Самозащита

49.

На следващия ден получих колетна пратка от Инглууд, Ню Джърси. Съдържаше синя папка с двеста ксерокопирани страници от прегледно напечатан текст. На предната корица бе залепено листче с името на подателя Уинстън Мълинс, М. Д.

Имаше и написана на ръка бележка.

Изчетох половината. На места текстът беше тромав, но в него прозираше талант и изящност на фразата. Сюжетът: млад мъж, наполовина бял, наполовина черен, си пробива път в академичните и литературните среди, опитвайки се да намери своята идентичност чрез смяна на различни професии и чрез сексуалните си връзки. Изобилстваха цинизми, но насилие нямаше. Младоженката, любимата, която той търси, е изкуството.

Затворих папката и телефонирах на Луси. Никой не вдигна.

Вероятно сърце не й бе дало да разочарова Кен.

А може би бе изпълнила намерението си и бе заминала някъде, където щеше да е сама.

Каквото и да бе сторила, щях да изчакам. Пред нас имаше още много неща, които трябваше да направим.

Същата вечер, докато свирех на китара в очакване на Робин и Спайк да се приберат, от службата ми позвъниха да ми предадат, че Уенди Ембри ме е търсила със спешно съобщение.

„Сега пък какво?“

— Доктор Делауер?

— Разбира се, прехвърлете разговора.

Прещракване.

— Ало?

— Здравейте, Уенди.

— Как е Лукреция?

— Чудесно, но…

— Виждали ли сте я напоследък?

— Вчера.

— Може да се окаже халосен изстрел, но току-що разговарях с една жена, с която мисля, че ще искате да поговорите. Зная, че всяка монета има две лица, особено в такива случаи, но след казаното от нея настоятелно ви препоръчвам да й се обадите.

— Коя е жената?

Каза ми името й.

— Свързах се с нея чрез баща й — той е президент на компанията за недвижими имоти. Както и да е, дадох й вашия телефонен номер, казах й, че е възможно да я потърсите.

— Разкажете ми в резюме казаното.

Уенди ми разказа.

— Което може да обясни някои неща.

— Да — казах аз, усещайки студени тръпки по гърба си. — Би могло.

Затворих и панически започнах да натискам бутоните на апарата.

После драснах бележка на Робин и на бегом стигнах до „Севил“-а.

Прозорците на къщата на Рокингам авеню светеха. Автомобилът на Кен беше паркиран на алеята, но никой не отвори, когато позвъних на входа.

Изтичах до страничната врата. Беше заключена. Покатерих се и скочих от другата страна.

Той беше на верандата — седеше отпуснато на един стол, навел глава. На масата до него имаше бутилка водка, наполовина празна, а до нея чаша, пълна с топящи се кубчета лед.

Бях на около шест метра от него, когато той вдигна уморено глава. После сякаш някаква пружина се задейства, изпъна тяло и се стегна.

— Докторе.

— Добър вечер, Кен.

Погледна бутилката и я избута настрани.

— Малко приспивателно за нощта.

Не заваляше думите, но ги артикулираше с прекомерна правилност. Косата му бе разрошена, пепитеният двуреден костюм — измачкан.

— На какво дължа тази чест?

— Просто се отбих да разбера как е Луси.

— О… тя не е тук.

— Къде е?

— Не знам, излезе.

— С колата ли е?

— Да, предполагам. — Изправи тяло и опита да оправи косата си с пръсти.

— Някаква представа кога ще се върне?

— Не-е, съжалявам. Но задължително ще й кажа, че сте идвали. Всичко наред ли е?

— Ами — започнах аз, сядайки на втория стол — не съм сигурен. Затова съм тук.

Дръпна стола си назад. Металът изскърца по мраморните плочи. Кен погледна към втория етаж.

— Сигурен ли сте, че не е тук, Кен?

— Разбира се. — Изражението му се промени — стана сконфузено.

С рязко движение посегна към бутилката. Изпреварих го и я отместих извън неговия обсег.

— Чуйте — започна той, — не знам защо е всичко това, но вече се уморих, докторе. Цялата мръсотия, в която се ровихме — човек заслужава малко почивка, нали?

— Ровихме? Вие и Луси ли?

— Точно така. Не знам какъв е вашият проблем, но може би ще е по-добре да се разкарате оттук и да дойдете, когато имате уговорена среща.

— Вече вие ли определяте с кого да се среща Луси?

— Не, тя… чуйте ме. — Изправи се и приглади гънките на панталона си. — Знам, че Луси ви харесва, но това е моят дом и искам поне малко спокойствие… Затова… — Посочи с пръст към входа на имението.

— Вашият дом — казах аз. — Мислех, че е на компанията.

— Правилно. Сега…

— Току-що говорих с бившата ви втора съпруга — Кели. Каза ми, че повече от година не работите за компанията. Каза ми, че компанията е собственост на баща й и че след развода вие сте персона нон грата там. Затова компанията не осребри медицинската ви застраховка. Затова и използвате телефонен секретар, а нямате секретарка. Каза ми също, че сте откраднали информация от компютърната база данни и затова знаете на кои адреси може да се самонастаните. Разказа ми и още много други неща.

— О, я стига — отвърна той, като заотстъпва заднишком към вратата на къщата. — Това е бракоразводно дело. Ако й вярвате, означава, че не сте по-умен от нея.

— Знам. Всяка монета има две страни, но Кели каза, че съдебни документи доказват слабост към алкохола и упражняване на насилие не само спрямо нея. Биели сте и първата си съпруга. Твърди също, че заплахата ви да убиете тъста си и опитът ви да го прегазите са обществена тайна. Че по-голямата ви дъщеря — Джесика, е лежала в болница със счупена долна челюст, за която заслугата е отново ваша.

— Нещастен случай. Тя… — Поклати глава.

— Застана на пътя ви? Просто се изпречи пред юмрука ви, така ли? Както и Кели, когато сте спукали далака й? Все нещастни случаи, нали, Кен?

— Ако трябва да се придържаме към истината — да. Те всички са предразположени към злополуки — наследствена черта.

— Кен, къде е Луси? В стаята си ли е заключена, след като сте я убедили, че така е най-добре заради собствената й безопасност?

Отпусна се тежко на стола. Погледна ме съкрушено. После грабна чашата и я хвърли по мен. Наведох се, но се оказа излишно — и без това беше далеч от целта.

— Разкарайте се от моята собственост.

— Или какво? Ще извикате полиция? Луси е там горе и аз ще я отведа.

Разпери ръце, препречвайки достъпа до вратата.

— Не се занимавай с мен, задник! Не знаеш в какво се забъркваш.

— О, знам. В това е разликата — имам пълна представа на какво сте способен. След като бащата на Кели ви е уволнил, сте започнали да се навъртате тук. Не за да се опознаете и сприятелите с Луси и Елфи, а за да се отървете от тях. За да получите пълен достъп до попечителския фонд. Делът на Луси само от лихвите възлиза на дванадесет хиляди долара годишно. При най-консервативния лихвен процент това означава, че главницата възлиза на двеста и петдесет хиляди. Умножено по четири, колкото сте децата на Лоуел, прави един милион. Първо сте се договорили с Елфи. Узнали сте за пристрастеността му към хероина и сте подхранвали тази негова слабост. От него сте научили за странните неща, които Луси върши насън, и за навиците й. Как и кога се прибира, какво вечеря и че заспива с чаша ябълков сок, докато гледа телевизия. Започнали сте да я тормозите психологически с телефонни позвънявания, при които неизменно сте мълчали. Откраднали сте ключ за апартамента й от Елфи, ровили сте в бельото й — това ви е забавлявало.

Кен изруга.

— Няколко дни по-късно сте влезли в апартамента й и сте поставили нещо в сока — нещо с краткотраен ефект. Няколко пъти спомена, че се е чувствала като упоена. Когато опиатът е подействал, вие сте се върнали, включили сте газовата печка и сте наврели главата й във фурната. После сте изиграли ролята на спасител. Изчакали сте достатъчно време, за да премине действието на успокоителното, обадили сте се в „Бърза помощ“ и сте я закарали в болницата. Няколко дни след инцидента оставяте бележката с изпражненията от плъх, за да не би нивото й на тревожност да се понижи. Планът е предвиждал да я измъкнете от апартамента, за да ви бъде постоянно под око, но Майло и аз се вписахме чудесно в него. Макар че дори да не бяхме потърсили помощта ви, със сигурност щяхте да намерите претекст сам да ни я предложите.

Притисна гръб към вратата. Застопори здраво крака в пода. Непрекъснато свиваше пръсти в юмруци и отново ги изпъваше, лицето му се ороси от капчици пот със смесен мирис на алкохол и остър одеколон.

— Не сте могли да я убиете веднага — продължих аз, — защото смъртта на двама млади родственици за толкова кратко време и наличието на огромна сума като залог биха могли да събудят нечии подозрения, като на Майло например. Изходът е бил да намерите начин да бъдете съвсем близо до Луси, за да можете да изберете подходящ момент и смъртта й да изглежда като следствие от трагичен инцидент: горкото момиче, паднало от стълбището, докато ходело насън. Елфи ви е улеснил чрез пристрастеността си към наркотиците. Той изобщо не е ходил в Ню Мексико. Когато сте телефонирали, имитирайки гласа му, вече е бил мъртъв. Дори не се е изисквало да бъдете добър имитатор. Доктор Ембри никога не е чувала гласа му. А когато сте се обадили на баща си, за да му кажете, че Луси е направила опит за самоубийство, сте разговаряли с неговата асистентка. Но Луси продължаваше да се тревожи за Елфи, затова сте я придружили до квартирата му, където откривате трупа — отново сте в ролята на спасител герой. Елфи изобщо не ви е връзвал тенекия. Бил е на уговорената среща, която — готов съм да се обзаложа — не е предвиждала вечеря, а само предаването на малко подаръче — пакетче бял прах. Необичайно силна дрога. Вероятно си е инжектирал от нея, преди да сте затворили вратата, и е умрял около минута след вашето излизане.

— Добре — каза той с видимо усилие, запазвайки гласа си спокоен. — Мисля, че сте малко объркан, но влезте и ще обсъдим всичко.

— Единият брат и едната сестра отстранени, остава другата сестра. Джо наистина ли е паднала от онзи планински връх или онова е бил първият ви опит в семейното планиране?

Поклати глава, сякаш говорех небивалици. После натисна рязко бравата и с един скок влезе в къщата, опитвайки се да затръшне вратата под носа ми. Натиснах. Теглото му работеше за него, но коремът му оставаше незащитен и аз го сръгах с юмрук през пролуката между вратата и скочих отгоре му, приковавайки го към пода.

Женски глас откъм гърба ми заповяда:

— Ставай, идиот, или ще те убия!

Сащисан, аз се подчиних. Кен се изправи бавно и аз избегнах няколко неточни пиянски удара.

— Обърни се!

Слаба фигура, оранжеви отблясъци от меката светлина на стенните лампи. В ръката си държеше автоматичен револвер, доста по-голям от този, с който Грейдън-Джоунс ни бе заплашвал при изкопа. Държеше го съвсем уверено, докато бавно приближаваше към мен.

— Не мърдай, смотаняк! — нареди Нова.

Кен замахна да ме удари по главата, но не улучи. Блъснах ръката му встрани и той залитна.

— Остави, спести си усилията — каза му Нова.

— Шибан смотаняк!

— По-късно. Оправи се. Виж се, изглеждаш ужасно.

Кен избърса устни.

— Прибери си ризата.

Прибра краищата й в панталоните си.

Очевидно Нова имаше авторитет, който се придобива в ранни години. Може би? Белезите… беше млада за пластична операция с козметичен ефект. Не и ако пластичната хирургия е трябвало да отстрани стари белези.

— Почисти си дрехите — продължи тя. — Качи се горе, после ела и ми помогни.

Кен се подчини.

— Каката? — попитах аз. — Здравей, Джо.

Мълчание. Самодоволната усмивка, позната ми от „Убежище“.

— Двама срещу двама — казах аз. — Я да видим за какво става въпрос. Напред към златото в надпреварата с доведените брат и сестра?

Тя се засмя:

— Нямаш си и представа.

— Сигурно е било трудно — продължих аз. — Татко зарязва мама заради тяхната майка. След това мама изпада в тежка депресия, търси спасение в Европа, като ви оставя не при кой да е, а при тате. Ти и Кен се оказвате заключени в опушеното дървено бунгало, докато другите две деца се ширят в голямата сграда.

— Безплатен сеанс по психоанализа — каза Нова. — Седни на онова канапе — върху ръцете си, дръж си задника плътно върху дланите.

— Каква неблагодарност! А аз ти спасих живота.

— Да-а, благодаря. — Засмя се. — Какво си сторил за мен днес?

Въпросът й беше зададен сериозно.

Спомних си как се бе грижила за баща си. Как бе възприела сексуалните му възгледи. Сменяла памперсите.

Йокаста, казах си, беше обърнала Едиповата история.

Лоуел е бил толкова отчужден от детето си, че дори не е разпознал дъщеря си.

Белезите бяха спомен от падането от върха. Ново лице… Нова. Нов човек.

— Имаше ли някой с теб, когато падна от онази скала?

Отговор не последва.

— Не е бил Кен, нали? Той има склонност да… наранява жените. Как може да си сигурна, че не той те е блъснал?

Шум от пускане на вода в тоалетната. Кен излезе от спалнята за гости с прилизана към темето коса — приличаше на фермерски син, издокаран за неделната разходка.

— Аз ще се заема с него — каза Нова. — Ти се погрижи за нея.

— Тя е по-угаснала от свещ на вятъра. Ще се наложи да я нося.

— Направи го.

Обърна се и заизкачва стълбите.

— Всъщност той е болният, който носи здравия, нали?

— Той е на разположение. — Оръжието продължаваше да е насочено към мен, а тя оставаше извън моя обсег.

— Опасно занимание е човек да бъде член на вашето семейство. Но ето че ситуацията отново работи за вас. Тортата ще се реже само на две, ако ти и той междувременно не се убиете взаимно.

Усмихна се.

— Да, вероятно си права — продължих аз. — Двамата с Кен ще намерите някое приятно и спокойно местенце, ще се устроите добре и ще се отдадеш на нещата, за които толкова отдавна мечтаеш. На онова, което си искала да направиш с тате. Сменянето на памперси е нищо в сравнение с истинското желание. Така ли е, хубавице?

Тя беше силен човек и разбираше манипулацията, която извършвах с нея, но за миг клепачите й трепнаха, а в очите й се прокрадна неясен спомен. Вероятно и хватката й върху оръжието се бе поразхлабила, защото когато ударих рязко китката й с юмрук, тя извика от болка, а пистолетът падна върху килима.

Беше силна, пълна с ярост, но малко са жените, които могат да надвият физически дори дребен мъж. На това разчитат изнасилвачите и побойниците, то стои в основата на непрекъснатото напрежение между двата пола.

Този път принципът се потвърди. За добро.