Самозащита

29.

— Карикатура — повтори Луси и направи опит да се усмихне. Но в очите й се четеше уплаха.

Навън слънцето се скри зад един облак, а океанът беше безкрайна шир от металносиви движещи се вълни. Много нисък прилив. Чувах как вълните се разбиват в далечината, удряйки брега като при бавно ритмично ръкопляскане на чудовищно големи длани.

Беше осем сутринта. Току-що бях приключил разказа си за посещението. Всички новинарски емисии съобщаваха за убийството на Николет Вердуго. Джоуб Швант даваше непрекъснато интервюта, в които говореше по проблемите на астрологията и утопизма и разясняваше най-добрия начин да се отдели рибицата от трупа. Една от Вдовиците бе заявила пред „Таймс“, че е дошло времето всички жертви да се вдигнат и убият своите мъчители. Луси бе дошла, стискайки сутрешния вестник в ръка, но не беше пожелала да обсъжда публикациите в него.

— Е, каква е неговата цел?

— Не знам — отвърнах аз. — Възможно е по свой странен начин той да протяга ръка към вас. Или просто се опитва да възвърне влиянието си върху вас.

Поклати глава и се усмихна. После усмивката й изчезна.

— Видяхте ли някакви „дантелени“ дървета?

— Дърветата там са навсякъде. Къщата е разположена в гориста местност.

— Облицована в дърво сграда?

— Да. Прилича на гигантска дървена колиба. Кен ми каза, че в нея сте нощували вие и Елфи. За вас се е грижела детегледачка. Спомняте ли си нещо такова?

— Знам. Кен разказа това и на мен. Някаква жена с къса коса — и той си я спомня като избухлива жена. Но описанието не извиква нищо в моята памет.

— Да не би да си е спомнил още нещо за онова лято?

Поклати отрицателно глава:

— Очевидно не сме имали никакъв контакт помежду си. Изнервящо е. Защо бих блокирала спомена за нещо така незначително като детегледачката например?

— Може би е била с вас за много кратко. Не всичко оставя трайни следи в човешката памет.

— Предполагам, че е така. — Жилите по врата й се бяха издули. — Може би трябва да приложа директно дразнене върху паметта си и да отида лично в онова имение в планината. От това, което ми разказахте, предполагам, че ще успея да се справя с него.

— Да не пришпорваме събитията.

— Нужно ми е да узная истината.

— Той е остарял и отслабнал, но далеч не е безвреден, Луси. Спомнете си как е манипулирал Елфи.

— Разбирам ви. Но аз ще отида там с нагласата да срещна чудовище. И независимо какво ще опита, усилията му ще претърпят крах. Защото аз не съм Елфи. Той не притежава нищо, от което аз се нуждая. Просто искам да се огледам за онези дървета.

Приливната вълна се разби с грохот и Луси подскочи.

— Присмейте се на прекалената предпазливост на един терапевт, Луси, но да изчакаме подходящия момент.

Гледаше океана.

— Приливът често ли е толкова шумен?

— Понякога. Има ли нещо друго, което желаете да обсъдим?

— Искам да обсъдим създаването на боен план. За отиването ни горе, в планината, и за това как да научим какво се е случило там.

— Отиването ни там не означава, че ще научите нещо.

— Но ако не отида, тогава със сигурност няма да узная нищо. Той е само един стар сакат мъж. Какво може да ми стори?

— Много умело въздейства чрез думи.

— Само тях имат писателите!

— Всъщност е възможно да се домогва до вас, защото чувства, че краят е близо.

В зениците й припламнаха искри, но остана неподвижна.

— Виждал съм го много пъти, Луси. Най-грубите, недостойни родители да се опитват да изградят връзка с децата си, преди да умрат. Самата вие трябва да изясните собственото си отношение по този въпрос. Какво ще стане, ако отидете там горе, очаквайки грубост, а той се държи внимателно?

— Ще се справя. Той не може да събира сметки, които не са му дължими.

Играеше с косите си, обърнала лице към океана.

— Току-що измислих нещо. Много подло е, но ще е забавно. Ако започне да се държи наистина противно, просто ще заспя. Ще се унеса в дрямка. Мисля, че мнението ми ще стане пределно ясно.

Отново хипнотичен сеанс.

Върнах я назад във времето, два дни преди датата на празненството в „Убежище“ — четвъртък сутрин. Въпреки усилията ми да й създам усещане за безопасност чрез прийома на „телевизионния екран“, гласът й стана детски и започна да мърмори нещо за дървета, коне и за „Брудда“. Въпросите за дойка, детегледачка или за други хора извикваха единствено озадачено изражение върху лицето й и спонтанно вдигане на левия показалец.

Следващите въпроси изясниха, че „Брудда“ бе Елфи, когото сега наричаше Пийти.

Пийти си играе с нея.

Пийти хвърля топка.

Двамата берат листа и разглеждат гърбовете на гостенките.

Пийти се усмихва. И тя се усмихва.

После нейната усмивка бавно угасна и аз усетих, че настоящето се смесва със спомена.

— Какво има, Луси?

Смръщване на лицето.

Пренесох я напред във времето след датата на съня, в неделя. Не си спомни нищо.

Върнах я към съботната нощ.

Този път описа как спокойно се разхожда в гората. Дори уплашеното изражение върху лицето на похитеното момиче не хвърли сянка на тревога върху нейното.

Съсредоточих вниманието й върху тримата мъже.

Докато говореше за баща си, очите й неспокойно се движеха под затворените клепачи. Според нея той изглеждал ядосан. Описа облеклото му:

— Дълго… ъ-ъ… бяло… като рокля.

Кафтанът, описан в светската колона на вестника — можеше да го е прочела там.

Попитах я дали има някой друг, за когото иска да говори, воден от желанието да разбера дали сама бе насочила вниманието си към Косматата устна, без външна намеса.

Ляв показалец.

Повторих въпроса си дали беше мустак или брада, като използвах простички думи, които едно четиригодишно дете да разбере.

— Малък мустак или голям мустак?

Тишина.

— Голям.

— Наистина голям?

Десен показалец.

— Надолу ли виси или встрани?

— Надолу.

— Виси надолу?

— Коп… 

Направи гримаса. Реших, че се е пренесла в спомена за погребението.

— Сега копаят, така ли?

Ляв показалец. Нетърпеливо отричане с движение на главата.

— Какво има, Луси?

— Коп… Копи Дог.

За миг изпаднах в недоумение. Тогава си спомних за герой от анимационните филми през седемдесетте. Лениво, бавно говорещо куче шериф, порода басет, с огромна шапка и провиснали ръждиво руси мустаци.

— Мустаците му висят като тези на Копи Дог ли?

Десен показалец.

— Какъв цвят са?

— Черни.

— Черни мустаци, провиснали като тези на Копи Дог?

Десен пръст, изпънат като острие във въздуха. Настоятелно вдигнат.

— Нещо друго за мъжа с мустаците, Луси?

Смръщи лице.

— Добре — казах аз. — Справяте се чудесно. Сега можете ли да ми кажете нещо за третия мъж, онзи, който е с гръб към вас?

Размишление. Очните ябълки се движеха под затворените клепачи.

— Той… той к… казва… казва: „Там вътре. Там вътре, там вътре, по дяволите, Бък! Побързайте. Търколете го, търколете го. По-бързо, по дяволите, търколете го там вътре!“.