Самозащита

38.

Платих му остатъка от договорената сума, той се обърна и бавно започна да се отдалечава.

— Още един въпрос — извиках аз. — В статията казвате, че не сте чули изстрели заради натовареното движение по шосето. Наистина ли имаше голямо движение около четири часа сутринта?

Продължи да върви.

Настигнах го.

— Мистър Силвестър?

Същият студен гневен поглед, с който беше удостоил приятеля си.

Повторих въпроса си.

— Чувам ви, не съм кретен.

— Проблем ли е да ми отговорите?

— Няма проблем. Не съм чул никакви изстрели, разбрахте ли?

— Разбрах. Барнард сам ли се регистрира?

— Ако така пише във вашата статия.

— Не пише. Но в регистъра е записано само неговото име. Имаше ли някой с него?

— Откъде, по дяволите, да знам? — Спря. — Сделката е приключена, човече. Отдавна надвишихте внесената от вас сума.

— Наистина ли бяхте в хотела, или е била една от нощите, в които Дарнъл Мълинс ви е изритал да си тръгнете?

Отстъпи назад и докосна джоба на панталона си, сякаш проверяваше дали пистолетът е там.

— Лъжец ли ме наричате?

— Не, опитвам се да изясня подробностите.

— Вече ги знаете, а сега си вървете. — И махна пренебрежително с ръка. — И не изпращайте бяло момче с фотоапарат да ме снима. Белите момчета с камера не се приемат добре в този квартал.

Стомахът ми се бунтуваше. Обядвах в закусвалня близо до Робъртсън. Равини, ченгета и борсови посредници ядяха пушени бутове и обсъждаха различните житейски философии. Поръчах доматена супа с топчета. Докато чаках, позвъних на Майло. Слушалката вдигна Рик и каза:

— Доктор Силвърман.

— Здравей, Алекс е.

— Алекс, как върви строежът на новата къща?

— Бавно.

— Голяма бъркотия, нали?

— Нещата се пооправиха, откакто Робин ги взе в свои ръце.

— Говори добре за нея. Търсиш El Sleutho26? Излезе рано сутринта.

— Сигурно са поставили под наблюдение Вдовиците? — предположих аз.

— Кого?

— Онези момичета, които боготворят Джоуб Швант.

— Вероятно. Не му е весело, че отново трябва да се занимава с този случай. Не че говори за работата си. Имаме ново споразумение: аз не обсъждам пред него тънкостите на рязането и съшиването, а той не ми напомня в какъв ужасен свят живеем.

Вече вкъщи, опитах да се свържа с Колумбийския университет. Дарнъл Мълинс действително бе следвал там и изкарал едногодишна следдипломна специализация, преди да напусне, което станало малко след рецензирането на „Команда: Прогони светлината“. Архивният отдел разполагаше с негов адрес в Тийнек, Ню Джърси, и телефонен номер на същия адрес, но когато позвъних, се оказа, че сега там се помещава бутик за висша мода.

Спомних си думите на Силвестър, че бащата на Мълинс бил лекар, позвъних на „Информация“ в Ню Джърси и помолих да ми дадат телефонните номера на всеки Мълинс в Тийнек, след чието име стоят инициалите M. D27.

— Единственият, когото открих — каза мъжът от централата, — е доктор Уинстън Мълинс, но адресът е в Инглууд.

На моето позвъняване възпитан мъжки глас отвърна:

— Моля?

— Доктор Мълинс?

— С кого разговарям?

Използвах историята с биографията.

Мълчание.

— Боя се, че не мога да ви помогна. Дарнъл отдавна е покойник.

— О! Съжалявам.

— Да. Изминаха двадесет години.

— Някакво заболяване ли?

— Не, беше убит.

— О, не!

— Там, откъдето се обаждате вие, ако трябва да бъда точен. Имаше апартамент в Холивуд. Изненадал някакъв обирджия и крадецът го застрелял. Така и не го заловиха. Сигурен съм, че Дарнъл с удоволствие би разговарял с вас. Мечтаеше да бъде писател.

— Да, зная, в ръцете си държа една от неговите статии.

— Наистина ли?

— Публикувана е в „Манхатънски книжен обзор“. Използвал е псевдонима Дентън.

— Мелърс — прекъсна ме бащата. — По името на един от героите в булеварден роман. Направил го е, защото знаеше, че не одобрявам този вестник — с прекалено ляв уклон е. После продължи да използва псевдонима, може би за да ми докаже нещо, което аз никога не разбрах.

В думите му имаше дълбока тъга.

— Тук се споменава, че работел върху роман — вметнах аз.

— „Младоженката“. Не го завърши, разполагам с ръкописа. Опитах се да го чета. Не е от литературата, която харесвам, но не е никак лош. Може би щеше да го издаде… Съжалявам, че не можах да ви помогна.

— Що за четиво е романът?

— Ами — смути се той — трудно е да се определи. Има романтична интрига — като всяка книга на млад автор, предполагам. Изпитанията на суровия живот, влюбвания. Мисля, че критиците биха я определили като „книга за съзряването“.

— Ще е възможно ли да ми изпратите копие от ръкописа? Може би ще цитирам откъси от него в своята книга.

— Не виждам причина да ви откажа. Ръкописът и без това стои в едно чекмедже.

Продиктувах му адреса си.

— Малибу — повтори той. — Сигурно сте успяващ писател. Дарнъл казваше, че в Малибу живеят само успяващи хора.

Литературен критик, бъдещ романист, управител на мотел.

„Работеше за някакви хора от Рино.“

„Адвент Груп“. Защо името ми звучеше познато?

Дори докато е работел като управител на мотела, не се е отказвал от своите амбиции.

Изритвал Силвестър от рецепцията понякога, за да използва пишещата машина.

От начина, по който Силвестър бе реагирал на въпросите ми, бях убеден, че в нощта на убийството на Барнард Мелърс бе го освободил от смяна.

Мълинс е организирал всичко, може би дори е натиснал спусъка.

Самият той бил отстранен няколко месеца по-късно.

Негър със светла кожа. Рус, със сини очи.

Редки, мъхести мустаци, а не черни, извити като ятагани, както ги бе описала Луси. Но както й казах, сънищата невинаги отговарят напълно на действителността.

Нещо друго не съвпадаше. Описанието на „Младоженката“, дадено от доктор Мълинс, нямаше нищо общо с насилническия сценарий, предоставен ми от Ап. Дали Мълинс бе използвал едно и също заглавие за две различни творби?

Или Ап ми бе дал резюме на сценария, за да ме насочи в грешна посока? Дали не насочваше вниманието ми към Мълинс, защото самият той криеше нещо?

Спомних си първата си хипотеза за изчезването на Карен: мъж в луксозна кола я качва на стоп по шосето за Топанга. Не беше нужно да е кой знае колко луксозна — червено „Ферари“ също би впечатлило едно младо момиче.

Но не съществуваше нищо, което да свързва Ап и Карен, а и Мълинс не се очертаваше като невинен срамежливец.

Замислих се за обратите в кариерата му, настъпили след изчезването на Карен.

Дали Лоуел не се бе дистанцирал от своите съучастници?

Отстранявайки по-независимите сред тях?

Карен, Феликс Барнард, Мълинс? А къде беше Трафикънт?

Въпреки всичко, съпрузите Шей продължаваха да живеят на брега.

Оставих бележка на Робин и отново поех по магистралата. Караваната на Гуен беше паркирана пред дома й. Банкетът откъм брега бе зает от спрели коли. Нямаше място да оставя „Севил“-а, но банкетът от другата страна беше свободен. Паркирах колата там и се канех да пресека шосето, когато фаровете на караваната светнаха. Двигателят заработи и автомобилът бавно потегли.

Отне ми около минута, докато обърна посоката при кръговото кръстовище, още няколко да достигна до тройното отклонение и да поема на юг. Карах с максималната скорост, която движението позволяваше, и най-после видях караваната отпред, седем или осем коли ни деляха. Спря при светофара за Оушън авеню. Когато зави на изток по „Колорадо“, бях скъсил разстоянието до три автомобила между мен и форда.

Карах след него по булевард „Линкълн“, където Гуен отново пое на юг, през Санта Моника и Венеция, после по „Сепулведа“.

Навлязохме в Инглууд, смесица от епохата на Айзенхауер и новоразвиващи се азиатски предприятия. Петнадесет минути по-късно вече приближавахме булевард „Сенчъри“.

Летището.

Фургонът се вля в едно от платната към паркинга за заминаващи и продължи към терминала за международни полети „Брадли“. Известно време търсех място за паркиране на приземното ниво, въпреки че горните не бяха така претъпкани. Паркирах на третото ниво, слязох по стълбището и изчаках зад една колона. Десет минути по-късно забелязах Гуен, бутаща пред себе си инвалидната количка на Травис, с дамска чанта през рамо.

Не носеше багаж.

Над главите ни оглушително ревяха двигателите на излитащи самолети. Колите излизаха по шосето, което се промъкваше като змия през летището.

Гуен стигна до едно кръстовище. Червената светлина на светофара я спря, преди да успее да пресече от другата страна. Травис кривеше уста, извиваше глава и въртеше очи. Гуен се оглеждаше неспокойно. Вървях зад тях, като държах главата си наведена.

Носеше скъпа бяла ленена рокля и бели обувки с равна подметка. Около шията й блестеше колие от перли. Късата й коса лъщеше, но дори от разстояние очите й изглеждаха уморени.

Къса коса. Мрачен поглед. Сърдитата детегледачка от спомените на Кен?

Изоставила поверения й пост, а когато се върнала, установила, че Луси я няма?

Тръгнала да я търси и я вижда да ходи насън?

Ако беше видяла и чула онова, което Луси знаеше, значи е разполагала с нещо, за което е можела да иска пари.

Светна зелено и тя влезе в огромния ярко осветен терминал. Оттук излитаха около десетина самолета на час. Насочи се към гишето на „Аеро Мексико“. Нареди се на касата за билети първа класа и скоро се озова пред служителя. Травис се въртеше в инвалидната количка. Хората гледаха. Терминалът беше претъпкан. Измамнички, преоблечени като монахини, просеха милостиня. Взех един захвърлен вестник и се престорих, че чета, докато крадешком поглеждах към голямото електронно табло, върху което се изписваше информация за полетите.

„Аеро Мексико“, полет 546, излитащ след час за Мексико Сити.

Служителят клатеше глава.

Гуен погледна ръчния си часовник, после посочи към Травис.

Служителят вдигна телефона, говори, остави слушалката и отново поклати глава.

Гуен се наведе към него, мускулите на прасците й се издуха.

Служителят продължи да поклаща отрицателно глава. След това извика друг служител. Вторият изслуша Гуен, после заговори по телефона. Поклати глава. Зад Гуен се бяха наредили около шест души. Вторият мъж посочи към тях. Гуен се обърна. Лицето й бе почервеняло от гняв, дланите й — свити в юмруци.

Никой от опашката не каза нищо, но някои гледаха Травис.

Гуен хвана инвалидната количка за страничните дръжки и го отдалечи.

Тръгнах след тях, докато тя си проправяше път през навалицата към телефонните автомати. Всички бяха заети и тя зачака, като непрекъснато се оглеждаше и барабанеше с пръсти по облегалката на количката. Когато един апарат се освободи, тя се стрелна към него и в продължение на петнадесет минути остана там — поставяше монети и натискаше бутоните. Когато се обърна, изглеждаше по-съкрушена и изнервена: триеше пръстите на ръцете си, хапеше устни, погледът й шареше из терминала.

Последвах я обратно до паркинга. Когато плащаше таксата при будката на изхода, аз вече бях на две коли зад караваната. Карах след нея. Излязохме от летището, после продължихме по шосе 405. При кръстовището на „Уест 10“ Гуен свърна по шосе №1.

Връщаше се към Малибу.

Но вместо да завие при „Ла Коста“, тя продължи още няколко мили по шосе №1.

Търговският център срещу кея.

Паркингът беше почти празен. Работеше само закусвалнята за морски специалитети, осветена от ярката неонова светлина на рекламите. Паркирах „Севил“-а на неосветен участък и от колата наблюдавах как Гуен сваля Травис от караваната.

Подкара инвалидната количка по рампата към магазина за сърф оборудване, после спря, отвори дамската си чанта, извади портмоне и златна кредитна карта. После я прибра и отново зарови в чантата. Травис постоянно се въртеше. Гуен извади ключ. Вече отваряше вратата на магазина, когато излязох от „Севил“-а и поздравих:

— Здравейте.

Тя вдигна ръце в отбранителен жест, пускайки инвалидната количка, която тръгна надолу по рампата, но аз я спрях. Момчето тежеше поне шестдесет килограма.

Гуен наблюдаваше с разширени от уплаха очи, а едната й ръка бе изтеглена назад, готова да нанесе удар.

— Махнете се веднага оттук или ще викам!

— Ще бъде без полза.

Травис беше извил неестествено глава, опитвайки се да ме огледа. Усмивката му беше невинна и глуповата.

— Не се шегувам.

— Нито пък аз. Какъв беше проблемът на летището? Билетите не бяха предварително резервирани според уговорката ли?

Отвори уста и ръката й бавно се прибра до тялото, дланта легна върху гърдите й, сякаш умоляваше за помощ.

— Вие сте не по-малко луд от баща си — каза тя.

— От баща ми?

— Не ме будалкайте, мистър Бест. — Натърти на името, сякаш фактът, че го знае, можеше да ме подплаши.

— Мислите ме за негов син?

— Знам, че сте негов син. Видях ви с него, когато той се опита да нахълта. Непрекъснато кръстосвате града и разпитвате всички, като се представяте за друг.

— Представяйки се за друг?

— Престорихте се на клиент, когато купихте онези бански гащета. Не желаем да имаме нищо общо с вас, господине. Сега веднага ще си тръгнете и ще кажете на баща си, че ще навлече големи неприятности и на двама ви. Хората в Малибу ни познават. Или изчезвате, или ще извикам полиция.

— Моля, направете го — казах аз и извадих портфейла си. Имах у себе си стара визитка, на която пишеше, че съм сътрудник на полицията, а също и визитка на Майло. Надявах се, че надписът „Отдел «Убийства»“ ще я впечатли. А паниката ще й попречи да съобрази, че този район беше извън юрисдикцията на Полицейски участък Ел Ей.

Върху лицето й се изписа объркване.

Травис каза нещо нечленоразделно. Продължаваше да ме гледа усмихнато.

— Аз не… — Прочете повторно визитните картички. — Вие сте психолог?

— Сложно е за обяснение, мисис Шей. Но моля, позвънете в полицията, те ще ви разяснят всичко. Разследването за изчезването на Карен Бест е подновено, тъй като има нови факти, нов свидетел. Аз сътруднича на полицията при разговорите с новия свидетел. Сега полицията знае, че нещо се е случило с Карен на празненството в „Убежище“, а също, че на вас, на съпруга ви и на Дорис Райнголд е било платено, за да мълчите.

Хвърлях напосоки картите. Усилието й да запази спокойствие ми показа, че печелех.

Дясното й око започна да трепери. Обърна се към Травис и каза: „Спокойно, захарчо“, въпреки че изглеждаше напълно спокоен.

— Това е пълна лудост.

— В най-лекия случай говорим за възпрепятстване на съдебната система. Дори да имахте резервирани билети, нямаше да бъдете допуснати до самолета. Мисля, че сте забелязали, че сте следена. Ако бях на ваше място, щях да се погрижа първо за Травис. Да му осигурите чисто и сигурно място, където да остане, докато вие сте подопечни на правораздавателната система. До скоро и приятен ден.

Обърнах се и си тръгнах. Тя понечи да сграбчи ръката ми, но аз я дръпнах.

— Защо постъпвате така с мен?

— Не съм направил нищо. Ако трябва да бъда откровен, дори не съм тук в момента официално. Ако полицията узнае, че съм ви проследил, сериозно ще се обезпокоят. Мислят ме за прекалено състрадателен. Може би е така, но съм лекувал деца с церебрална парализа и знам, че дори да са осигурени най-добрите условия, пак не е леко. А това, което ви предстои, далеч няма да ви улесни.

Гледах как момчето се криви и си спомних как бях излъгал и доктор Мълинс — справедливостта май не съответстваше на действията ми. После си спомних за заровеното тяло на Карен Бест, за скръбта на Шеръл Бест и сякаш — от този ъгъл — постъпките ми се оказаха по-близо до каузата за справедливостта.

— Какво искате?

— Истината за Карен.

— Защо не дойдоха от полицията?

— О, ще дойдат — отвърнах аз и се обърнах с намерение да си тръгна.

— Не разбирам. Сътрудничите на полицията, но сега не сте тук официално.

— Тук съм, защото за мен Карен е от голямо значение.

— Познавахте ли я?

— Няма да кажа нищо повече, мисис Шей. Но ще ви посъветвам нещо: има хора, които смятат, че вие и Том сте замесени в нейното убийство. Ако е вярно, в такъв случай няма какво да обсъждаме и аз наистина трябва да се махна оттук. Ако само сте укривали улики и факти относно нейната смърт, тогава бих могъл да се намеся във ваша полза. Лъжите няма да помогнат, защото уликите са на път да бъдат установени — въпрос единствено на време. А ако вие успеете да заминете за Мексико, полицията ще наложи запор върху вашата къща и този магазин.

— Не знам за никакво убийство! — каза тя. — И това е самата истина, Бог ми е свидетел!

— Защо се опитахте да заминете тази вечер?

— Почивка.

— Без багаж? Или Том трябваше да уреди и този въпрос, както билетите?

Стоеше неподвижно. Свих рамене и тръгнах към колата си.

— Ами ако не знам нищо? — извика след мен тя. — Ами ако онова, което знам, не може да помогне на никого?

— Тогава няма да можете да помогнете и на себе си.

— Но аз не знам! Това е истината! Карен… тя…

Не довърши изречението и закри очи с длани. Травис погледна нея, после мен.

Усмихнах му се. Веднага ми отговори с широка усмивка — по-скоро гримаса, със замъглен, празен поглед. Повечето хора с мозъчни увреждания са със запазен разсъдък. Въпреки тиковете и изкривяванията, Травис беше почти красив и съзирах у него белезите на млад мъж, какъвто би бил, ако беше здрав.

Майка му запази непроницаемо изражение.

Приближих се до инвалидната количка.

— Хей, приятелю?

Травис започна да се смее, като хълцаше и се тресеше. Смехът му стана по-висок и се опита да пляска с ръце.

— Млъкни! — изкрещя Гуен.

Тъжно изражение се оформи по деформираното лице на момчето. Започна да се удря с ръце и да рита с крака. Устните му се изкривиха, а от гърлото му заизлизаха неясни звуци:

— Аа-нглм!

Гуен го прегърна.

— Извинявай, захарчо. Моят малък, сладък захарчо!

Прииска ми се да се откажа от лекарската си диплома.

Гуен заговори:

— Той има нужда от мен. Никой не може да се грижи за него както трябва. Виждали ли сте в какви места настаняват деца като него?

— Има много подходящи места.

— И вие ще го настаните в такъв дом, без окото да ви мигне.

Обърна ми гръб.

— Знаете нещо достатъчно важно, за да ви плащат да мълчите — настоях аз.

— Защо непрекъснато повтаряте, че ми е платено?

Погледнах я.

— Беше преди двадесет години — каза тя.

Изглеждаше съсипана.

— Знам само, че на празненството отиде с някакви типове, а след това не я видях никога. Доволен ли сте? Защо ще ми плащат за това?

— Вие ще кажете.

Заби поглед в асфалта.

— И други са получили пари — казах аз, — някои от тях са убити. Сега, когато въжето се затяга, какво ви кара да мислите, че сте в безопасност? Или пък че Том е в безопасност, независимо че е в Мексико?

В очите й се прокрадна страх. Преди години навярно е била красива жена, едно от онези елегантни и усмихнати момичета, заради които са били изобретени бикините. Животът беше пропукал тази красота, а аз добавях още няколко уморени бръчки върху лицето й.

— Господи!

В паркинга бавно влезе кола. Фаровете й за миг ни осветиха и Гуен отскочи встрани. Колата се насочи към закусвалнята. Стар „Крайслер“ с четири врати. Двама мъже с вързани на опашки дълги коси и обувки с високи платформи слязоха от него. На багажника върху тавана му имаше платна за сърф, но не се виждаха сърфбордове.

Единият от мъжете запали цигара. Гуен се обърна с гръб към тях. Не беше уплашена, по-скоро объркана.

— Стари клиенти ли? — попитах аз.

Изгледа ме мълчаливо, после погледна ключовете в ключалката на вратата.

— Да влезем.