Самозащита

50.

— Не мога да говоря дълго — казваше Майло, — имам надежден заподозрян по случая с имитаторите убийци. Човек, работил върху покрива на съда по време на процеса.

— Има ли куче?

— Голям злобен мастиф — весело отвърна Майло. — Не се ли радваш, че не ти ще си нещастникът, който ще му прави клизма?

— Как го откри?

— Един от приставите ни насочи по следата. Каза, че човекът обикновено седял в залата по време на следобедните заседания, слушал, водел си бележки. Винаги му е изглеждал странен. Загубенякът живее в Ориндж Каунти и има няколко присъди за дребно хулиганство, ексхибиционизъм и пет години за опит за изнасилване. От Санта Ана казаха, че първият му разпит е дал окуражаващи резултати. След половин час ще присъствам на втория.

— Следователно Вдовиците нямат нищо общо.

— Не е задължително. Приставът мисли, че е видял загубеняка няколко пъти да говори с една от тях. Задникът отрича да познава някоя, но в стаята му гъмжало от вестникарски изрезки с техни интервюта, притежава запис от телевизионното интервю с водещата акула — Сташа. И множество техни кукли. Това, както и свидетелството на пристава, ни дава достатъчно основание да връчим призовка за разпит на онези чучела и да ги поизпотим. Ще поискаме заповед за арест по няколко обвинения, преди да почукаме на вратата им. Сигурен съм, че ще открием незаконно притежавани оръжия и наркотици в онова ранчо, което ще ни даде основание да ги приберем на „топло“ поне по едно от обвиненията.

— Желая ти късмет.

— Каквото и да стане, ще се задоволя с копелето по случая с Шанън и Николет. Полицаите от Санта Ана са намерили кръгла обеца, която може да се окаже, че е била на Николет. Открили са също и разписка за три гардероба за багаж в Лонг Бийч. Ще е интересно да узнаем какво толкова ценно е оставил на съхранение оня задник. Оперативният екип все още работи в апартамента му — минават всичко с прахосмукачка. Анализът на всички влакна ще отнеме доста време. Както и да е, просто исках да си в течение.

— Благодаря ти. Добрите новини никога не са излишни.

— Да-а… Още нещо. Най-после успяхме да идентифицираме отпечатъците на мис Нова. Съжалявам, че ще опровергая професионалната ти интуиция, но тя не е сестрата на Кен.

— Какво?

— Пръстовите отпечатъци на истинската Йокаста Лоуел били снети по време на студентските й години в Бъркли. Била арестувана при някаква демонстрация. И повторно — след като тялото й пристигнало от Непал, затова е невъзможно да грешим. Между другото Кен е бил с нея в Непал и не е изключено наистина да я е блъснал. Но нашето лошо момиче е произведение на изкуството, наречено Джули Бет Клейпул. Стриптийзьорка, наркоманка, момиче на повикване, неуспяла актриса. Множество арести — първият, когато била на шестнадесет. В състояние на наркотичен транс писала стихове. Кен я срещнал в клиниката за алкохолици преди няколко години. Любов от пръв поглед.

— Тя го върти на малкия си пръст — казах аз, все още несъвзел се от шока.

— Не бих се учудил. Полицията в Сан Франциско твърди, че навремето си падала по мазоефектите — камшици, вериги и т.н.

— Белезите. Господи, заблудил съм се, когато използвах едиповия комплекс, за да я разконцентрирам и да я омаломощя психологически — вероятно толкова силно съм желал да я стресна, че съм дал простор на въображението си.

Сърцето ми биеше неистово. Облях се в студена пот.

— Поведението ми се е базирало върху съвсем неправилни предположения.

— Какво точно й каза?

— Че иска да оправи Кен така, както би искала да оправи татето.

— Е, от Сан Франциско твърдят, че произхожда от скапано семейство. Подозират кръвосмешение — братята и баща й, още докато е била съвсем малка.

— Божичко! Същата стара история.

— В този случай — за твой късмет.

— Да… може би ще си купя лотариен билет.

— Прасковите подходящи ли са? — попита Луси. — Вече имам круши.

Жената до нея каза:

— Сложи ги, скъпа. Плодовете са полезни за възрастните хора.

Стояха пред една от множеството дълги маси, отрупани с плодове и зеленчуци, заедно с други десет човека. Сортираха консерви, пакети с ориз, боб и овесени ядки. Работилницата на Църквата на протегнатата ръка се помещаваше в стар, изоставен склад.

Мъже и жени от всички възрасти и раси работеха рамо до рамо. Мълчаливо, но в бодро оживление приготвяха пакети за доставка и ги товареха в два стари пикапа, за да ги разкарват в различни краища на града.

Вестниците, особено тези от северните щати, обичаха да описват Ел Ей като обгърнат в дим военен лагер на Балканите, в който единственото ценно нещо е телефонният секретар и чиято мяра за алтруизъм са политиците.

Шеръл Бест работеше редом със своите енориаши и само честите му отивания до телефона показваха, че той е ръководителят.

Дойде при нас.

— Тя е прекрасен човек.

Луси се изчерви.

— Света Лукреция.

— Моля ви — рече Луси, поставяйки пакет бисквити в кашона.

— Прекрасен дух — повтори Бест. — Мога ли да открадна за минутка добрия доктор?

— Само ако отново го върнете.

Въведе ме в тесен кабинет и затвори вратата, която не изолираше добре шума отвън. По стените имаше картини с библейски сцени — като онази в кухнята на неговия дом.

— Исках само да ви благодаря за всичко, което направихте.

— За мен беше удо…

— Беше изключително — фактът, че останахте докрай с нея. Била е благословена да ви срещне, както и аз. — Погледна ме притеснено.

— Какво има, преподобни?

— Знаете, че за известен период вярвах, че ако някога открия какво в действителност е станало с дъщеря ми, ще раздам правосъдие със собствените си ръце. Библията отрича отмъщението, но допуска кръвното изкупление. В дадени моменти допусках, че ще сторя нещо ужасно. Вярата ми е била отслабена.

Сълзи напълниха очите му.

— Можех да съм по-добър баща, можех да й давам пари, за да не й се налага да…

— Спрете — казах аз, поставяйки ръка на рамото му. — Не съм Соломон, не мога да различа добрия баща от лошия.

Поплака тихо още известно време, после внезапно спря. Избърса очите си и взе ръката ми в дланите си.

— Какъв егоист съм. Чака ни още толкова работа. Гладът е навсякъде.

Върнах се при масите за разпределяне на храните.

Ръцете на Луси се движеха със сръчността на паяк, плетящ мрежа. Опитваше се да се усмихва, но устните й не я слушаха.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза тя. — Предполагам, че ще ви видя на брега утре.

— Тук също — отвърнах аз. — Мисля, че известно време ще се навъртам наоколо.