Самозащита

22.

В девет и половина същата вечер всичко се усложни.

Гледахме някакъв стар кинофилм, смеехме се на диалозите, когато телефонът иззвъня и чух гласа на Майло:

— Тук има някой, с когото според мен би желал да се срещнеш. Всъщност съвсем наблизо ти е.

— Наблизо?

— Би трябвало. Виждам океана. — Издиктува ми име, после адрес в Райския залив. — Трейлър Парк, съвсем близо до „Пясъчният долар“.

— Ти на този адрес ли си?

— Всъщност в момента съм на бара на „Пясъчният долар“. Времето неподходящо ли е?

Робин се изправи в креслото и само с устни, без звук, попита: „Пациент?“.

— Майло — отвърнах аз. — При него има човек, с когото би желал да се срещна.

— Сега ли?

Кимнах.

— Върви — рече тя. — Но на острова категорично без телефон.

Пътят към залива беше неосветен, притиснат между звездния небосклон и крайбрежните хълмове. Къщичката на охраната бе празна, а бариерата вдигната. Отвъд „Пясъчният долар“ океанът бе спокоен като огромно, неподвижно, замръзнало черно платно. Паркингът беше почти празен, а неоновата реклама на входа самотно мержелееше в мрака.

Завих надясно и поех по стръмен път към автокъмпинга. Подвижните домове бяха пръснати по склона подобно метални копчета, закачени към кожена дреха. Вляво имаше малка площадка за паркиране, кацнала на върха на стръмен скат. Поршето на Рик, модел 928, беше паркирано там и аз спрях до него.

Отне ми известно време, докато открия адреса, съобщен ми от Майло.

Изкачих се почти до най-високата част на къмпинга по асфалтови пътеки, очертани с бордюр от камъни и морски рапани. По-голямата част от караваните бяха тъмни. Иззад пердетата на някои отделни прозорци се процеждаше синкавата светлина на работещ телевизор.

На адреса, който търсех, открих бяла каравана, тип „Щастливо пътешествие“, с алуминиева конструкция и шина за прикачване към автомобил. Върху шината се виждаше скара за печене. Декоративен бръшлян покриваше колелата на караваната.

На почукването ми отвори Майло. Ниска набита жена около шейсетте стоеше зад гърба му. Имаше глинено сивкава накъдрена коса, малко квадратно лице и неспокойно взиращи се очи. Носеше граховозелена блуза без ръкави и прави джинси. Не беше пълна, но имаше тежки ръце. На верижка около врата й висяха очила.

Майло се отдръпна встрани. Предното помещение на караваната бе кухня с плотове „Формика“ и застлан с кафяв линолеум под. Вътре се носеше апетитното ухание на печен боб с доматен сос.

Майло ни представи:

— Мисис Барнард, това е доктор Делауер, нашият консултант по психиатрия. Докторе, мисис Морийн Барнард.

— Мо — каза жената, протягайки ръка. Здрависахме се.

— Мо е била омъжена за Феликс Барнард.

Жената потвърди думите му с тъжен поглед и ни въведе във всекидневната. Отново ламперия от лакиран бор, златисти килими, извито канапе с напръскана в златно тапицерия и люлеещ се стол в същия цвят. Голям телевизор и много малка стереоуредба. Всичко бе безукорно чисто и подредено.

Мо Барнард седна в люлеещия се стол, а двамата с Майло се настанихме на канапето. Таваните бяха ниски, а огромното туловище на Майло придаваше още по-миниатюрен вид на помещението. На масичката за кафе имаше цял куп броеве от списание „Рийдърс Дайджест“, вероятно събирани от около година, а до него, пристегната с ластик, връзка талони за пазаруване с отстъпка, както и малка дървена статуетка на птица рибар. До Мо стоеше осмоъгълна маса от пресована дървесина, върху която се виждаха дистанционно управление и стъклена купичка, пълна с най-различни бонбони. Тя взе дистанционното и го сложи в скута си, после подаде купичката на Майло.

Докато разопаковаше бонбон, Майло заговори:

— Както вече ви казах, именно доктор Делауер привлече вниманието ни върху случая, накарал ни да проверим обстоятелствата около смъртта на съпруга ви. — Към мен: — Мистър Барнард е убит една година след изчезването на Карен Бест.

Мо Барнард бе приковала очи в мен.

— Моите съболезнования.

— Преживях истински шок, когато се случи — рече тя, — но оттогава измина доста време. Странно е, че отново се говори за това след толкова години, но човек никога не знае, нали?

Въпреки че живееше на брега, кожата й бе бяла, с мек розов оттенък. Играеше си с дистанционното. Обърна очи към празния екран.

Майло ми подаде купичката с бонбоните. Взех един карамелен.

— Убиецът на Феликс не е установен. Бил е застрелян в мотел „Ла Сиенега“, близо до Пико. В западния край на булеварда.

„Ла Сиенега“ бе границата между районите, намиращи се под юрисдикцията съответно на Уилширски полицейски участък и Полицейско управление „Ел Ей запад“. Западната част на булеварда бе район на Майло.

Мо Барнард въздъхна. Майло й се усмихна, а от начина, по който тя върна усмивката му, предположих, че бе прекарал доста време с нея.

— Странно — каза тя. — Всичките тези години. Мислех, че е бил там с курва, не знаех дали да скърбя, или да се гневя. След време забравих за този вариант. Човек не може да бъде сигурен в нищо.

— Това е само една възможност — напомни й Майло.

— Да, знам, може би случаят никога няма да бъде приключен. Но дори само възможността да вярвам, че не е бил в онзи мотел с курва, ме облекчава. Той не беше лош човек, имаше много добри качества наистина.

Майло ми обясни:

— Мотелът бил от онези, които отдават стаи за ползване на час. Предполагам, сега разбираш защо Мо е останала с такова впечатление.

— Полицията ме остави с такова впечатление — уточни тя. — Въпреки че администраторът твърдеше, че не е забелязал жена да се качва в стаята на Феликс. Но естествено допусках, че лъжеше. Самият Феликс е бил полицай. Съвсем за малко — в Балтимор, където е израснал. Запознах се с него в Сан Бернардино. Работеше за застрахователна компания, разследваше обстоятелствата около злополуки, по които е предявен иск. Аз бях деловодителка в градската управа. Напусна веднага след като се оженихме и се преместихме да живеем в Ел Ей.

— Тук също ли работехте в градската управа?

— Не, започнах работа като счетоводителка в кантората за недвижими имоти на Фред Шейл в района Пасифик Палисейдс. Работих там тридесет и една години. Двамата с Феликс живеехме в Санта Моника, близо до Венеция. Феликс имаше офис тук, в Малибу, но едва миналата година се преместих. Това място е собственост на сестра ми и зет ми, но той има проблеми с белите дробове, затова отидоха в Кафидрал Сити, близо до Палм Спрингс.

— Интересно е предположението на Мо — намеси се Майло в разговора, — че е възможно Феликс да е попаднал на нещо доходоносно около година преди да загине.

— Почти съм сигурна. Отричаше, но признаците бяха налице. Мислех, че си има държанка. — Изчерви се. — В интерес на истината, и преди се бе случвало, при това неведнъж. Но докато беше по-млад. Тогава беше на шестдесет и три — с десет години по-възрастен от мен, но когато се омъжих за него, смятах, че е зрял мъж. — Засмя се гърлено: — Бихте ли ми подали карамелов бонбон, моля?

Майло й подаде.

— Какви признаци забелязахте? — попитах аз.

— На първо място, оттеглянето му от работата. Години наред говореше, че ще се пенсионира, но все се оплакваше, че не може да събере достатъчно голяма сума, за да го направи. Винаги ми натякваше, че имам здравно и пенсионно осигуряване от стажа си в Сан Бернардино и при Шейл, а той трябва да разчита единствено на това, което си докарваше с работа. След което най-изненадващо се прибра и заяви, че в касичката има достатъчно пари. Аз го питам: „Какво толкова ти е паднало от небето, Феликс?“. Той само се усмихна, погали ме по главата и отвръща: „Не се тревожи, захарче, най-накрая ще купим онова място в Лагуна Найгел“. Непрекъснато говорехме как ще си купим апартамент там, но нямахме достатъчно пари. Вероятно можехме да си осигурим апартамент в един от онези комплекси за самотни стари хора, но Феликс не можеше да си представи, че ще остарее. Когато навърши петдесет, си купи четка за тупиране и контактни лещи. Предполагам, притеснявал се е, че изглежда много по-стар от мен. Тогава изглеждах като момиченце, хората често ме вземаха за негова дъщеря — чувствал е необходимост да направи нещо по въпроса. Другото нещо, което предизвика подозренията ми, бе покупката на нова кола — вишневочервен „Ландау Тъндърбърд“ с гюрук, най-новия модел в серийно производство. Имахме горещ спор заради колата, тъй като аз исках да зная как можем да си позволим подобен автомобил, а той отвърна, че не е моя работа.

Поклати глава.

— Често имахме спречквания, но останахме заедно тридесет и една години. После него го убиха, а в банковата му сметка нямаше много пари — малко повече от три хиляди долара. Реших, че е похарчил всичко за новата кола и за курви. Карах същата тази кола петнадесет години, докато се разбричка.

— Оставил ли е някакви професионални архиви?

— Имате предвид досиетата на разследваните от него случаи ли? Не, както казах на мистър Стърджис, Феликс не го биваше особено в архивирането на информация. Всъщност беше неорганизиран човек. След смъртта му прегледах всичките му неща и останах изненадана, че почти липсваха документи — само листчета хартия с нечетливо надраскани бележки. Допуснах, че е поради естеството на професията му: можело е да останат сведения, които биха могли да смутят непосветените. Изхвърлих всичко.

— Какви случаи разследваше обикновено?

Мо погледна Майло.

— Всъщност не знам. Феликс не говореше за работата си. Искрено казано, не вярвам да е бил претоварен, особено през последните години. Зная, че изпълняваше поръчки на адвокати, но животът ми да зависеше от това, не бих могла да си спомня нито едно име. Не бях част от работата му, имах си свои професионални проблеми. Не съм феминистка, но цял живот съм работила. Нямахме деца, всеки от нас просто излизаше сутрин и отиваше на своето работно място.

Кимнах.

— Не искам от думите ми да заключите, че Феликс е бил негодник — продължи тя. — Като цяло, беше мило момче, не повишаваше глас дори когато спорехме. Но лесно се впускаше в… неразумни действия, ако разбирате какво искам да кажа.

— Обичал е острите ръбове — риска.

— Точно. При първата ни среща се опита да ми даде пет долара, за да му издам удостоверение за злополука, без той да попълва задължителните формуляри и без да плати общинска такса за документа. Отказах и той го прие с чувство за хумор. Просто се разсмя — имаше невероятен смях. Бях само на деветнадесет, трябваше да познавам добре мъжете, но нямах достатъчно опит. На следващия ден дойде отново и ме покани на обяд. Родителите ми не можеха да го понасят. Шест месеца по-късно се оженихме. Независимо от проблемите, той беше много добър съпруг.

— Значи никога не е споменавал пред вас името Карен Бест?

— Никога. Истината е, че не споделяхме много. Непрекъснато се разминавахме. Обикновено ставах в шест сутринта, разхождах кучетата — имахме минипудели, в осем бях в кантората, връщах се към пет следобед. Феликс обичаше да спи до късно. Твърдеше, че голяма част от работата си върши нощем и може би е било вярно. Често го нямаше, когато аз си бях у дома, и обратното. — Усмихна се. — Може би затова останахме заедно цели тридесет и една години.

Усмивката й угасна.

— Въпреки всичко, неговото убийство бе най-тежкият удар в живота ми след смъртта на моите родители. — Към Майло: — Когато телефонирахте първия път, нямах желание да говоря за това. Но вие се държахте като истински джентълмен и ми казахте, че е възможно Феликс да не е умрял заради фустогонство. Бих се почувствала по-добре, ако го зная със сигурност.