Самозащита

6.

В каньона Лас Флорес смущения заглушиха радиото в колата ми. Започнах да въртя тунера и чух името Швант в края на новинарски преглед. След това музикалният водещ обяви:

— А сега да послушаме музика.

Не успях да намеря станция с новини и превключих на дълги вълни. Всички новинарски емисии бяха стигнали до преглед на спортните събития, а по другите станции излъчваха музика, разговори или реклами.

Отказах се и насочих вниманието си върху красотата на пътя, който, открит и чист, се извиваше като панделка край синевата на морската шир. Дори търговската зона край кея на Малибу изглеждаше красива под лъчите на следобедното слънце. Магазини за бански костюми, школи по гмуркане, шезлонги и компании за недвижима собственост, които имитираха заетост дори във времето за обедна дрямка.

Вече у дома, взех една бира и стиховете на Лоуел и излязох на верандата.

Противна работа. Нищо общо с изящната поезия и жизнелюбивите разкази, излезли изпод перото му през четиридесетте и петдесетте години. Почти във всички стихотворения се говореше за насилие, а много от тях сякаш го величаеха. Първото, озаглавено „Убийство“, звучеше като хайку9:

Следващото прокламираше:

Заглавната поема представляваше празен черен лист. Част от другите стихотворения бе по-скоро случайно събрани думи, а една, разположена върху цели шест страници поема се състоеше от четири четиристишия и бе написана на език, който според бележката под линия се определяше като „финландски, глупав“.

Не беше трудно да се разбере защо книгата се е оказала провал и защо бе очаровала Трафикънт.

Представих си го как се възторгва от нея, докато я чете в килията си, после как пише пламенно писмо в защита на Лоуел.

Мотивите му едва ли са се заключавали само до споделени литературни вкусове. С няколко хвалебствени думи бе успял да си купи предсрочно освобождаване под гаранция.

Прочетох отново последната поема.

Жена, която си го проси, по-късно презряна, защото се е отрекла от желанието си.

Може би класически мъжки фантазии за изнасилване?

Злият дух на Луси…

Символиката на похищението в съня.

Беше ли чела това ужасяващо малко книжле, може би като част от „връщането към корените“, предприето от брат й?

Прочела е и се е идентифицирала с жертвата.

Ами ако сънят представляваше нещо много по-логично? Ако самата тя е била насилена сексуално?

В разговора ни каза, че никога не е била жертва на насилие. Но ако се беше случило много отдавна и подсъзнателно е потискала спомена, това означава, че не може да си спомни събитието.

Сънят се появил, след като Майло бе дал показания относно смъртта на Кери.

Идентифициране с дете, станало обект на насилие.

Насилена като дете, не от нейния баща — не е бил там, за да го направи — но от негов заместител? Може би учител или друг възрастен, на когото е вярвала.

Други мъже в нейния сън, редом с бащата, който я е наранил, но по друг начин.

Спомних си как се е събудила на пода в кухнята.

Безсилието в цялата ситуация.

Възмездяване.

А може би нито едно от гореизброеното.

Напрягах ума си още известно време, разигравайки различни хипотези, но не постигнах напредък, затова станах и влязох в къщата. Спомнил си за новините по радиото, започнах да превключвам телевизионните канали, докато попаднах на някакво ново предаване. Нещо, свързано с Източна Европа.

После ухилената физиономия на Швант се появи в горния ъгъл на екрана.

— Полицията в Санта Ана разследва потресаващото убийство на млада жена с все още неустановена самоличност, чието тяло било открито в найлонов чувал рано тази сутрин край магистралата за Санта Ана. Източници, близки до разследването, твърдят, че белезите на убийството са поразяващо сходни със специфичните характеристики на серийните убийства, за които Голфиста — Джоуб Швант, неотдавна бе осъден на смърт. Хипотезата за убиец, подражаващ на Швант, но действащ извън района на Ориндж Каунти, също се проверява. Ще следим хода на разследването и ще ви запознаваме с новите факти около случая.

Прекалено много лоши новини, време бе да се разтоваря.

Пробягах цялата дължина на плажа, забравяйки, че краката ми не бяха на осемнадесетгодишен младеж. Когато се прибрах, телефонът звънеше. Линията, на която се обаждаше Луси. Отново.

— Доктор Делауер? Аз съм… Обаждам се от сградата на компанията. Имах… малък проблем. — Гласът й се снижи до шепот, който едва чувах. Шумът, идващ от нейния край на линията, не ме улесняваше особено.

— Какво се случи, Луси?

— Сънят… Аз… Сънувах го отново.

— След тазсутрешната ни среща ли?

— Да. — Гласът й потрепери. — Тук, в службата, докато седях на бюрото си… Господи, толкова е… Налага се да говоря тихо. Обаждам се от телефонен автомат във фоайето и хората ме наблюдават. Чувате ли ме?

— Да, чувам ви добре.

Затаи дъх.

— Чувствам се толкова глупаво. Да заспя на бюрото си!

— Кога стана това?

— По обяд. Ядях донесения от къщи сандвич, за да спестя време и наваксам с работата. Предполагам, че съм задрямала, не зная, наистина не си спомням.

— Вземали ли сте някакви успокоителни?

— Само „Тиленол“ — за главоболие.

— Никакви сънотворни или други лекарства, които да ви упоят?

— Не, нищо такова. Аз просто… заспах. — Започна да шепне: — Сигурно съм се събудила от съня, защото бях на пода, краката ми… сънят още беше в главата ми, съвсем ясен. Представяте ли си — в средата на офиса. Божичко!

— Някакви наранявания?

— Не, не физически. Но унижението — всички мислят, че съм луда!

— Имаше ли много хора наоколо, когато паднахте?

— Не когато съм паднала, но веднага след това. Беше през обедната почивка, много хора са се връщали от обяд и са ме видели просната на пода! Изтичах до дамската тоалетна да се оправя. Когато се върнах, заварих да ме чака началникът. Той никога не слиза на етажа на изпълнителния персонал. Изражението му сякаш казваше: „Каква е тази луда, която съм назначил да работи при мен?“.

— Ако го тревожи нещо, Луси, най-вероятно е, че ще трябва да изплаща обезщетение за придобито професионално заболяване.

— Не, не, убедена съм, че ме смята за някаква особнячка. Да заспя посред бял ден… Извиних се, че трябва да отида до тоалетната, слязох във фоайето и ви позвъних.

— Елате при мен и ще поговорим.

— Аз… Мисля, че така ще е най-добре. Убедена съм, че не съм в състояние да се кача обратно в офиса.

Телефонирах на един невролог в Санта Моника — Фил Остерлиц, и го предупредих, че е възможно да му изпратя мой пациент. След като му разказах за случилото се, той попита:

— Съмняваш се за нарколепсия?

— Налице е проблем със съня. Някаква детска енуреза10.

— Но нищо хронично след пубертета?

— Появило се е преди пет месеца. Докато тя беше съдебен заседател по делото срещу Голфиста.

— Звучи като случай на силен стрес.

— Така мисля, но искам да проверя всички хипотези.

— Разбира се, ще я приема. Благодаря за пациента. Звучи почти като забавление. Цяла седмица преглеждам мозъчни тумори. Хора на нашата възраст, дори по-млади. Сякаш се е появил вирус — като при епидемия.

Позвъни на портала малко след пет часа. Косата й бе прибрана назад в конска опашка, а чертите на лицето й бяха изопнати. Когато ми подаде ръка, усетих, че дланта й е отпусната и влажна.

Подадох й чаша вода и я настаних да седне. Отпи глътка и скри лице в дланите си.

— Какво става с мен, доктор Делауер?

Докоснах ръката й.

— Ще разберем заедно, Луси.

Стисна устни.

— Този път беше различно. Този път видях повече.

Пое дълбоко въздух. После още веднъж. Изтегли дланта си от моята и се облегна назад.

Изминаха още няколко минути, преди да се съвземе.

— Спомняте ли си за стържещия шум, за който ви разказах? В случая, в който предположих, че става въпрос за секс? Нямало е нищо общо със секса.

Наведе се напред.

— Видях го. Копаеха гроб — погребваха я. Стърженето е било от удрянето на лопатите в камъните. Този път бях по-близо. Всичко беше по-ясно. Никога сънят ми не е бил толкова реален. Сякаш…

Закри с ръка очите си и поклати глава:

— Бях толкова близо, че можех да ги докосна — бях точно зад тях. Сякаш наистина бях там.

— Същите мъже?

— Да. Тримата.

— Включително и ба… Включително и Лоуел?

Дръпна ръка от лицето си, облиза устните си и втренчи поглед в пода.

— Той беше един от копаещите. Работеше усилено — непрекъснато сумтеше и пухтеше. Всички дишаха тежко. И ругаеха. Чувах дишането им — рязко и шумно, като на спринтьори. Тогава я пуснаха в изкопа и…

Раменете й конвулсивно затрепериха.

— Дойде усещането, че се преобразявам — сякаш душата ми напусна моето тяло. Всъщност я видях, пърхаше като това бяло перце.

Изненадващо се изправи.

— Чувствам нужда да се разхождам.

Крачеше из стаята, стигна до френския прозорец към верандата, после се върна обратно. Измина същия маршрут още два пъти, преди да се върне до креслото.

Остана права, с длани на облегалката.

— Усещах вкуса на пръстта, доктор Делауер. Имах чувството, че аз съм в онзи гроб. Понечих да отърся пръстта от себе си, но не можах да помръдна. А тя продължаваше да ме засипва… задушавах се. Мислех си: „Ето какво е да си мъртъв; смъртта е ужасяваща; какво направих да заслужа това, защо постъпват така с мен?“.

Затвори очи и се олюля така ниско, че аз скочих и я улових за рамото. Тялото й се стегна, но тя сякаш не ме забелязваше.

Шумът от прилива се чуваше по-силно, като далечни овации. Изведнъж дишането й се ускори.

— Луси!

Сякаш името й бе парола за излизане от хипноза, тя отвори очи и примижа.

— Какво стана, Луси?

— Събудих се. Открих, че лежа на пода… отново. Краката ми… — Смръщи чело.

— Какво за краката ви?

— Те бяха… — Руменина обля скулите й. — … разтворени. Широко разтворени пред погледите на всички. Почувствах се като… развратница.

— Хората проявяват разбиране при инциденти, Луси.

Погледна ръката ми, отпусната върху рамото й. Аз я отместих, а тя седна в креслото.

— Господи! — възкликна тя. — Налудничаво е! Да не би да губя контрол върху себе си?

— Не — убедено възразих. — Очевидно това е реакция на някаква форма на стрес и ние ще открием за какво става въпрос. Искам да се срещнете с невролог, за да сме сигурни, че не е нещо органично.

Спря да диша и впери ужасен поглед в мен.

— Като какво? Мозъчен тумор ли?

— Не, нищо подобно, не исках да ви тревожа. Необходимо е да се уверим, че не става въпрос за разстройване на съня вследствие употребата на лекарства. Последното е малко вероятно, но бих предпочел да сме сигурни, че пътят пред нас е чист.

— Пътят пред нас? Звучи така, сякаш ще пътуваме.

— В известен смисъл ни предстои точно това, Луси.

Извърна се към прозореца.

— Не познавам нито един невролог.

Дадох й името и телефонния номер на Фил.

— Няма да бъде недискретно или болезнено.

— Надявам се. Мразя да бъда опипвана. Ще отида утре. А сега по-добре да се прибера у дома.

— Защо не останете тук и не починете малко, преди да тръгнете?

— Признателна съм ви за поканата, но няма да се възползвам. Много съм уморена, единственото ми желание е да се добера до леглото.

— Искате ли малко кафе?

— Не, ще се оправя. По-скоро е емоционално изтощение, а не нужда от сън.

— Сигурна ли сте, че искате да тръгнете веднага?

— Да, не настоявайте. Извинявайте за главоболията.

— Не е необходимо да се извинявате, Луси.

— Благодаря за отделеното време — ще го включим в сметката. — Погледна ме, за да се увери, че няма да възразя.

Кимнах и я съпроводих до вратата. Луси отвори и отново ми благодари.

— Не искам да увеличавам тревогите ви — започнах аз, — но ще го видите по новините довечера. Днес е открит труп, белезите по който са сходни с тези по телата на жертвите на Голфиста. Възможно е това да е дело на негов подражател.

— О, не! — изстена тя и се облегна на касата. — Къде?

— В Санта Ана.

— Това е в Ориндж Каунти, значи Майло няма да работи по случая. Много лошо. Той би могъл да го разкрие.