Самозащита

42.

Караше бавно и аз трябваше да внимавам да не скъсявам дистанцията. Когато стигнах до живия плет при разклонението за „Убежище“ обаче, колата й не се виждаше. Започнах изкачването по хълма. Състезател по бързо ходене вероятно би стигнал по-бързо от мен до двукрилата порта на имението. Луси я бе оставила отворена. Втората порта също не беше затворена.

Още няколко подскока по сенчестия черен път и дърветата се дръпнаха встрани, разкривайки голямата сграда, кафява като стъблата на калифорнийските борове, между които се беше сгушила. „Колт“-ът бе обърнат и паркиран пред сградата до джипа и мерцедеса на Лоуел.

Други автомобили не се виждаха. Входната врата беше затворена и аз реших, че Луси вече е влязла. Но тогава тя се появи иззад своята кола — вероятно вземаше нещо от багажника.

Не, ръцете й бяха празни. Джобовете не бяха издути.

Устата й увисна отворена, когато паркирах до нея.

— Приемете го като повикване в дома на пациента — казах аз.

Очаквах гневна реакция, но тя гледаше през мен.

Празен и същевременно напрегнат поглед.

Сякаш беше под хипноза.

Когато вдигна длан към устата си, реших, че вече е изгубила търпение и почувствах облекчение, същевременно и тъга.

Тогава тя бързо отиде до сградата, изкачвайки с войнишка стъпка широките стъпала към покритата тераса.

Когато потропа силно по входната врата, вече бях до нея.

Никой не отвори. Луси пристъпи нервно от крак на крак и потропа по-силно.

— Хайде, хайде, хайде!

Погледнах през мръсните прозорци. Голямата зала беше тъмна и пуста.

Луси започна да удря с две ръце по вратата. Когато не последва нищо, тя изтича надолу по стъпалата, застана и започна да я оглежда.

Отправи се към дясното крило — вървеше с бързи, решителни крачки. Спря за кратко и пак продължи към високия храсталак зад сградата, който се издигаше като плътна зелена завеса.

Когато я настигнах, стоеше неподвижно и се взираше в буйната растителност.

— Пак съм тук — прошепна Луси.

Глас над главите ни попита:

— Какво става там?

Нова, от прозорец на втория етаж, лицето й — засенчено от сенника над главата й.

— Здравейте — казах аз, улавяйки ледената ръка на Луси. — Почукахме, но никой не отвори.

Повдигна сенника с пръст. Лицето под него оставаше неразгадаемо.

— Значи се решихте да дойдете.

Пръстите на Луси се забиха в ръката ми.

— Естествено — отвърна тя.

— Бяхме наблизо и решихме да се отбием. Това проблем ли е?

Нова вдигаше сенника с ръка.

— Не. Освен ако татето няма проблем. — Изсмя се неуместно. — Елате при входа.

Чакаше ни с чаша лимонада в ръка. Медните кичури в косите й блестяха като електрически проводници.

— Не беше в прекрасно настроение, когато си легна, но ще му кажа, че сте дошли.

— Ще му кажа лично — отвърна Луси, мина край Нова и влезе в голямата зала. Огледа препарираните глави, вехтите мебели, усети празнотата на помещението.

Втренчи поглед в обкованите с дървена ламперия стени.

Нова, изглежда, се забавляваше. Нямаше нищо милосърдно в излъчването й. Защо бе решила да се грижи за болен и безсърдечен човек?

Сродни души, също както Трафикънт и Мелърс?

Какъв ли бе нейният начин да бъде жестока?

Луси се насочи към вътрешното стълбище бавно и предпазливо — като риболовец върху лед, мина под стъпалата и продължи към задното помещение.

Нова сложи ръце на хълбоците и загледа, като триеше стъпалото на единия си крак о прасеца на другия. Облиза устни и за миг погледна към мен. После очите й отново заследиха Луси и в тях се появи доволно изражение.

Объркването на Луси я изпълваше със задоволство.

Луси вдигна очи към тавана, после ги сведе към пода.

Отново се взря в стените.

Спря на място. С каменно изражение и прибрани до тялото ръце.

Гледаше втренчено вратата отляво.

Нова наруши тишината:

— Точно така, татето е зад тази врата, скъпа.

Въпреки че се усмихваше, в гласа й се долавяше напрежение.

Съперничество — между истинската дъщеря и тази, която се грижеше за него.

Бе настоявала Луси да дойде, уверена, че това ще я съсипе.

Улових Луси за лакътя. Тя поклати отрицателно глава и освободи ръката си от моята хватка.

Двадесет крачки я деляха от стаята.

Изминах разстоянието заедно с нея.

Вратата беше от борова дървесина, някога солидно лакирана, а сега олющена.

Затаи дъх и я отвори. Когато пристъпихме в голяма тъмна стая, чиито стени бяха покрити от библиотечни лавици, в лицето ни удари миризма на сяра, не по-различна от стерилната смрад в спешното отделение на „Уудбридж“. В средата на стаята имаше болнично легло, нагласено на полуповдигнато положение. В един от ъглите бе сгъната инвалидната количка на Лоуел.

Той лежеше отпуснато под завивките. Косата му бе мръсна и залепнала на кичури, дългите му ръце почиваха върху одеялото, през протритите ръкави на пижамата кожата белееше неестествено на фона на очертаващите се вени под нея. Лицето му беше покрито с еднодневна бяла брада, а погледът му бе разфокусиран. Беше два следобед, но още не се бе събудил изцяло. С явно усилие обърна лице към нас, после пак се извърна и затвори очи.

Ръката на Луси несъзнателно намери моята — беше толкова изпотена, че се изплъзваше от пръстите ми. Раменете й се свиха, започнаха да треперят.

Проследих погледа й, докато изучаваше обстановката: очите й се плъзнаха по лавиците от бял бор, покриващи три от стените. В ъгъла вдясно отворена врата разкриваше част от баня. Другата врата, между прозорците, водеше навън. Беше зарезена. Очите на Луси се задържаха върху нея, после продължиха огледа.

Книги, купчини списания и вестници покриваха целия под. Върху куп броеве на „Ню Йоркър“ беше оставен поднос от ковано сребро, пълен с мръсни чинии: кори и трохи от хляб, засъхнали яйца, царевични бисквити, плуващи в мляко, което изглеждаше синкаво на оскъдната светлина. Празна подлога бе кацнала върху куп броеве на „Парижки обзори“. Върху нестабилно крепящи се купчини от периодични издания бяха оставени пакети от памперси за възрастни. Кашон до пелените бе напълнен с празни бутилки от уиски. Пирамидообразно подредени чаши „Дикси“ и стар телефонен апарат с шайба, чийто кабел се провираше като змия сред хаоса от купчини.

Треперенето сега премина в пръстите на Луси, а аз усещах как ставите им опират плътно в моите кокалчета. Нова не се виждаше, но усещах присъствието й като ледено въздушно течение.

Лоуел изстена и започна да мята глава ту на едната, ту на другата страна. Очите му бяха затворени.

Луси не помръдваше. После очите й отново се плъзнаха из стаята.

По мръсните прозорци.

Вратата в дъното.

Отново по дървената ламперия на стените.

Повторно в същата последователност. Този път погледът й се задържа върху вратата. Зениците й се разшириха.

Там беше спала в нощта на празненството. Стаята, от която беше излязла. Ходейки насън.

Ръката й трепереше толкова силно, че едва успявах да я държа.

Лоуел отвори очи и изненадващо приближи лице към нас.

В този момент ни виждаше за първи път.

Нададе гневно жаловит стон и се впусна в дългия изтощителен процес, чиято крайна цел бе да седне изправен в леглото.

Ругаейки, Лоуел бавно се приплъзваше нагоре и накрая успя да повдигне достатъчно торса си, за да се облегне на възглавниците. Гръдният му кош бе хлътнал, раменете му бяха костеливи и тесни. Елегантността на белия костюм и сламената шапка сега ми се струваше като отдавнашна шега. Последните два дни бяха свалили митологичния ореол от личността му. Беше рухнал напълно.

От скръб?

Луси го наблюдаваше така, както се наблюдава отблъскващо, но интересно насекомо, което се катери по стената.

Той се изсмя. Луси му обърна гръб и обви ръце около раменете си.

— Така — пресипнало каза той. Продължително прокашляне. Направи погнусена физиономия, събра устни и се изхрачи към ламперията. Не бе достатъчно силно и храчката падна на пода. Ухилен, повтори опита.

Луси не изглеждаше добре, но не помръдна.

Лоуел напрегнато се взираше в нея.

Пръстите му се забиха в чаршафите, когато поднови опитите си да се изправи. Извиваше глава напред и нагоре от усилието. Болката го принуди да се откаже.

— Сладко — забеляза той. — Много сладко.

— Кое е сладко? — попита Луси, стараейки се да звучи безгрижно.

— Ти. — Разсмя се с дълбок гърлен смях. Огледа я от главата до върха на пръстите. Без похотливост, с каквато оглеждаше Нова. Безучастен, точен поглед на дърводелец, който взема мярка за мебели. — Играеш ли тенис?

Луси поклати отрицателно глава.

— Това са крака на тенисистка. Виждам го дори през тези докерски панталони30. Играеш ли нещо?

Отново отрицателен отговор.

— Естествено, че не. Липсва ти желание за игра.

Разтърка очи и изпъна напред ръце с усмихнато изражение.

— Е, какво да ти предложа, малкото ми агънце? Алкохол? Перкодан? Демерол? Морфин? Ендорфини? Или ти се възнасяш единствено от нароченото за истина? Какви истории трябва да ти разкажа, за да ти помогна да излезеш от състоянието на мозъчен блокаж?

Луси запази мълчание.

— Не искаш приказки? Какво тогава?

Луси погледна към вратата в дъното.

Лоуел се опита да извика, но викът му остана безгласен и той заудря с ръце завивките.

— А, спектакълът! Дошла си да гледаш как пъшкам, моето малко змийско зъбче? Довлякла си на буксир инертното си мозъче, за да чуеш с ушите си трам-трам и да си представиш по-пълно мъченията ми?

Ухили се. След това се разсмя:

— Да, аз страдам, момиче! Свещена, бушуваща като киселина в акумулаторни батерии радост. Може би един ден ти също ще я познаеш и тогава ще разбереш какъв скапан герой съм. Седя тук, воня на лайна и приличам на наемател на Геената огнена.

Луси не откъсваше очи от вратата.

— Хо-хо! Пак мълчание. Така мълчеше, когато беше съвсем малка.

— Ти откъде знаеш? — попита Луси.

Лоуел се разтресе от сподавен смях. Тялото му сякаш се уголемяваше с всяко вдишване. Смехът го зареждаше с енергия, правеше го демоничен и привлекателен, от него лицето му придобиваше цвят.

— Интродукция към „Соната на вината“! Не пести четвъртинките, момиченце. Изпълнявал съм соловите партии в най-добрите симфонии на греха.

Луси започна да обикаля стаята, движеше се свободно, доколкото безпорядъкът й позволяваше.

— Там има празен килер — продължи Лоуел. — Ти беше мълчаливо бебе с тънки крачета. Никакъв плач, никакви сълзи, дори не хълцаше. Мълчеше, сякаш беше родена с мозъчна аномалия. За разлика от другото дете — Питър. Питър, гълтачът на дрога и убийствени отрови. Той виеше професионално. Трябваше или да наема студио няколко пресечки по-надолу, или да удуша малкия миризлив плъх.

Затвори очи.

— Ти, от своя страна, стискаше здраво устни, сякаш звуците, които щяха да излязат от устата ти, бяха безценни перли. — Отвори очи. Дълъг костелив пръст се стрелна напред, придружен от дрезгав смях. — Ти не искаше дори да се изхождаш. Анус в стачка — по цели седмици понякога, това се казва стил, да, стил. Поемаш всичко, задържаш го в себе си, не изхвърляш нищо. Мислех, че не си нормална. Но майка ти ме уверяваше в обратното и наливаше масло в малката ти гага.

Без да спира да се разхожда, Луси се насили да се усмихне.

— Затова ли избяга? Уплаши се, че имаш ненормално дете?

Лоуел се разтресе от смях, в който се долавяше гняв.

— Избягал съм, така ли? Не, не, не, бях подканен да освободя от присъствието си дома. В момент на менструално прозрение. Мяу-мяу изкрещя истерично: „Сбогом“ — и пусна ноктите си по лицето ми.

— Мама те е изхвърлила? — Сега беше ред на Луси да се разсмее. — Голям и здрав мъж като теб?

Лоуел я изгледа, сякаш обзет от ново прозрение.

— Майка ти — каза той — беше ограничена, дебела, неврастенично пристегната в корсет будоарна кукла, живееща с книжната представа за еманципирана градска жена. Улегнала на двадесет и три, стара на двадесет и четири. С либидо на тапиока31 — именно нейният пудингов вид ме превърна в бунтар. Тя не искаше, не можеше да се научи да живее истински. Живееше единствено за да съблюдава правила и други разни измишльотини.

Когато се извърна, Луси бе стиснала здраво юмруци. За миг си помислих, че ще се нахвърли срещу него, но тя само поклати глава и пъхна едната си ръка в джоба. И се засмя. Бедрата й се олюляха напред.

Поза на изкусителка, която прилягаше повече на Нова.

— Господи — възкликна тя, — трогателен си. Окончателно изчерпан — дрън-дрън-пляс. Криеш се зад стария лош Джойс32.

— Джойс. Добре си го изучила, нали, госпожице Второкурсник? Лице на чиновник, без устни, с женски бедра, лепкав, лигав, противен червей. Прословутата ирландска похот към безкрайни разговори… Но да се върнем към прекрасната мама.

Пое със свистене въздух и повиши глас:

— Независимо дали го съзнаваш или не, дошла си тук, за да научиш. Ако не успееш, ще се дължи на твоите ниски очаквания, виновен няма да съм аз. Истината, госпожице Запек, е, че тя ме подкани да напусна, защото не можеше да търпи в дома си човек с по-силно и по-необяснимо вдъхновение от нейното.

Външно Луси оставаше неподатлива на речта му. Но Лоуел говореше толкова високо, че гласът му я караше да смръщва лице.

Извърна рязко глава към нея:

— След като ти изпълни утробата й, тя загуби и малкото интерес, който хранеше към двуглавия звяр. Но както се пее в онази древна песен, не и сестра й — малката сестричка Кейт. Имаше вагина с цвят на детска дъвка. Кой бях аз, че да се съпротивлявам на съдбата. Сестра й го правеше, затова аз оправях сестрата, да, да, да. — Усмихна се. — Мяташе глава в екстаз, забиваше нокти в гърба ми и мъркаше доволно, крещеше като свиня в мига на съвкуплението. — Посочи слабините си. — Споменът за това почти ме прави сигурен, че усещам гъдел там долу, в края на гръбначната кост.

Наблюдавах непрекъснато Луси. Гледаше втренчено към него, но не го виждаше. По тялото й преминаха тръпки на гняв.

— Сестринската любов — продължи Лоуел. — Мяу-мяу ни пипна, изпя одата на добродетелността и изпълзя обратно в дупката си с подвита опашка.

Опита се да свие безразлично рамене, но движението му приличаше повече на нервен тик.

— Развратната Кейт си опакова багажа и замина за Калифорния. После мама пипна нещо следродилно и фатално, а аз внезапно бях повикан обратно, за да бъда баща.

Насочи пръст към пода и подигравателно смръщи чело.

— Но непригоден да се грижа за един хленчещ пикльо и нямо, анално блокирало бебе, имах достатъчно разум да преотстъпя родителската привилегия на Форни Кейт33. По това време тя се чукаше с някакъв женствен еврейски журналист.

Измуча весело.

Луси бе застанала на пети. Виждах сълзите да блестят в очите й. Спомних си за своя мъртъв баща.

Лоуел продължи:

— Защо го отричаш, момиче? Ти имаш нужда от мен.

— Така ли?

— Да, така мисля, като имам предвид явното ти желание да излъчваш добродетелност. Наистина, скъпа, стига сме разигравали аматьорски постановки, да прережем гърлото на преструвките и да оставим кръвта свободно да изтича в канализацията. Сцената с постоянното целомъдрие няма да мине пред мен. Знам за лятото, което си прекарала с вдигнати крака, взирайки се в жълтите очи на чернилките от Роксбъри. Доста разочароващо, трябва да призная. Да го правиш за пари е търговия. Но да чукаш чернилка за пари и да позволяваш на някакъв сутеньор негър да прибира печалбата? Много овчеглава постъпка.

Луси разтвори пръстите на свитите си в юмруци длани, а коленете й се подкосиха. Прихванах я под мишниците и прошепнах в ухото й:

— Да се махаме.

Тя яростно разтърси глава.

— А, психологът пристъпва към действие — вметна Лоуел. — Ще отрониш бисери мъдрост, докато се опитваш да я убедиш, че се чувства добре.

Луси отпусна ръце. Отдръпна се на няколко крачки от мен. Застана до ръба на леглото. Разтвори широко ръце и прикова поглед в лицето му.

Лоуел се обърна към мен:

— Тя не е добре. Делят я светлинни години от усещането за комфорт. — Отново към Луси: — Искаш ли да знаеш откъде научих за твоето пътуване в необетованата земя? От милото братче Пийти. Не се наложи да го питам. Страхотни мръсни тайни изплуват, когато някой отчаяно се нуждае от спринцовка, тю-тю-тю! А, да, поредното предателство, дъще. Не се тревожи, раздялата с илюзиите закалява характера. Остани с мен и ще бъдеш непоклатима като гранит.

— Ти ли го уби? — попита Луси. — Ти ли му даде онази свръхдоза?

Въпросът сащиса Лоуел, но той реагира с изпръхтяване.

— Не-е — отвърна с тих глас. — И сам се справяше чудесно в това отношение. Моята грешка бе любезността. Давах му пари, въпреки че знаех за какво щеше да ги използва. Идваше тук, в тази стая. Лягаше на пода, валяше се, молеше и повръщаше — ненадминат в глупостта си. А очевидно ти, глупаво момиче, си негова стажантка.

Крещеше, а от устата му хвърчеше слюнка:

— Ти не си създадена да бъдеш щастлива! Твоето щастие не струва колкото две ведра с помия.

— Не и за теб, това е сигурно.

— За никого! Бог — който и да е той — поглежда към теб, вижда твоето нещастие, почесва се по топките, изкисква се и излива върху главата ти ведра с димяща пикня! Неговият съквартирант — сатаната, за миг спира да содомитства с малките твари, само и само да направи по-мъчителна агонията им! Животът не се крепи на щастието, глупава лековернице! Животът е съществование. Просто да бъдеш. Правото да бъдеш. Няма значение какво се случва или не се случва, или кой друг съществува! Майната им на последствията! Човек просто го има!

Гледаше Луси, задъхвайки се от гняв. Във внезапен пристъп на мокра кашлица той пое дълбоко въздух и залитна назад. С усилие успя да се задържи в седнало положение.

— Ще ме опознаеш. Ще научиш още много неща.

Луси го погледна и тежко се отпусна върху леглото, при което тялото му подскочи нагоре. Прихвана с два пръста завивките и поопипа материята.

— Какви неща ще науча, татенце — с тъничък гласец попита тя.

След кратко колебание той все пак отговори:

— Как да твориш. Как да се превърнеш в катедрала. Как да обругаваш от райските висини.

Луси се усмихна и продължи да си играе с чаршафите.

— Как да се превърна в Бог само с шест лесни урока?

— Не, няма да е лесно. Ще ми сменяш памперсите, ще ми миеш подмишниците и ще пудриш бедрата ми. Ще ми носиш вестниците в устата си. Ще падаш на колене и едва тогава ще получаваш моето внимание. Ще научиш какво е добра книга и как да я различаваш от останалия боклук. Ще се научиш как да проституираш, за да постигаш целите си. Как да се отървеш от паразити като онази къдрава пиявица там, как най-накрая да спреш да се опияняваш от самосъжаление.

Поклати пръст.

— За един ден ще те науча на много повече, отколкото си научила за двадесет и шест години — на толкова ли беше? — във всички училища, пълни с всезнаещи поклатизадници, чиято цел сякаш е тотално закърняване на мозъците.

Наведе се напред и докосна ръката й. Пръстите му приличаха на рачешки щипки върху карирания плат на ръкава.

Луси не помръдна.

— Нямаш избор — тихо каза той. — Защото в момента си едно голямо нищо.

Луси изучаваше бледата му, деформирана от възрастта ръка.

После очите й се приковаха върху вратата зад него.

Дълго се взира в очите му.

— Нищо ли?

— В най-чист вид, ангелско кексче.

Главата й клюмна.

— Нищо — повтори Луси.

Той потупа ръката й.

Тя въздъхна и сякаш се смали.

Опасенията ми за нея се засилиха.

Лоуел се изкиска и прокара пръст от китката към ставите на пръстите й.

Луси потрепери, но не помръдна.

Той прокара лакомо език по устните си.

Приготвих се да я изведа от това място.

Лоуел проговори:

— Добре дошла в реалността. Ще се постараем престоят ти тук да бъде интересен.

Луси отново го изгледа втренчено.

— Нищо — каза тя.

Лоуел кимна, усмихна се и погали ръката й.

Луси му върна усмивката. Отстрани пръстите му от ръката си и се изправи.

Отиде до вратата в дъното и се опита да повдигне резето. То беше ръждясало и запъна, но тя го отмести.

Лоуел завъртя глава и тялото му се изви в усукана поза.

— Чист въздух ли? Не си прави труда. Насладата е заблуда, човек робува на сетивата си. Привиквай на миризмата на застояло.

— Ще изляза да се поразходя — безучастно каза тя, — татенце.

— За да размислиш? Не е нужно. Бездруго не си силна в тази област. Правиш си домашното и после можеш да играеш — внимателно слушай и аз ще те превърна в нещо, при това интересно. Ще издържиш.

— Звучи ми доста фаустовски34, тате.

В гласа й прозвуча непозната нотка — на злорадо задоволство.

Лоуел веднага го долови. Лицето му изгуби жизнеността си — скулите хлътнаха, кожата увисна.

— Седни!

Луси мълчаливо го гледаше.

— Седни!

Луси се усмихна и помаха с ръка.

— Довиждане, татенце. Беше много поучителна среща.

Отвори широко вратата.

Зеленина изпълни рамката й, а слънчевата светлина изненада неподготвени хората в стаята.

Лоуел замижа, докато Луси оглеждаше зеленината навън. Той се хвърли напред, опитвайки се да се хване за въображаема опора. Но долната половина на тялото му го приковаваше към леглото.

Засипа с ругатни Луси, Бога и дявола.

— Хубаво имение имаш, татенце. Но трябва да потърся някого навън.

Върху лицето на Лоуел се появи ужасеното изумление на прозрелия истината, сякаш бе видял смъртта. Направи нов опит да се оттласне и падна напред, заравяйки лице в завивките.

Проснат върху кушетката, с притиснато в завивките лице, раздвояваше усилията между необходимостта да диша и желанието да проследи с поглед Луси.

Очите му срещнаха моите.

Неговите бяха дълбоки като бездна, разширени от ужас.

Стрелнах с очи черния телефон и се поколебах дали да не изтръгна кабела. Но в сградата вероятно имаше и други телефони — защо да го подсещам, че можеше да използва апарата?

Когато излязох, го чух да вика Нова като отчаяно дете.