На следващата сутрин телефонирах в „Убежище“. Вдигна същата жена, отговорила на позвъняването ми първия път. Преди да съм свършил с представянето си, тя ме прекъсна:
— Задръжте така!
Няколко минути по-късно:
— Ще се срещне с вас тук утре, в един часа. Трудно ще ни намерите, затова внимателно слушайте обяснението на маршрута.
Записах го и тя затвори.
Взех книгата на Тери Трафикънт от спалнята и потърсих името на редактора, но такова нямаше. Позвъних на издателя, където обърканият глас на телефонистката от централата ме осведоми:
— Тук не работи човек с такова име.
— Той е автор.
— Художествена проза или друг жанр?
Добър въпрос.
— Не, не проза.
— Изчакайте.
Миг по-късно се обади мъжки глас:
— Редакторски отдел.
— Опитвам се да открия редактора на Терънс Трафикънт.
— На кого?
— На Терънс Трафикънт. „От глада до яростта“.
— Заглавието включено ли е в последния ни каталог?
— Не, издадено е преди двадесет и една години.
Прещракване.
Женски глас:
— Отдел „Стари издания“.
Повторих молбата си.
— Не — каза тя, — това го няма в архивираните ни издания. Кога е било издадено?
— Преди двадесет и една години.
— Сигурна съм, че е заминало за вторична преработка. Опитайте в антикварна книжарница.
— Не търся книгата. Интересува ме редакторът.
Прещракване. Отново ме свързаха с мъжа от „Редакторски отдел“, направо нещастен, че ме чува за втори път.
— Сигурен съм, че не зная кой е бил той, сър. Хората тук непрекъснато идват и си отиват.
— Има ли начин да го открия?
— Поне аз не знам такъв.
— Моля, свържете ме с директора на отдела.
— Казва се Бриджит Банкрофт — информира ме той, сякаш това решаваше проблема.
— В такъв случай ще разговарям с нея.
Прещракване.
— Кабинетът на Бриджит Банкрофт.
— Бих искал да говоря с мис Банкрофт.
— Относно?
— Проучване на издаден от вас автор. Името ми е Алекс Принтър и представлявам „Делауер прес“ в Калифорния. Бихме искали да включим избрани стихове от книгата на Терънс Трафикънт „От глада до яростта“ в…
— Трябва да говорите с отдел „Авторски права“.
— Можете ли да ми кажете кой е редактирал стихосбирката на мистър Трафикънт?
— Как е името на автора?
— Трафикънт. „От глада до яростта“. Издадена е преди двадесет и една години.
— Нямам представа. Хората непрекъснато идват и си отиват.
— Мис Банкрофт дали знае?
— Мис Банкрофт е в отпуск.
— Бихте ли я помолили да ми се обади, когато се върне?
— Разбира се. Искате ли да говорите с „Авторски права“?
— Да, моля.
Прещракване. Телефонен секретар. Оставих второ съобщение и затворих.
Луси пристигна в уречения за сеанса час. Имаше енергичен вид и гледаше бодро.
— Снощи спах много — никакви сънища — затова не би трябвало да заспивам сега. Непривично е да спиш в чуждо легло, но Кен казва, че ще свикна. Той го прави непрекъснато.
Внезапно прехапа устни, сълзи замъглиха очите й.
— Нещо лошо ли е станало?
— Нищо… Спомних си за лятото, през което работех за Реймънд. Онова легло… трябваше да се докарам за клиентите: много грим, странни костюми, понякога перуки. Фалшиви бижута, за да си представят, че са богати.
Отпусна рамене и наведе глава.
— Те имаха свои фантазии — каза тя.
Океанът тътнеше. Луси стоеше неподвижно.
— Ненавиждах го — продължи тя. — Наистина го ненавиждах. Да проникват в мен час след час, ден след ден. Мислено се пренасях другаде — нещо като хипноза, предполагам. Може би затова лесно се поддавам на хипноза.
— Просто сте забравяли действителността.
Кимване.
— Къде се пренасяхте?
— На брега. — Засмя се. — Звучи кармично, нали? Обикновено се получаваше. Но понякога се връщах в реалния свят — лежах там, а върху мен — мъж. Не искам никога вече да губя контрол и това да ми се случи отново.
Изправи гръб.
— Не искам да ви обидя, но един мъж не може да го разбере. Мъжете не ги обладават. Може би затова сънят се повтаря. Преди двадесет и една години съм видяла как Карен е била обладана и това се е запечатало в съзнанието ми и по някакъв начин…
Пресегна се за книжна салфетка.
— Е — каза тя, — време за хипноза? Този път няма да ви подведа, обещавам.
— Честна скаутска?
— Честна скаутска!
Накарах я да се отпусне удобно и да съзерцава океана.
Кимна разбиращо, вече унесено.
Започнах въвеждането и много скоро Луси беше под хипноза — отпуснати крайници и повърхностна анестезия — липса на реакция на леко ощипване.
Накарах я да се пренесе на „любимото място“ и я оставих там за кратко. Изглеждаше напълно спокойна.
После заговорих:
— Луси, можете ли да ми говорите?
Нейното „да“ беше произнесено с плътен, гърлен глас, почти недоловим на фона на разбиващите се вълни.
— Можете — продължих аз, — но е трудно, нали?
— Да.
— Но се чувствате добре.
— Да.
— И искате да общувате с мен.
— Да.
— Трудно ви е да говорите, защото сте се отпуснали, Луси. Това е хубаво. За да улесним участието ви в разговора, можете да отговаряте „да“ или „не“ с движение на пръста. Ако отговорът ви е „да“, вдигнете десен показалец, ако е „не“ — вдигнете левия. Разбирате ли?
Устните й изрекоха нещо. После вдигна десен показалец.
— Много добре. Сега го свалете. Оттук нататък ще е достатъчно да го вдигате за около секунда-две. А сега да опитаме с отговор „не“ — добре. Ще останете в състояние на пълен покой и ще можете да казвате онова, което е необходимо. Разбирате ли?
Десният показалец се вдигна за миг и отново се спусна.
— Искате ли да прекратим хипнотичния сеанс дотук?
Ляв показалец.
— Искате да продължим?
Десен пръст.
— Добре, вдишайте дълбоко въздух и се отпуснете още, ставате все по-спокойна, но се контролирате напълно, чувате моя глас, но сте изцяло под въздействието на своите чувства и сетива. Добре… Сега искам да си представите, че се намирате в стая с гигантски телевизионен екран. Изключително приятна, уютна стая. Седнали сте в меко кресло и екранът е пред вас. Гледате в него и се чувствате напълно отпусната. На екрана виждате календар, отгърнат на днешната дата. Настолен календар, чиито страници се прелистват. Виждате ли го?
Десен показалец.
— Добре. Този календар е специален. На него е отбелязана една и съща дата на всички страници, само годините са различни. На най-горната страница е днешната дата от настоящата година. На страницата под нея е отново същата дата, но от миналата година — следете, докато прелиствам календара.
Дясната й ръка потрепна и очите й започнаха да се движат.
— Виждате ли днешната дата на страницата с предишната година?
Десен пръст.
— Сега ще отворя следващата страница.
Помръдване на ръката.
— Каква е датата?
— Две… Отпреди две години.
— Правилно. Днешната дата преди две години. Да останем тук за малко. Вдишайте дълбоко и бройте до три, а след три можете да се пренесете на мястото, където бяхте на тази дата преди две години. Но ще се видите на екрана, сякаш наблюдавате друг човек. Независимо какво се случва на екрана, то не трябва да ви тревожи. Разбирате ли? Хубаво. Добре, готови: едно, две, три.
Пое дълбоко въздух и го изпусна през устата. Едва забележимо кимване.
— Къде сте сега, Луси?
Пауза.
— Работа.
— На работа ли?
Десен пръст.
— Къде на работа?
— Бюро.
— На вашето бюро. Добре. Сега ми кажете какво правите на бюрото?
Напрегна лице. После чертите й много бавно се отпуснаха.
— Симкинс… Производство… Дължими сметки.
— Обработвате документите в „Симкинс Манифактура“. Много ли е работата?
Десен пръст.
— Но това не ви притеснява, защото само наблюдавате, а не работите с тях.
Веждите й възвърнаха нормалното си положение.
— Добре. Искате ли да погледате още малко как работите?
Ляв показалец. Усмивка.
— Не?
— Досадно.
— Добре, да се пренесем в друга година. Поемете дълбоко въздух, пребройте до три и ще се върнем при нашия календар на екрана. Едно, две, три.
Върнах я назад във времето постепенно, като внимавах да избегна лятото в Бостън. Припомни си лятото на шестнадесетата си година: как играе на домино с една от чистачките в училището, тъй като нямало други деца. Дванадесетото лято от живота й е било също толкова самотно: четяла „Джейн Еър“ в стая с едно легло. С връщането назад в годините тялото й ставаше все по-отпуснато, а гласът по-тънък, плах, от време на време заекваше.
Върнах я в осемгодишната й възраст — лято, прекарано отново в пансион. Яздела на кон заедно с директорката, но не си спомняше за другите деца.
Не спомена нито Елфи, нито друг член на семейството.
Самотата, в която бе израснала, ставаше все по-видима. Стана ми тъжно за нея, но се постарах чувствата да не проличат в гласа ми.
Седеше ниско отпусната в креслото, почти легнала, с кръстосани глезени, леко разтворени колене, поставила пръст върху устните си.
Промених датата от календара на четиринадесети август. Върнах я в шестата й година. Очите й се движеха бързо под затворените клепачи, а гласът й придоби нюанс на фалцетен хленч, докато ми разказваше как загубила любимата си кукла.
Дишаше дълбоко и равномерно.
— Добре — казах аз. — Хайде сега да прелистим още две страници от календара, Луси. Сега сте на четири години.
Затаи дъх и зачупи ръце.
— Отпуснете се напълно, Луси. Така, така, спокойна сте. Гледате екрана, затова не трябва да се боите.
Отпусна ръце в скута си. Краката й се разтвориха по-широко, ходилата им полегнаха на външния си край.
— На четири години сте — повторих аз. — Какво виждате на екрана?
Тишина.
— Луси?
— Къща. — Много тих, тънък глас, почти като изскърцване.
— Виждате къща на екрана.
— Ъ-хъ-ъ.
— Хубава къща ли?
Тишина.
— Къща.
— Добре. Искате ли още да погледате тази къща?
Ляв показалец.
— Искате да гледате нещо друго?
Мълчание. Объркване. После:
— Тъмно.
— Навън е тъмно.
— Излизам.
— Искате да видите как излизате навън.
— Светлини. Далече… излизам.
— Тъмно е и искате да отидете при светлините.
— Ъхъ.
— Спали ли сте?
— Ъхъ.
— Можете да ми отговорите „да“ с повдигане на десния показалец.
Десен показалец.
— Много добре. Значи сте в къщата и искате да излезете. Защо не кажете със свои думи какво става?
Започна да играе безцелно с пръстите си, после почеса носа си, изсумтя, замижа и отвори очи. Но не виждаше мен.
Отново ги затвори.
— Спя… ходя. Спя… ходя. Врата… от дърво. Навън… навън, вън… вън…
Направи гримаса. Дишането й се учести.
— Отпуснете се, Луси. Отпуснете се все повече и повече, спомнете си онова, което е необходимо, гледайте онова, което трябва да видите… Добре, много добре. Продължавайте да дишате дълбоко. Независимо какво виждате, чувате, докосвате, миришете или си спомняте, ще останете в състояние на дълбока релаксация, ще се наблюдавате на екрана, в пълна безопасност и покой, изцяло под контрол… Добре. Добре, продължаваме.
— Навън… светлини. Хора, които крещят. — Озадачено изражение. — Не е моя вината…
— Отпускате се, напълно спокойна.
Въздъхна и главата й клюмна. Каза нещо, което не можах да чуя.
Приближих стола си до нейното кресло. Пулсът й биеше бавно и равномерно. Страните й бяха поруменели. Докоснах горната част на ръката й. Топла. Пръстите й обвиха моите и ги стиснаха лекичко.
— Вървя — заговори тя. — Дървета, красиво е.
Дълго време не каза нищо, но очите й се движеха, а главата й неспокойно се въртеше встрани.
Пристъпваше на място.
Озърташе се.
Може би оглеждаше местността.
Изведнъж почувствах, че ръката й изстива.
— Какво има, Луси?
— Татко.
— Виждаш татко на екрана ли?
Дълга пауза, през която стискаше ръката ми. После десният й показалец се повдигна, но другите пръсти останаха вкопчени в ръката ми.
— Отпуснете се, Луси, вече сте напълно спокойна.
Дишането стана по-бавно, но по-шумно и насечено.
— Можете да напуснете това място, Луси. Можете да изключите телевизионния екран винаги щом пожелаете.
Издаде ръмжащ звук и левият показалец остана във въздуха няколко секунди.
— Искате да останете тук.
Десен показалец.
— Добре, това е хубаво. Продължавайте, направете каквото желаете и ми кажете онова, което искате да ми кажете.
Продължително мълчание.
— Татко… мъже… носят жена. Красива. Като мама… Тъмни… коси. Красива… носят…
Отново мълчание. Сънната артерия запулсира учестено. Аз заговорих:
— И други мъже.
Десен показалец.
— Колко са?
Съсредоточаване. Главата й се движеше, сякаш се оглеждаше.
— Двама.
— Двама освен татко?
Десен показалец. Ръката й оставаше студена. От основата на косите й край ушите се стичаха ситни капчици пот. Изглежда, изобщо не усети, когато избърсах лицето й.
— Само наблюдавате — тихо повторих аз. — В безопасност сте.
— Двама.
— Как изглеждат?
Мълчание.
— Виждате ли ги?
Десен показалец.
— Носят жената.
— Тя казва ли нещо?
Ляв показалец.
— С какво е облечена?
— Блуза… бяла блуза… пола.
— Какъв цвят е полата?
— Бяла.
— Бяла блуза и бяла пола. Има ли обувки?
Ляв показалец.
— Пръсти.
— Виждате пръстите на краката й?
Десен показалец.
— Мърда ли ги?
— Не ги мърда. — Ляв показалец.
— Виждате ли лицето й?
Мълчание.
— Красиво. Спи.
— Тя спи.
Изражение на объркване.
— Не се движи.
— Изобщо не се движи?
Десен показалец.
— Затова мислите, че спи.
Десен показалец.
— Носят я.
— Мъжете я носят. Баща ви носи ли я?
Ляв показалец.
— Коса… космата устна.
— Носи я мъж с космата устна, така ли? — Спомних си изпитото брадясало лице на Терънс Трафикънт.
Десен показалец.
— Сега виждате мъжете.
Смръщи чело.
— Космата устна… другият мъж е с гръб.
— Третият мъж е обърнат. Виждате само гърба му?
Десен показалец.
— Виждате ли с какво са облечени другите двама мъже?
Мълчание.
— Татко… бяло… до земята. — Неразбиращо изражение.
— До земята. Дълго. Като роба ли?
Десен пръст.
— А другите мъже?
— Тъмни… дрехи.
— И двамата ли?
Десен пръст.
— Навън също е тъмно.
— Навън е тъмно и трудно се вижда. Но виждате бялата роба на татко и бялата блуза на жената. Другите двама са облечени в тъмни дрехи.
Отново недоумяващо изражение. Въздъхна:
— Трудно.
— Всичко е наред, Луси. Каквото и да виждате, всичко е наред. Кажете ми само онова, което искате да ми кажете.
Примижа, сякаш се опитваше да проясни зрението си. Изправи се в креслото.
— Лопата… копаят… Космата устна… Татко взема жената на ръце. Косматата устна и другият копаят. Копаят ли, копаят. Татко държи… тежко е. Казва: „Тежи. Побързайте, по дяволите!“. Ядосан е… оставя я на земята.
Отново избърсах потта от лицето й.
— Татко оставя жената на земята ли?
Десен показалец.
— Копаят… продължават да копаят… Търкулват я. — Гласът й сякаш стана по-дълбок. — Търкулват я, търкулват…
— Всичко това само го наблюдавате, Луси. На екрана. Вие сте…
Ноктите й се забиха в ръката ми. Детският глас се върна:
— Жената… изчезна. Жената изчезна! Жената я няма! Няма я! Няма я!