Самозащита

3.

Робин и Спайк се върнаха в 4:15 следобед. Зелената й блуза бе цялата в белезникави прашни петна. Цветът подчертаваше махагоновия блясък на косите й.

Целуна ме и аз пъхнах длан под блузата.

— Мръсна съм — възпротиви се тя.

— Обожавам мръсни жени.

Засмя се, целуна ме отново, после ме отстрани от себе си и се запъти към банята.

Спайк търпеливо бе изтърпял демонстрацията на взаимна нежност, но сега гледаше наистина уморено. Едно наминаване към купичката с вода — и отново бе във форма. Нахраних го с любимите натрошени кокали и месни питки, после го изведох на разходка по брега и го наблюдавах как поглъща пясък. Приливът беше нисък и той не се отделяше от пътеката, като спираше от време на време и вдигаше крак над сметта от съседните къщи.

Робин прекара известно време с книга във ваната, а аз довърших един доклад за съдия по бракоразводни дела, работещ върху спор за попечителски права. Надявах се препоръките ми да спестят поне малко от болката на три деца.

В седем и половина позвъних в службата си; после оставихме Спайк да се наслаждава на млечния десерт и фестивала на рапмузиката по МТВ, качихме се в стария ми „Севил“, модел 79-а, минахме край Пепърдайн Юнивърсити и поехме по кея в Малибу към „Бовила“.

Това е френски ресторант на сушата, направо античен, ако се сравнява с модерните заведения на Ел Ей, открити след президентството на Рейгън.

Вечеряхме в спокойна обстановка под звуците на странна интерпретация на „Да започнем «Бегуин»“, творба на Шостакович, няколко песни на „Карпентърс“2, на мелодии от филма „Оклахома“. Докато пиехме кафето си, дойде управителят.

— Доктор Делауер? Търсят ви на телефона.

Отидох до апарата на бара.

— Здравейте, доктор Делауер. Обажда се Сара от вашата служба. Не зная дали постъпвам правилно, но преди няколко минути имаше телефонно позвъняване от ваша пациентка на име Луси Лоуел. Каза, че не е спешно, но звучеше доста тревожно. Сякаш едва сдържаше сълзите си.

— Остави ли съобщение?

— Не. Казах й, че сте си тръгнали, но че мога да ви открия, ако случаят е спешен. Отвърна, че не е важно, щяла да ви потърси утре. Нямаше да ви безпокоя, но звучеше много нервно. Предпочитам да проявявам предпазливост в работата си с пациентите на психотерапевти.

Издиктува ми домашния номер на Луси в Уудланд Хилс.

На позвъняването ми се отзова ленивият глас на Питър:

— Не можем да отговорим на позвъняването ви веднага, оставете съобщение.

Започнах да говоря, когато в слушалката прозвуча гласът на Луси:

— Казах им, че не се налага да ви безпокоят, доктор Делауер. Съжалявам.

— Не ме безпокоите. Какво мога да направя за вас?

— Наистина всичко е наред.

— Докато съм на телефона, бихте могли да ми кажете какво става.

— Нищо, само сънят… Онзи, който сънувах, когато започнах сеансите при вас. Изчезна веднага след първия сеанс и мислех, че никога няма да се върне. Но тази вечер отново го сънувах — беше много реалистичен.

— Един сън ли? Който се повтаря?

— Да. Освен това вероятно съм ходила насън. Унесох се, докато гледах телевизия, както обикновено, а се събудих на пода в кухнята.

— Пострадали ли сте?

— Не, не, добре съм, не бих искала да прозвучи по-сериозно, отколкото всъщност е — просто ми беше някак странно, като разбрах какво съм направила.

— Сънят свързан ли е с Швант?

— Не, това е странното: няма нищо общо с него. Затова не исках да говоря за съня. А после, когато спрях да го сънувам, предположих…

Погледнах към Робин — останала сама на масата, в момента си пудреше носа.

— Искате ли да ми разкажете за този сън?

— Ами… ще прозвучи много нелюбезно, но бих предпочела да не го обсъждаме по телефона.

— Има ли някой при вас?

— Не, защо?

— Чудех се дали моментът не е подходящ.

— Не, не, сама съм.

— Питър не живее ли с вас?

— Питър? А, телефонният секретар. — Приглушен смях. — Не, той живее на друго място. Записа гласа си вместо мен от съображения за безопасност. Така трудно би се разбрало, че живея сама.

— Заради процеса ли?

— Не, направи го преди това. Опитва да се грижи за мен… Наистина, доктор Делауер, аз съм добре. Съжалявам, че са ви обезпокоили. Можем да обсъдим това при следващия сеанс.

— Той е след повече от седмица. Искате ли да дойдете по-рано?

— По-рано… Да, благодаря.

— Какво ще кажете за утре сутринта?

— Мога ли да поискам отново ранен прием? Ако е невъзможно, просто ми го кажете, но непрекъснато съм претрупана с работа, а и разстоянието от Долината…

— По същото време. Аз съм от ранобудните.

— Искрено ви благодаря, доктор Делауер. Лека нощ.

Върнах се при Робин, когато прибираше несесера си.

— Спешен случай ли?

— Не.

— Хубаво — рече тя, докосвайки лицето ми. — Мислех си за разходка по плажа и кой знае какво след това.

— Не зная, изглеждаш ми прекалено чиста за моя вкус.

— Е, първо ще се оваляме в калта.

На следващата сутрин Робин тръгна по-късно и Луси я срещна при портала.

— Имате зашеметяваща съпруга — каза тя, когато останахме сами. — А кучето ви е толкова очарователно. Каква порода е?

— Френски булдог.

— Като миниатюрен булдог ли?

— Точно така.

— Не съм виждала друго такова.

— Сравнително рядка порода.

— Очарователен е. — Обърна лице към океана и се усмихна.

Изчаках да минат няколко минути и попитах:

— Искате ли да говорите за съня?

— Предполагам, че ще е разумно да го направя.

— Не сте длъжна, Луси.

Засмя се тихо и поклати глава.

— Какво има?

— Предлагате ми много изгодна сделка, доктор Делауер. Намалявате наполовина таксата заради мен и пак трябва да мъкнете думите с ченгел от устата ми. Знаете ли, че към телевизията работи гореща линия: „Позвънете на нашия психоаналитик“? Таксата за нея е много по-висока от вашата.

— Разбира се, но аз не предсказвам бъдещето.

— Само миналото, така ли?

Изражението й стана сериозно.

— Добре, възможно е сънят да идва от миналото ми, защото определено няма нищо общо с това, което се случва с мен сега. А в него съм малко момиченце.

— Колко малко?

— На три или на четири години, струва ми се.

Мърдаше нервно пръсти.

Аз я чаках.

— Добре — въздъхна тя. — Най-добре да започна отначало. Намирам се някъде навън, в гората — в малка дървена колиба. Цялата от дърво.

Продължи да играе нервно с пръстите си.

— Били ли сте някога в местността, където е колибата?

— Не. Или поне не помня.

Сви рамене и отпусна ръце в скута си.

— Дървена колиба — повторих аз.

— Да… Трябва да е нощ, защото вътре е тъмно. После… Изведнъж се оказвам навън. Тук е още по-тъмно. Чувам човешки гласове. Викове… а може и да се смеят. Не мога да кажа със сигурност.

Затворила очи, прибра нозе под креслото. Главата й започна да се олюлява. Тялото й замръзна неподвижно.

— Хора, които се смеят или крещят — казах аз.

Остана със затворени очи.

— Да… и светлини. Като светулки — като пръснати по земята звезди, но различни по цвят. И тогава…

Прехапа устни. Клепачите й бяха плътно затворени.

— Мъже — продължи тя.

Дишането й се учести. Главата й клюмна, сякаш бе изгубила кураж.

— Мъже, които познаваш ли, Луси?

Кимване.

— Кои?

Не последва отговор.

Няколко бързи, насечени вдишвания. Раменете й се прибраха плътно към тялото.

— Кои са те, Луси? — Зададох въпроса тихо.

Тя примижа. Отново мълчание. След което:

— Моят баща… и други, и…

— И кой?

— Едно момиче — промълви едва разбираемо Луси.

— Малко момиче като теб ли?

Поклащане на главата.

— Не, жена. Той я носи — преметнал я е през рамо.

Очите й се движеха неспокойно под затворените клепачи.

Може би преживяваше отново събитията от съня.

— Баща ти носи жената, така ли?

— Не… Един от другите.

— Познаваш ли го?

— Не — отвърна тя, а в гласа й се долови раздразнение, сякаш поставяха под съмнение думите й. — Виждам само гърбовете им. — Започна да говори бързо: — Тя е върху нечие рамо и той я носи като чувал с картофи, косите й са паднали надолу.

Внезапно отвори очи, в които се четеше объркване.

— Странно усещане. Сякаш отново съм… там, в съня.

— Това е нормално. Просто се отпускате и оставяте сетивата да ви водят.

Отново затвори очи. Пое дълбоко въздух.

— Какво виждате сега?

— Мрак. Трудно ми е да виждам. Но… луната. Луната е голяма… и…

— Какво, Луси?

— Продължават да я носят.

— Накъде?

— Не знам… — Направи физиономия. По челото й бяха избили капчици пот. — Аз вървя след тях.

— Те знаят ли?

— Не. Аз съм зад тях… Огромни дървета, навсякъде гора. Продължават да вървят, не спират… много дървета. Гигантски дървета… клони, които се спускат ниско… още дървета… като мрежа… красива дантела… — Пое дълбоко въздух. — Спират… Оставят я на земята.

Устните й бяха побелели.

— Какво става след това?

— Започват да говорят, оглеждат се. Страх ме е, че са ме видели. Но те се обръщат с гръб към мен и тръгват… вече не ги виждам, много е тъмно… изгубена… После онзи звук — стържене или удари в земята. По-скоро като удари в земята. Отново и отново.

Отвори очи. Пот се стичаше край ноздрите й. Подадох й салфетка.

Усмихна се едва-едва.

— В основни линии това е. Същата сцена сънувам всеки път.

— Колко пъти сте сънували този сън?

— Доста — тридесет или четиридесет.

— Всяка нощ?

— Понякога. Понякога два-три пъти седмично.

— От колко време?

— От средата на съдебния процес, т.е. от четири или пет месеца, нали? Но както казах, след първото посещение при вас престанах да го сънувам. До снощи. Предполагам, че се дължи на нервна преумора.

— Момичето от съня прилича ли на някоя от жертвите на Швант?

— Не. Аз не… Може да греша, но не мисля, че между Швант и съня ми съществува нещо общо. Не мога да ви обясня защо, просто такова е моето усещане.

— Някаква идея с какво може да е свързан?

— Не. Вероятно говоря пълни безсмислици.

— И не сте сънували този сън преди процеса?

— Никога.

— Случило ли се е нещо по средата на процеса, което да причини въпросната напрегнатост?

— Ами — каза Луси — започна, след като Майло Стърджис свидетелства по делото. Относно Кери. За изживяното от нея.

Гледаше ме втренчено.

— Но може да греша. Може би чутото за Кери е събудило нещо в мен. Идентифицирала съм се с нея и съм се върнала в детството си. Мислите ли, че това е възможно?

Кимнах.

Погледът й се зарея към океана.

— Проблемът е, че сцената от съня ми се струва позната. Като deja vu3. Но същевременно нова и странна. А освен това, ходенето насън. Предполагам, че губя контрол над себе си. Това ме тревожи.

— Преди случвало ли ви се е да ходите насън?

— Поне аз нямам спомен.

— Подмокряхте ли леглото си като дете?

Лицето й поаленя.

— Каква връзка има това с ходенето насън?

— В някои случаи съществува биологична зависимост между нощното напикаване и сомнамбулизма. При част от хората те са генетично заложени.

— Ами… Да, подмокрях се нощем. Продължи кратко, докато бях съвсем малка.

Размърда се неспокойно в креслото.

— Сънищата будят ли ви?

— Събуждам се с мисълта за тях.

— В някакъв конкретен период от нощта ли?

— Рано сутрин, но навън е още тъмно.

— Как се чувствате физически, когато се събудите?

— Малко отпаднала — изпотена, с пресъхнали устни и сърцебиене. Понякога започва да ме боли стомахът. Сякаш имам язва. — Натисна с пръст корема си.

— Имали ли сте язва?

— Съвсем малка, за няколко седмици — беше през лятото преди постъпването ми в колежа. Сънищата предизвикват същата болка, както тогава, но не така остра. Обикновено болката отшумява. Ако не отшуми, вземам антиацид.

— Предразположена ли сте към стомашни болки?

— От време на време се появяват, но нищо сериозно. Здрава съм като кон.

Отново обърна поглед към океана.

— Стържещият звук… Имате ли някакви предположения за него?

— Вие свързвате ли го с нещо?

Дълга пауза.

— Нещо… сексуално. Така предполагам. Заради ритмичността.

— Мислите, че мъжете са я използвали сексуално?

— Може би, но има ли значение? Това е само сън. Може би трябва да го забравим.

— Повтарящите се неприятни сънища обикновено сочат за нещо, таено на подсъзнателно равнище, Луси. Мисля, че сте достатъчно разумна и ще приемете този факт.

— Какво ли би могло да се таи в моето подсъзнание?

— Тук сме, за да разберем какво е то.

— Да. — Усмихна се. — Предполагам, че е така.

— Има ли нещо друго, което искате да ми кажете за съня?

Замисли се.

— Понякога сякаш фокусът се сменя — точно по средата.

— По-ясна или по-мъглява става сцената?

— И двете. Сякаш някаква камера се движи напред-назад. Сякаш някой си играе с обектив, скрит в мозъка ми — някакво малко джудже, зъл дух. Знаете ли какво представляват те?

— Зъл дух, обсебващ спящи жени. — „А след това ги насилва.“

— Зъл дух — повтори тя. — Сега пък се впускам в митологията. Всичко това започва да ми се струва глупаво.

— Момичето от съня прилича ли на момиче, което познавате?

— Виждам само гърба й. Не виждам лицето й.

— Можете ли да я опишете все пак?

Затвори очи и за втори път през този сеанс главата й започна да се олюлява.

— Да видим… облечена е в къса бяла рокля — много къса. Едва покрива горната част на бедрата й… има дълги крака. Стегнати бедра… като на състезателка по аеробика… и дълги черни коси. Висят надолу като завеса.

— На колко години е според вас?

— Хм… тялото й е младо. — Отвори очи. — Най-странното е, че тя изобщо не помръдва, дори когато мъжът, който я носи, я оставя на земята. Като човек… който не е в състояние да владее тялото си. Само това си спомням.

— Нищо за мъжете?

— Нищо. — Хвърли поглед към дамската си чанта.

— Но един от тях със сигурност е баща ви.

Бързо сключи длани и пръстите й се сплетоха в здрава хватка.

— Да.

— Виждате лицето му.

— За миг се обръща и виждам лицето му.

Беше пребледняла и по челото й отново бяха избили капчици пот.

— Какво ви тревожи в този момент, Луси?

— Когато говоря за това… Когато разказвам, имам чувството… Сякаш отново сънувам.

— Загуба на контрол.

— Да. Сънят ме плаши. Не искам да бъда отново там.

— От какво се страхувате?

— Че ще ме открият. Аз не трябва да съм там.

— А къде трябва да бъдете?

— Да се върна там, вътре.

— В дървената колиба?

Кимване с глава.

— Някой казал ли ви е да стоите вътре?

— Не знам. Знам само, че не трябва да съм там.

Разтри с длани лицето си, също както Майло, когато е изнервен или разсеян. На скулите й останаха червени петна — като при висока температура.

— Какво означава всичко това?

— Не знам още. Ще е необходимо да узнаем повече за вас.

Изпъна краката си напред. Пръстите й останаха сплетени, кокалчетата — бели като тебешир.

— Вероятно отдавам по-голямо значение на всичко това. Защо е необходимо да хленча заради някакъв глупав сън? Здрава съм, имам добра работа — има толкова хора без дом, други ги застрелват на улицата, трети бавно умират от СПИН.

— Това, че други живеят по-тежко, не означава, че вие трябва да страдате мълчаливо.

— Животът на някои хора е много по-тежък. Аз съм късметлийка, доктор Делауер, можете да ми вярвате.

— Защо не ми разкажете?

— Да ви разкажа какво?

— За своя живот, за семейството си.

— За моя живот — разсеяно повтори тя. — Зададохте ми този въпрос при първата ни среща, но аз смених темата, нали? А вие не настояхте. Казах си, че постъпвате много тактично. После си казах: „Може би отстъпва временно, това е част от стратегията. Вероятно владее други начини, по които да проникне в главата ми“. Звучи параноично, нали? Но когато за първи път отиваш на терапевтичен сеанс, се чувстваш доста напрегнат. Никога преди не бях ходила при психоаналитик.

Кимнах мълчаливо.

Луси се усмихна.

— Предполагам, че в момента просто дърдоря на празен ход. Историята на моя живот: родена съм в Ню Йорк Сити преди двадесет и пет години, на 14 април. В болницата „Ленъкс Хил“, ако трябва да съм съвсем точна. Израснах в Ню Йорк и Кънектикът, учих в реномирани училища за момичета, а преди три години завърших колежа „Белдинг“ — малък колеж за девойки в покрайнините на Бостън. Имам бакалавърска степен по история, но не можех да постигна кой знае какво с нея. Затова започнах работа като деловодител в „Белдинг“: водех документацията и счетоводните сметки на Факултетния клуб и на Студентския съюз. Никога не бях допускала, че ще работя това — не бях добра по математика. Тогава забелязах обявата за вакантно място в „Шелдън и Баулби“ и се явих на интервю. Компанията развива дейност на територията на страната, а вакантната длъжност бе в един от офисите им в Ел Ей. Кандидатирах се по-скоро на шега и спечелих конкурса. Така се преместих на запад — една самотна млада жена. Това е. Нищо зашеметяващо, нали?

— Какво ще ми кажете за семейството си?

— Семейството ми се изчерпва в общи линии с Питър, с когото се запознахте. Той е една година по-голям от мен и двамата сме много близки. Прякорът му е Елфи — някой му го лепна, когато беше малко момче, защото бе голям немирник.

— Той е единственият ви кръвен роднина, така ли?

— Единственият пълнокръвен родственик. Имах полусестра, която почина преди няколко години, и полубрат, който живее в Сан Франциско, но никога не съм го виждала. — Пауза. — Всичките ми баби, дядовци, чичовци и лели са починали. Майка ми починала скоро след моето раждане.

„Млада — помислих си аз, — а обградена от мъртъвци.“

— Ами баща ви?

Сведе бързо поглед, сякаш търсеше изгубени контактни лещи. Ходилата й притискаха пода, а тялото й се изви, сякаш се боеше от мен, в резултат — материята на блузата се усука около кръста й.

— Надявах се да избегнем това — прошепна Луси. — Но не заради съня ми.

— Не сте длъжна да говорите за него, ако не желаете.

— Не в това е въпросът. Когато е намесен той, нещата винаги се променят.

— Как така?

— Заради това, което е.

Заби поглед в тавана и се усмихна.

— Ваш ред е — подкани ме тя, протягайки театрално ръка напред.

— Кой е той?

Рязък смях:

— Морис Беярд Лоуел. — „Съкрушително.“

Отново смях. Този път горчив.

— Бък Лоуел.