Самозащита

15.

Когато се прибрах, взех Библията и започнах да чета. Онова, което научих, прогони съня.

Следващата сутрин Робин и аз закусихме в града. След това отидох до библиотеката и повторно прегледах публикациите, отразяващи тържеството по случай откриването на „Убежище“. 15 август. Карен Бест била видяна за последен път предишната вечер.

След като ксерокопирах статията, се обадих на Майло. Той отсъстваше, но ме свързаха с Дел Харди. Чернокожият следовател понякога бе в екип с Майло, но напоследък не бяха работили заедно по един и същи случай.

— Хей, док, как я караш?

— Доста сносно. Как е китарата?

— Стои си в гардероба, не остава време за нея. Слушай, Голямата стъпка довършва някакъв грабеж в „Смарт Шоп“ на „Палмс“ — може би ще успееш да го хванеш там.

Издиктува ми адреса и телефонния номер. Попаднах на служителка, която след дълго чакане ме свърза с Майло.

— Утринни салюти. — Стори ми се разсеян.

— Не искам да ти досаждам, но…

— Не-е, свърших тук. Какво има?

Разказах му.

— Онова момиче, Бест — каза той. — Тя не беше ли руса?

— През онова лято боядисала косите си. А според брат й били много дълги. Може да се окаже фалшива следа, но просто си…

— Може… Ох, телевизионният екип пристига, трябва да изчезвам. Къде се намираш?

— В Уестууд.

— Да се срещнем при Ранчо Парк, в северната част, край бейзболния диамант — влизаш през първия вход на игрището за голф и вървиш, без да спираш. Ще ме познаеш, защото няма да храня патиците.

Бях там петнадесет минути по-късно. Открих го да седи на една пейка край циментовия праг на шадраван, отдавна източен, но по дъното все още се виждаха водорасли. В тревата белееше краят на отдавна пресъхнала отточна тръба. Нямаше никакви хора, нито патици. Показах му листа с фактите по издирването на Карен и ксерокопието на статията. Посочих му датата.

— Нощта преди обичайното телефонно обаждане у дома, каквото и да значи това.

Прегледа набързо съдържанието на двата листа и ми ги върна.

— Ти всъщност си се срещнал с бащата, нали?

— По негова молба.

— Какви са впечатленията ти за него?

— Всеотдаен. До маниакалност.

— Значи двамата сте си допаднали.

— Добре си поговорихме. — Предадох му накратко разказаното ми от Бест за издирването на Карен, като завърших с неговите подозрения към семейство Шей.

— Е, какво общо има всичко това с Лоуел и Трафикънт? Райският залив е — на колко? — на десет-петнадесет мили от Топанга.

— Работила е в Райския залив, но живеела близо до Топанга Бийч. Минах край мястото на път за града. Намира се буквално на минути път от шосето за Топанга Каньон. Освен това налице е съвпадение във времето и физическа прилика с момичето от съня.

Кръстоса дългите си крака и се загледа в небето. Самолет рисуваше нещо неразбираемо във висините. Поклати глава:

— Този баща звучи вманиачено до степен на психоза. Начинът, по който е досаждал на онези хора.

— Твърди, че не го е правил от години. Ако е вярно, това говори за способност за самоконтрол.

— Всъщност това ме озадачава. Живее в един и същи град с тях, убеден е, че те знаят нещо, а ги оставя на мира.

— Може би живее заради работата си. Запълва живота си с правене на добри дела.

— Храна за бедните, хм?

— Може би съм лековерен, но според мен той е добър човек, Майло. Опитва се да преодолее болката от загубата, като открие друг, по-висш промисъл. Безпокои ме единствено картината, окачена на стената над кухненската мивка. Литография на библейска сцена. „Обругаването на Дина от Сихем“. Не откъсваше очи от нея, докато миеше чиниите. Проверих каква е библейската притча, когато се прибрах у дома. Открих я в „Битие“. Дина била дъщеря на Яков, а Сихем — евейски принц, който я отвлякъл и изнасилил. Двама от братята й отмъстили за нея, като заклали принца заедно с всички жители на селището, което управлявал.

— Много подходяща картина за размисъл на човек, облякъл расото.

— Не искам да запалвам огън под краката му. Зная до какво може да доведе желанието за мъст.

Откъсна взор от небето и ме погледна.

— Е, какъв е хипотетичният сценарий в случая? Качила се е на стоп през онази петъчна вечер, пристигнала в имението на Лоуел в нощта преди празненството и била поканена да остане ли?

— Не, освен ако редовно не е пътувала на стоп. Става въпрос за няколко мили до най-високата част на Топанга. Но възможно е да е тръгнала на стоп и някой да я е качил. А може би празненството е започнало по-рано или е било неофициално. Хора са се стичали там непрекъснато. — Посочих статията. — От прочетеното оставам с впечатление, че е било по-скоро импровизирано събиране, отколкото добре планиран светски прием.

— А всички онези известни хора и важни клечки просто са се отбили, така ли?

— Спомняш си какви бяха нравите през седемдесетте. Мир, любов, хората залагали на социалното равноправие. Бест каза, че това била една от причините шерифите да не приемат сериозно изчезването на Карен. Времената били такива: обичайно било малки момичета и момчета да пътуват на стоп, всички се държали свободно, били непринудени.

Зарея поглед към бейзболния диамант и полегатите тревисти склонове.

— Аз прекарах седемдесетте в зубрене в колежа, после стрелях в хора с черни пижами, но ще приема думите ти за истина.

— Аз също залягах над учебниците. Но си спомням, че по Тихоокеанската магистрала имаше повече стопаджии, отколкото чайки. Бест казва, че Карен била добро момиче, но по онова време е живяла близо шест месеца далеч от дома си, а децата се променят бързо, когато познаят вкуса на свободата. Освен това, искала е да стане актриса. Ами ако наистина е стопирала? Или просто е решила да походи пеш до шосето из каньона, за да се освежи след натоварена смяна. И я настига с колата си известен мъж — кара лимузина естествено. Казва й, че там горе има голям купон, на който присъстват много други знаменитости от шоубизнеса — просто трябва да скочи в колата. Как мислиш, дали едно момиче, мечтаещо да стане актриса, би устояло на подобна покана?

— Допускам, че е възможно — отвърна Майло, — ако празненството е започнало по-рано. Но дори и така, разполагаш единствено със съня и едно изчезнало момиче.

— Момиче, което се е обаждало вкъщи всяка седмица, но онази неделя не е позвънило. И никога след това никой не е чул нищо за него.

Отново се вгледа изпитателно в лицето ми.

— Не казвам, че не е мъртва, Алекс. От всичко дотук заключавам, че е много вероятно да е мъртва. Но това не означава, че непременно е загинала в имението на Лоуел, а след като са изминали толкова много години, не виждам как ще го установиш.

— Самият аз още не зная. Господи, искрено се надявам да не съм разпалил тлеещата жарава у Бест. В най-добрия случай, давам му напразни надежди.

— Е, ако си прав, че той е човек на вярата, може би тя ще му помогне да го преживее.

— Може би. — Приседнах на ръба на скамейката. Миниатюрен безцветен паяк беше пропълзял на коляното ми. Повдигнах го внимателно и тънките като конци крачета започнаха да търсят панически опора. Оставих го на тревата и проследих как се изгуби между тревните стъбла.

— Има нещо, което ме тревожи — каза Майло. — Онова, което ми каза за брат й Питър. Никога не пътува, но се случва така, че е извън града точно когато Луси завира глава в газовата фурна. Безработен е, но сериозни делови ангажименти възпрепятстват връщането му. След което намира време да телефонира на Ембри и на своя полубрат, когото не е виждал от двадесет и една години, но няма време да позвъни на Луси. После ти ми казваш, че е странен. Сега пък Луси твърди, че някой е откраднал бельото й, а той има ключ от нейния апартамент.

— Мислиш, че е бил той ли?

— Мисля, по всичко изглежда, че той бяга от нещо. Може би от извратени наклонности. Може би й е близък по начин, който го плаши, затова отпрашва към пустинята, за да остане насаме с пъклените си мисли.

— Не, човече — възразих аз. — Само това й липсва на Луси сега.

Спомних си кратката си среща с Питър и напрегнах паметта си да се сетя максимално повече за него. Бледо лице, ленив глас. Студени длани. Дебел пуловер в горещ ден. Няма търпение да се върне в колата. Гледа надолу към скута си.

— Ами ако бяга от нещо друго?

Майло вдигна очи към лицето ми. Плътните му големи вежди се извиха нагоре.

— Наркоман?

— Логично, не мислиш ли? Фактът, че е безработен, защитната позиция на Луси — по-скоро уклончива. Спомням си като каза, че той непрекъснато се опитва да я предпази, „макар че самият той…“ и неочаквано млъкна. Когато аз настоях да довърши изречението си, тя каза: „Макар че самият той не е най-силният човек на света“. Но не това беше първоначалната й мисъл. Знам, че е само предположение, но той наистина изгаряше от нетърпение да се върне в колата. Когато се обърнах, седеше ниско отпуснат на предната дясна седалка. Сякаш правеше нещо. Луси също се обърна назад, а по време на сеанса неизменната усмивка слезе от лицето й. Възможно е да си е инжектирал доза още там, в колата. Тя вероятно е знаела.

— Наркоман — повтори Майло. — Възможно е. Пристрастените към иглите не чакат, докато намерят подходящ ъгъл и чисти завивки.

— Това би обяснило защо изостави Луси, когато тя се нуждаеше от неговата подкрепа. Разговарял с всички други, но не и с нея, защото тя би се досетила, че е заминал, за да купи дрога, а не е имал желание да дава обяснения. Не идва ли по-голяма част от доставките за Ню Мексико през границата?

Кимна.

— Но не се наблюдава недостиг на прашец тук, в Ел Ей.

— Може би не е можел да си купи оттук. Защото вече е имал сериозни дългове — може би затова е напуснал града. За да избегне кредиторите. От онези, които не изпращат предупредителни писма за просрочени плащания. — Почувствах свиване в стомаха. — Знаем само, че кредиторите са наясно за Луси и се опитват да я използват като гаранция за предоставените заеми. Може би онези телефонни обаждания не са измислени. Може би някой наистина е влязъл с взлом в апартамента и е ровил в бельото й.

— Никой не е влизал с взлом — прекъсна ме Майло. — Луси каза, че няма следи от влизане с взлом.

— Добре, значи те са претършували жилището на Елфи и са намерили ключа от нейния апартамент.

— Прекалено изискано е за такива хора. На тях им доставя удоволствие да разбиват вратата, когато влизат някъде.

— Може би нещата са в по-ранен етап. Сплашват го, за да уреди сметките си с тях. Може би е пласьор на едро: купува, но се нуждае от повече време, за да пласира стоката. Как иначе плаща за своя навик, след като е безработен? Луси има открита на нейно име попечителска сметка, в която всеки месец й се превеждат по хиляда долара. Възможно е да съществува подобна сметка и на негово име. Но при неговите пристрастия тази сума не би му стигнала за нищо.

— Попечителска сметка по линия на Лоуел или открита от родственици по майчина линия?

— От страна на Лоуел.

— Татето изоставя децата, но ги осигурява финансово?

— Това е попечителски фонд, учреден от майката на Лоуел за избягване на данъци. Фондът се ползва от наследниците през поколение. Вероятно Лоуел няма никакви права по отношение управлението на тези средства.

— Гаранция значи — рече Майло. — Да, колко хубаво ще е да хвърлим цялата вина върху наркодемоните. Но все още не виждам каква връзка има всичко това с главата, завряна в газовата фурна.

— Ами ако някой я е упоил и е инсценирал опит за самоубийство? Тя е човек с установени навици, всяка вечер пие плодов сок и гледа телевизия — PBS предимно. Това обяснява защо пердетата са били полуспуснати — искали са да бъде намерена. Било е предупреждение към Елфи. Това не е ли вече нещо? Всички ние приемаме, че тя лъже или отказва да види действителността, а всъщност е казвала истината.

Разтърка лице с длани.

— Ще бъдем отново във въображаемия свят, защото няма дори цицина на главата си, а медицинските изследвания не показаха наличие на упойващи вещества в организма й.

— Ами ако са й дали нещо, което кръвните проби не отчитат, като хлороформ например?

— Хей — прекъсна ме той, — искаш да теоретизираш, добре. Аз твърдя, че е по-вероятно Питър сам да я е обгазил в пристъп на ярост, защото тя не му е дала пари за дрога. А може би се домогва до нейния дял от попечителския фонд и е напуснал града да си осигури алиби. И се е обадил на Кен, за да разбере дали е умряла. Ако тази теория не ти харесва, мога да измисля поне още шест хипотези през следващите петнадесет минути. Дай ми два часа и ще изградя толкова хипотези, че можеш да прекараш живота си в тяхното обмисляне.

В далечината един влекач изпусна дим от комина и зави по следите на неизвестен обект.

— Прав си — казах аз. — Отдавам се на всяка хипотеза, която я оправдава, защото ми се иска да повярвам, че не се е опитала да сложи край на живота си. Но тя го направи. А доколкото знам, Елфи не се е докосвал до дрога. Той е просто един срамежлив човек с проблеми в кръвообращението.

— Не — възрази Майло, — у него има нещо, което се изплъзва. Опитах се да го проверя на компютъра тази сутрин, но в шест и тридесет ме извикаха в магазина на 211. Първото нещо, когато се върна, ще е да си поиграя с компютъра. Знаеш ли адреса му?

— Кен спомена Студио Сити. Все още ли възнамеряваш да провериш Трафикънт?

— Естествено, защо не? Вече съм задействал някои канали за проверка.

— Горката Луси! Още един удар за нея.

— Да — рече Майло. — Изглежда, че разочарованията са част от хороскопа й.

Беше един часът следобед, когато се върнах в Малибу. Докато чаках светофара на едно от кръстовищата, зърнах фасадата на „Гребенът на вълната“. Бяла сграда, боядисани в синьо рамки на прозорците. Фирмен знак с големи дебели букви и името на магазина, изрисувано над голяма стенна реклама, изобразяваща покрит от водни пръски сърфист на гребена на голяма вълна.

Райският залив бе на десет мили. Неонова табела върху висок пилон сочеше към брега. „Пясъчният долар. Закуска. Обяд. Вечеря.“ Инстинктивно завих нататък.

Мокър път ме поведе през обрасло с диви цветя поле, после по утъпканите коловози на черен път, засенчен от тежко надвисналите корони на евкалиптови дървета. През пролуките между дърветата океанската повърхност хвърляше сребристи отблясъци. Стотина метра по-надолу стигнах до малка къщичка за охраната и спусната дървена бариера. Табела съобщаваше, че плажът е частна територия и че желанието да продължа към брега ще ми струва пет долара.

Младежът от къщичката подаде глава навън. Носът му бе изгорял от слънцето, а слънчевите му очила бяха с огледална повърхност.

— За „Пясъчният долар“ — казах аз.

— Петарка. — Подаде ми билет.

Спуснах се по склона към огромен паркинг. Ресторантът се намираше в най-ниското, на самия плаж — постройка с дървени външни капаци на прозорците, над чиято врата се виждаше щампован върху плат надпис „На добър час“.

Вътрешността включваше тъмна чакалня с под от дървени плоскости, имитиращи секвоя. По стените висяха проядени от молци морски принадлежности. Не се виждаше никой, но в един от пепелниците димеше цигара. Вдясно имаше оформен като пещера бар, на който няколко души подпираха коремите си и гледаха комедия по кабелната телевизия. Насреща се виждаше празен салон с гардеробна, а отвъд него бе ресторантът.

Голямата зала имаше гигантски размери, с две дълги редици от сепарета, разделени със завеси от червена дамаска и пътеки в същия цвят. Цялата стена към брега беше от стъкло. Силна буря бе откъснала част от кея преди няколко години. Останките стърчаха над водата. Неколцина туристи седяха на плажа. Повечето от посетителите в ресторанта приличаха на местни хора, но броят им не бе голям и бяха пръснати в различни части на залата.

Две сервитьорки бяха на смяна: едната млада и червенокоса, другата към петдесетте, със съсухрено лице и къси посивели коси. И двете бяха облечени в розови блузи, черни панталони и червени престилки. Бяха навили ръкави до лактите и гледаха уморено. В далечния ъгъл младеж отсервираше празната посуда върху помощна количка.

Салонният управител беше висок едър мъж с бяла брада. Забеляза ме и прекрати разговора си с младежа.

— Обяд за един човек — казах аз и той ме настани в сепаре до панорамната стена.

Възрастната сервитьорка дойде след няколко минути, въплъщение на деловитостта. Поръчах „Английска закуска“, 10,95 долара (приготвя се целодневно): пържени хапки от телешко филе, пържено рибено филе, яйца, сок и кафе. Храната беше добре приготвена и се опитах да ям бавно. Когато приключих, ресторантът беше почти празен, а сервитьорката не се виждаше никъде наоколо. Накрая я забелязах да пуши, загледана в телевизора в бара, и я повиках с ръка.

Дойде със сърдито изражение. На табелката на ревера й пишеше „Дорис“.

Подадох й двадесетдоларова банкнота и талона от паркинга, а тя отиде за рестото. Извадих дадения ми от Бест списък и прегледах имената на работилите в ресторанта.

Дорис Райнголд?

Когато се върна, казах: „Задръжте пет за себе си“ — и получих широка усмивка.

— Благодаря ви, сър, хареса ли ви храната?

— Превъзходна.

— „Английска закуска“ е от най-предпочитаните блюда.

— Убедих се защо… Изглежда, положението е доста спокойно днес.

— Всеки ден е различно. В неделя никой не може да влезе без предварителна резервация.

— Наистина ли?

— Всички холивудски знаменитости идват тук: пристигнали са за почивните дни в района, където имат летни вили. Барбара Стрейзънд сяда ей в онзи ъгъл. Тя е много дребничка. Посещават ни и шефове, като директора на „Ла Пубелле“. Идват тук с децата си. Непрекъснато повтарям на Марвин да вдигне цените, но той не ме чува.

— Защо?

Сви рамене.

— Стари навици. И без това догодина по това време вероятно ще сме затворили. Марвин има проблеми със здравето, а и непрекъснато го преследват с предложения да откупят парцела. Струва цяло състояние.

— Много лошо. Ще трябва да идвам по-често тук, докато все още работите.

— Направете го. Имам нужда от клиенти като вас. — Засмя се. — Наблизо ли живеете?

— Скоро се преместих. Близо до границата със съседния окръг.

— На брега ли?

Кимнах утвърдително.

— О-о, това е хубаво. Минавам оттам на път за Вентура, където живея. В собствен дом ли живеете или под наем?

— Под наем.

— Аз също. Само милионерите живеят в собствени домове, нали?

— Ще е добре да го повярвам. Отдавна ли работите тук?

Издаде напред долната челюст, после се усмихна широко.

— Личи ми, нали? Но няма да ви кажа точно от колко време, затова не питайте.

Върнах й усмивката.

— Е, какво ще правите, ако закрият ресторанта?

— Не зная, може би ще работя като сервитьорка на частни приеми. Всички онези шефове — винаги изниква някаква работа. Не че разчитам на подобни ангажименти.

— Не ви харесва да сервирате на частни празненства, прав ли съм?

— Голяма дандания е. Преди години съм го правила. Моя приятелка — тя също работеше тук — осигуряваше работа за сервитьори на големи частни тържества, за себе си и за всеки, който искаше. Добри пари, но голяма дандания. — Намигна ми. — Марвин не одобряваше да работим извънредно. Правехме го зад гърба му.

— Обмислям възможността да организирам тържество по случай топлофикацията на новия си дом, вероятно ще се нуждая от добри сервитьори. Как се казва приятелката ви?

Поклати отрицателно глава:

— Вече не работи това. Забогатя — има собствен бизнес.

— Късметлийка.

— Да.

— С какъв бизнес човек забогатява в наши дни?

Погледна ме усмихнато.

— Вие живеете на брега. Какво работите?

— Психолог съм.

— А! — Отново ми намигна. — А може би не би трябвало да разговарям с вас.

— Не се тревожете, в отпуск съм.

— Знаете ли — продължи тя, — не бих предположила, че сте психолог. Мислех си, че сте адвокат или в музикалния бизнес, нещо от този сорт. — Пъхна пръсти в джобчето на престилката, където бе изчезнал бакшишът.

— Някога свирех в музикален състав — казах аз. — Във фоайетата на различни коктейлни барове. Зная какво е да разчиташ на щедростта на клиентите.

— Това е самата истина. А в повечето случаи хората не са щедри. Затова ненавиждах работата на частните празненства. Виждаш хората откъм най-лошата им страна. За тях си част от мебелировката. И никакви бакшиши. Плащат общо на всички обслужващи. Ако шефът ти не е честен, потъваш.

— Приятелката ви беше ли коректна?

— Коя?… О, тя ли? Да, достатъчно коректна.

— Сигурно сте присъствали на доста интересни празненства, след като сте работили в този район.

Извади цигара.

— Имате ли нещо против?

Поклатих глава. Запали цигарата.

— За някои може би са били интересни. За мен те означаваха просто сервиране и отсервиране и хора, които навират ръцете си в лицето ми. — Поклати глава и погледна назад. — Искате ли още кафе? Може би и аз ще пия едно. Марвин е в тоалетната, както винаги.

— Обичам да пия кафе с добра компания — казах аз.

Взе каната и още една чаша. Седна срещу мен с димяща цигара в ръка и наля кафе за двама ни.

— Винаги съм харесвала работата си тук. Толкова близо до океана.

— Как е във Вентура?

— Вяла работа. Кой знае, може би ще се преместя. Имам две големи момчета — и двамата са в армията. Единият е в Германия, другият — близо до Сиатъл. Или Невада. Харесвам Невада — там усещаш пулса на живота.

— Вашата богата приятелка не може ли да ви помогне да си намерите нещо подходящо?

— Не, както вече казах, тя е извън този бизнес. Тя и съпругът й имат магазин за сърфинг пособия — няма работа за мен там.

— „Гребенът на вълната“ ли?

— Да. Знаете ли го?

— Минах край него. Не ми се стори много претъпкано там.

— Бизнесът е печеливш, можете да ми вярвате. Притежават терен на брега до Ла Коста — собствен, не под наем — а това не е като да си купиш кутия зеленчукова салата.

Пое дълбоко дим, а погледът й бавно се плъзна към прозореца.

— Ето за какво говорим.

Проследих погледа й. Снимачен екип се приготвяше за работа. По-назад се виждаха камиони и фургони със звукозаписна апаратура, около които се суетяха около двадесетина човека.

— Търговски реклами — каза тя. — Непрекъснато идват тук да снимат реклами: на плажни масла, автомобили, кока-кола и на каквото още можете да се сетите. Плащат на Марвин такива суми, че не му се налага да вдига цените в ресторанта — говорим за вълка, а той в кошарата.

Погледна към предната част на залата. Навъсен, белобрадият мъж идваше към нас, движейки енергично ръце.

Дорис стана и му подаде ръка с усмивка, промърморвайки: „Обуздай конете, Марвин“. Впи поглед в нея, после в мен, накрая се обърна и отиде в своето сепаре.

— Връщам се — рече тя, докато загасяше цигарата. — Беше ми приятно да си поговорим.

— Удоволствието е споделено.

— Дорис — каза тя и посочи табелката на ревера на блузата си. — Потърсете ме, когато отново дойдете. Ще ви настаня на маса с изглед към плажа…

Работа в частни домове, осигурявана от Гуен Шей.

За всеки, който иска такава работа.

Всички онези шефове… контакти.

Дали Карен Бест е приела да се включи в екипа сервитьори, обслужвали празненството в „Убежище“?

Отишла предварително да помогне за подготовката и никога не се е върнала?

Седнах в колата и отново прегледах списъка на Бест.

Феликс Барнард, частният детектив, не беше споменал нищо за допълнителна работа.

Може би другите бяха премълчали, за да не научи Марвин?

А може би Барнард просто не бе задавал подходящи въпроси.

Бест беше казал, че Барнард бил муден, склонен да отлага.

Започнах да преписвам указателя на Ростейл, проверявах дали името му бе включено в азбучника както на служебните, така и на частните телефонни абонати, но не открих нищо.

Пясъчни кули.

Но казаното от Дорис, макар и косвено, потвърждаваше връзката между Карен Бест и „Убежище“.

Може би интуицията на Шеръл Бест относно съпрузите Шей водеше право към целта.

Дорис бе човек, който с готовност разговаря. Не бе имало удобен момент да вмъкна за изчезването на Карен в разговора, но си струваше да опитам пак.