Самозащита

7.

Фил Остерлиц ми телефонира на следващия ден.

— Съвършен картон — каза той. — Най-здравият човек, когото съм преглеждал от доста време, като изключим повишената й тревожност. Въпреки това кръвното й налягане беше нормално. Де и моето да имаше същите стойности!

— Каква тревожност забеляза?

— Повишена реактивност. Страх от докосване — искаше да знае какво точно щях да направя, как, кога и защо. Искаш ли да чуеш моето предположение? Изострен сексуален комплекс. Това ли бе причината да се обърне към теб?

— В момента нейната сексуалност не е обект на терапията, Фил.

— Не е ли? Що за психоаналитик си ти?

Същия ден Луси не се обади, за да уговори сеанс, нито на следващия. Убийството в Санта Ана бе сензацията на криминалната страница във вестниците, а жертвата — двадесет и една годишна проститутка на име Шанън Дикстра, израснала на две преки от Дисниленд и познала страстта към хероина още в основното училище. Последното бе дало основа за спекулации от страна на медиите — изобилстваха коментари за приказното царство, в което нещо се объркало.

Вечерта сготвих пържоли, направих салата и в седем часа двамата с Робин седнахме да вечеряме, а Спайк се навърташе около масата в очакване на порцията си говеждо филе. Когато привършихме, Робин каза:

— Ако нямаш някакъв велик план, мисля си, че бих могла да поработя. Времето, което прекарвам на строежа, направо ме съсипва.

— Искаш ли да те отменя?

— Не, миличък, но ако мога да наваксвам, ще е добре да го направя.

Спайк жално проследи как Робин излиза, но предпочете да остане в кухнята и да довърши останките от вечерята. Остана с мен, докато миех чиниите, последва ме до канапето, където посвирих на китара, настанен удобно на пода с увиснали устни, между които проплъзваха монотонни похърквания.

Малко след девет се обади Майло и аз го попитах дали е съпричастен в разследването по случая „Дикстра“.

— Съпричастен, но не необходим — нали знаеш разликата: като при закуска от омлет с бекон — кокошката е съпричастна, но прасето е необходимо. От Санта Ана ми телефонираха, за да сравнят отпечатъците, а утре ще дойдат да се запознаят с досието на Швант.

— Толкова ли си приличат?

— Адска прилика. Положението на тялото, раните по него, отделянето на главата от тялото и после поставянето й обратно, екскременти, размазани по целия труп и напъхани в раните. Но всичко това беше огласено по време на процеса. Всеки би могъл да го имитира.

— Още едно чудовище.

— Пресата превърна Швант в знаменитост, пак тя внушава, че последното убийство е дело на Голфист-2, наистина ще падне веселба. Между другото радвам се, че не работя по случая. Занимавам се с няколко сладки старомодни кражби на коли. Е, как е мис Луси?

Прокашлях се.

— Знам, знам — каза той. — Не можеш да навлизаш в клинични подробности. Просто ми кажи, че в основни линии е добре. Защото е оставила четири съобщения на телефонния ми секретар. Позвъних й, но попаднах на ленивия глас на някакъв тип, записал се на нейния секретар.

— Това е брат й. Не съм я чувал от два дни. Кога те е потърсила?

— Тази сутрин. Питах се дали не се е появил някакъв проблем. Ти продължаваш да се срещаш с нея… Не, това го зачеркни, ти дори не можеш да ми кажеш, нали?

— Да го кажем така — отвърнах аз. — Ако за пациент съществува реална опасност от самонараняване, мой етичен дълг е да се обадя в полицията или на подходящо медицинско учреждение. Не съм се обаждал на теб, нито на някой друг.

— Добре, разбрах. Утре ще й позвъня отново. Как са нещата при теб?

— Вървят. Как е Рик?

— Кара я някак. При нашите професии не ни остава много време един за друг. Продължаваме да говорим за ваканция, но и двамата не сме склонни да стигнем до конкретно планиране.

— Обвързване — казах аз. — Мъжете имат проблеми с това.

— Глупости — реагира той. — Обвързан съм до върха на главата си. Или приличам на прасе?

Телефонира в петък сутринта.

— Ако имате време днес, бих могла да намина.

— След работа ли?

— По всяко време. Останах вкъщи.

— Болна ли сте?

— Не, не съм ходила на работа след… падането. Доктор Остерлиц беше много любезен. Казва, че съм добре.

— Зная. Разговарях с него. Как спахте през последните две нощи?

— Доста добре — след разговора с вас. Никакви сънища и се събуждах в леглото си, затова предполагам, че е било временно явление и съм се нуждаела да споделя насъбралото се в мен с някого.

Спомних си последния сеанс. Много въпроси без отговори.

— Успяхте ли да се свържете със следовател Стърджис?

— Казал ви е, че съм звънила?

— Обади се снощи да разбере дали не се е случило нещо необичайно. Каза, че не е могъл да се свърже с вас.

— Двамата сте близки, нали?

— Да, приятели сме.

— Говори за вас като за гений в своята област. Казахте ли му, че съм добре?

— Не съм му казвал нищо. Поверителност.

— О, няма нищо. Можете да му разказвате, щом съм ви дала съгласието си.

— Няма да се наложи да го правите, Луси.

— Добре. Казвам само, че вярвам в него, а предвид онова, което съм преживяла, мисля, че умея да преценявам мъжете. Между другото свързах се с него. Потърсих го, защото през последните няколко седмици имах странни телефонни обаждания.

— Що за обаждания?

— Отсреща затваряха, щом вдигнех слушалката. Сигурна съм, че не е нещо сериозно.

— Колко пъти?

— Два пъти седмично, понякога четири или пет, обикновено докато приготвям вечеря или гледам телевизия. От опит зная, че е някакво преплитане на линиите. Майло не звучеше разтревожено. Посъветва ме да затварям веднага, а ако звъненето не престане, имало някакъв апарат, записващ телефонния номер на избиращия, който мога да си купя.

— Изглежда добър ход — вметнах аз, като се стараех гласът ми да звучи спокойно. Психопатът, запалил дома ми, бе започнал с телефонен тормоз. — Какво ще кажете да наминете по обед?

— О! — възкликна тя, сякаш бе забравила, че се обади да си уговори час. — Разбира се. По обед ме устройва.

Закъсня с пет минути и пристигна, облечена в прилепнало по тялото меко бяло поло и червена кърпа шал, джинси, бели чорапи и мокасини. Беше си сложила елегантни обеци във формата на миниатюрни рубинени капки, а косите й падаха свободно. За първи път я виждах така. Отиваше й.

— Всичко наистина е много добре.

— Радвам се, че се чувствате по-добре — казах аз.

— Наистина съм добре. Може би се дължи на отсъствието ми от работа. Винаги съм смятала работата си за много важна, но вече втори ден отсъствам и тя изобщо не ми липсва.

— Възнамерявате ли да напуснете?

— Знаете ли, аз не харча много, затова имам достатъчно спестявания да се издържам известно време. — Усмихна се неловко.

— Какво има?

— Получавам средства и от попечителски фонд — не са достатъчно да живея в разкош, но все пак са хиляда долара месечно, така че е достатъчно солидна подкрепа. Затова казах, че други хора живеят далеч по-лошо.

— И тази помощ ви кара да се чувствате неудобно, прав ли съм?

— Ами — започна тя — не правя нищо, с което да я заслужа. А и тя идва по линия на неговото семейство — от майка му. Казват му „наследяване през поколение“. За да се избегнат данъците. Обикновено една част от сумата дарявам за благотворителни цели, но ако тя може да ми помогне да улесня положението си сега, защо да не се възползвам от нея?

— Съгласен съм.

— Искам да кажа, че няма какво да доказвам. За три години не съм ползвала нито ден отпуск по болест — смятате ли, че това е безотговорност? Да напусна? Просто така?

— Изобщо не.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Да… както казах, всичко е наред. Говорих с Майло и за новото убийство. Полицията в Санта Ана се допитва до него, което е умно от тяхна страна. Спомням си колко впечатлена бях, когато той даде показания в съда. С каква лекота изреждаше детайлите, изобщо не позволи на адвоката на защитата да го обърка или изплаши — мисля, че за това заслуга имаше и ръстът му. Колко е висок, метър и деветдесет и пет?

— Метър и деветдесет.

Лицето й бе поруменяло, а пръстите плетяха невидим пуловер.

— Трябва да ви кажа нещо — промълви тя. — Той силно ме привлича.

Гледах я в очите, без да променям изражението на лицето си.

Кръстоса крака и докосна с ръка обецата си.

— От дълго време не съм изпитвала такова привличане към мъж. — Извърна поглед. — Като изключим няколко грешки, в общи линии съм почти девствена.

Кимнах.

— Големи грешки — продължи тя, — уверявам ви. Но те вече са зад гърба ми.

— Тях ли имахте предвид тази сутрин, като казахте, че умеете да преценявате мъжете?

Промърмори нещо, което не можах да разбера.

— Луси?

Пак шепот, който прозвуча като: „Гледайте“.

Наведох се напред.

Устните й продължаваха да се движат. Затвори очи.

— Аз проституирах. Окей?

Не отговорих.

— Само едно лято.

Сетил се за стомашните й проблеми, попитах:

— Лятото, когато преподавахте в Бостън ли?

— Бях девствена. Тогава срещнах един мъж в „Хед Старт“, чичото на един от моите ученици. Шармантен, изключително чаровен, умен чернокож мъж. Сутрин довеждаше, а вечер вземаше малкия си племенник от училище и започнахме да разговаряме. Едно нещо води до друго. Мислех, че съм влюбена. От известно време бяхме заедно. Тогава ме помоли да бъда с негов приятел. Идеята не ми харесваше, но се съгласих. Всичко премина далеч по-добре от очакванията ми: приятелят му беше много мил и ми направи подарък — някакъв шампоан „Л’Ореал“. Все още го помня.

Отвори очи. Бяха пълни със сълзи.

— Можех да се преместя другаде и да забравя. А и Реймънд толкова се гордееше с мен. Повтаряше ми, че ме обича, а аз му отвръщах с искрени чувства. На следващата седмица доведе друг приятел.

Закри лице с дланите си.

— Беше ужасно, но можеше да бъде и по-зле. Останалите му момичета работеха по улиците. На мен ми осигури отделна стая. Чиста, отоплена, с цветен телевизор. Грижеше се да не попадам на грубияни. Мъжете идваха при мен. Създаваше се усещане за известност.

Изсмя се сухо.

— Това е. Моето болезнено минало. Десет седмици, прекарани в бяло робство и смъртен грях, после отидох в „Белдинг“, а Реймънд си намери други наивници.

Отметна коси назад, после с усилие повдигна очи към мен.

— Оттогава не съм била с мъж. Мислите ли, че съм твърде омърсена за вашия най-добър приятел?

— Изисква се смелост, за да ми разкажете.

— Не се тревожете, че кроя пъклени планове или че съм развила някаква патологична зависимост. Като казвам, че той ме привлича, имам предвид психологически. Любезността му, неговата уравновесеност. Все още събирам смелост, за да му покажа чувствата си. Това притеснява ли ви?

— Не ви е нужно моето разрешение, Луси.

— Помислих за усложненията, които неизбежно щяха да се появят. Сгреших, като ви казах.

Впери изпитателен поглед в мен.

— Но не одобрявате, нали? — Наведе рязко глава и втренчи поглед в пода. — Вие също имате право на чувства. Казвам ви, че съм била проститутка, съвсем естествено е да не желаете да се увъртам около приятеля ви.

— Не става въпрос за това!

— А за какво? Защо изражението ви се променя, когато говоря за чувствата си към него?

— В това няма нищо страшно, нито във вас. Онова, което става между вас и Майло или който и да е друг, не е моя работа.

Взря се в лицето ми.

— Простете, доктор Делауер, но думите ви не звучат искрено. Вие сте чудесен човек и наистина съм ви признателна за онова, което се опитвате да направите за мен, но усещам, че има нещо друго тук, като че ли някаква съпротива. Имам усет за такива неща. — Отново горчив смях. — Вероятно е от практиката да се чукаш с десетина непознати на ден. Ставаш все по-точен в преценката си за хората.

Изправи се и започна да се разхожда из стаята.

— Луси проваля психотерапията. Изборът на психоаналитик беше грешка: как мога да оголвам душата си пред приятеля на Майло и да очаквам да бъдете безпристрастен? Как да вярвам, че ще предприемете каквото и да е „пътуване“ с една курва?

— Вие не сте курва.

— Не съм ли? Откъде знаете? Имали ли сте други пациентки, които са проституирали?

— Луси…

— От седем години — продължи тя през стиснати зъби — не съм докосвала мъж. От седем години дарявам на бедните половината от месечния си доход, не ям месо и правя всичко, което е по силите ми, за да се пречистя. Затова приех да бъда съдебен заседател по онзи процес. За да извърша по-значимо добро дело. И най-накрая откривам мъж, когото харесвам, а се чувствам омърсена — осъдена от вас, както аз осъдих Швант. Не трябваше да се забърквам в това. Коя съм аз, че да съдя други хора?

— Швант е чудовище — прекъснах я аз. — Станахте част от едно наистина добро дело.

— Швант е чудовище — повтори тя, вече с гръб към мен, — а аз съм уличница. И двамата сме подсъдими в един или друг смисъл, нали? Затова ли не одобрявате желанието ми за сближаване с Майло или той вече е обвързан с друг човек?

— Не е уместно от моя страна да обсъждам неговия личен живот.

— Защо не? И той ли е ваш пациент?

— Тук сме, за да говорим за вас, Луси.

— Но аз го харесвам, това не го ли прави част от обсъжданата тема? Ако не беше ваш приятел, сега щяхме да говорим за него.

— И аз нямаше да зная нищо за личния му живот.

Луси спря. Облиза устните си. Усмихна се.

— Добре, значи е обвързан. Но зная, че не е женен: попитах го и той каза „не“. — Извърна се рязко и впери очи в мен. — Излъгал ли ме е?

— Не.

— Следователно излиза с някоя, може би живее с някоя… Красива ли е? Като съпругата ви? Четиримата излизате ли заедно?

— Луси — казах аз. — Престанете да се измъчвате. — Съзнавах, че моето мълчание подхранваше нейните фантазии. Съзнавах също, че не можех да предупредя Майло — бих нарушил професионалната етика.

Луси ми обърна гръб, облегна длани на френския прозорец, но забеляза пръстите, останали върху стъклото, и се опита да ги изтрие с края на пуловера си.

— Съжалявам.

— Не знам за…

— Не мога да повярвам, че наговорих всички тези неща. Как може да съм…

— Хайде. — Заведох я до креслото. Понечи да седне, после го подмина, сграбчи чантата си и се втурна към вратата.

Застигнах я, докато я отваряше. Морският бриз разроши косите й. Очите й се напълниха със сълзи.

— Луси, моля ви да се върнете.

Поклати глава отрицателно.

— Пуснете ме да си отида. Няма да понеса още унижения.

— Нека да поговорим за…

— Не мога. Не сега. Моля ви, ще дойда пак. Обещавам. Скоро.

— Луси…

— Моля ви, пуснете ме. Наистина се нуждая да остана сама. Необходимо ми е.

Отдръпнах се.

Вече минаваше по пешеходния мост.