Самозащита

8.

Провалил ли се бях или случилото се беше неизбежно?

„Да се лекувам при негов приятел беше грешка.“

Кой да предположи, че терапията на травми може да получи такъв развой?

По дяволите, каква бъркотия!

Опитах се да се свържа с нея около час по-късно. Никой не вдигна. Повторих опита след два часа и реших да й оставя време за размисъл.

Същата вечер двамата с Робин сготвихме скариди и пържени картофи. Вечеряхме дълго. Умът ми бе зает с професионални мисли, които се опитах да прикрия зад необичайни прояви на свръхнежност. Робин разбираше, че нещо не е наред, но не каза нищо, докато се наслаждавахме на залеза.

По-късно отиде да поработи върху някаква дърворезба. Спайк заспа, а аз се качих в колата и предприех безцелна разходка по крайбрежието. Бавно карах из потънали в мрак безлюдни улици. Многобройни складове с дървени капаци и табели „Отдава се под наем“. Рецесията се бе отразила тежко на града, а доказателствата за това с нищо не подобриха настроението ми.

Когато се върнах, Робин беше в леглото и четеше „Команда: Прогони светлината“.

Затвори томчето и го остави върху обложката.

— Защо зае тази книга?

— Проучване.

— На какво?

— На тъмната страна.

— Такава гнусотия. Не мога да повярвам, че е от същия автор, чието творчество задължително изучавахме в училище.

— Критиците са на същото мнение. Това томче е съсипало кариерата му.

— Пишеше по съвсем различен начин — продължи Робин. — „Мрачни коне“. Онази дълга поема за Париж — „Тържището“. Запомнила съм „Мрачни коне“, защото трябваше да я анализираме в часовете по английски в първи курс на колежа. Ненавиждах домашното, но книгата ме очарова — беше превърнал пистата за надбягвания в малка вселена. А това тук е ужасяващо. Какво е станало?

— Може би е изчерпал рационалната част от таланта си.

— Какъв женомразец! Сериозно, с какво проучване си се заел?

— Свързано е с един пациент, Роб. Човек, чийто живот е повлиян от Лоуел.

— О, звучи страшничко.

Повдигнах рамене и се съблякох.

— Хубаво е, че проявяваш такъв дълбок интерес към своя пациент.

— Нали затова са ме пратили на училище. — Преместих книгата върху нощното шкафче от моята страна и се пъхнах под завивките. Робин се примъкна до мен.

— Звучиш разтревожено.

— Не, просто съм вдървен.

Не каза нищо. Големите й кафяви очи уловиха погледа ми. Къдрите й падаха върху голите рамене като сенки върху лунния диск. Обвих ръце около нея.

— Добре — рече тя. — Имаш ли достатъчно енергия, за да проявиш интерес към мен? Защото ме разкъсват най-различни противоречиви чувства.

Още бях с халат след банята, когато в 7:30 телефонът иззвъня.

— Доктор Делауер? Звъним от службата ви. Някакъв доктор Шейпър чака на свободната ви линия.

Името беше непознато.

— Свържете ме.

Мъжки глас попита:

— С кого разговарям?

— Доктор Делауер на телефона.

— Аз съм доктор Шейпър от болницата „Уудбридж“. Имаме случай на опит за самоубийство, поет от нас снощи. Лукреция… Лоуел. Вече е в съзнание и твърди, че е ваша пациентка.

Сърцето ми щеше да изскочи.

— Как е тя?

— Стабилизира се. Ще живее.

— Кога е постъпила?

— Приехме я снощи. Ту идваше в съзнание, ту отново го губеше. Твърди, че никога не е правила опит за самоубийство. Вярно ли е?

— Доколкото зная, но съм се срещал с нея само няколко пъти.

— Ще я поставим под 72-часово наблюдение… Само за секунда! — След това: — Запознат ли сте с прилагането на 72-часовите наблюдения?

— Да.

— Ще я поеме един от щатните ни психиатри. Предполагам, ще получите нещо като временен привилегирован статут — притежавате магистърска степен по медицина, нали?

— Докторска по философия.

— Ами… В такъв случай не зная. Както и да…

— Какъв начин е използвала?

— Газ. Включила газта за печката и напъхала главата си във фурната.

— Кой я е намерил?

— Докарал я някакъв мъж. Аз просто застъпих на смяна и видях съобщението на таблото да ви позвъня.

— Вземала ли е упойващи или алкохол?

— Според данните в картона, отрича да е вземала упойващи лекарства, но ще разберем, когато пристигнат резултатите от кръвните проби. Често ли е прибягвала до успокоителни?

— Не, доколкото аз зная, но напоследък преживяваше тежки моменти.

— Аха… изчакайте. — „Какво? Кажете им просто да чакат!“ — Както и да е, налага се да тръгвам.

— Бих искал да дойда да я видя.

— Естествено. Тя ще бъде тук.

Затворих и си дадох сметка, че нямам представа къде се намира болницата „Уудбридж“. Издирих телефонния номер чрез „Справки“, след което се свързах с отегчена служителка от рецепцията, която ми обясни:

— Казват му Уудланд Хилс, но всъщност е Канога Парк. Топанга, малко по на север от „Виктори“.

Облякох се и поех на юг по Тихоокеанската магистрала, завих по Канан Дюм Роуд до 101 Фриуей, където попаднах на задръстване. Измъкнах се с мравешка скорост до следващата отбивка и поех на север, докато стигнах до „Виктори“. Изминах десетина мили и излязох на булевард „Топанга“. Болницата беше триетажна тухлена сграда с кафяви колони отпред, която приличаше на гигантски шоколад. Малки опушени прозорци, малки насечени букви и осветена от неонова лампа табела над входа за „Бърза помощ“, чиято светлина разпръскваше полуздрача на ранното утро.

Паркирането беше безплатно. Пазачът на входа едва повдигна глава да ме погледне, когато минах край него. Съобщих името си на рецепцията и служителката натисна някакво копче, което отключи вратата към отделенията.

Мястото тънеше в мръсотия, навсякъде болни и ранени, седнали на пластмасови столове. Периодично нечии стонове надвиваха обичайната болнична глъчка. Въздухът бе просмукан от миризмата на дезинфектанти.

Докато минавах, някой извика „Докторе?“ с отпаднал, но обнадежден глас.

Шейпър бе пред помещение с табела „Наблюдение 2“ и четеше някакъв картон. Висок, елегантно облечен индиец към тридесетте, той имаше чуплива черна коса, влажни очи и никотинов дъх. Табелката на джоба му съобщаваше, че работи тук от две години. Беше с ръчно рисувана вратовръзка, а дисковете на стетоскопа му бяха позлатени. Продължаваше да чете.

— Луси Лоуел — казах аз.

— Да, да, зная. — Посочи към вратата.

— Как е тя?

— Закърпихме я.

— Имаше ли рани?

— Изразих се образно. — Затвори папката с картона. — Добре е. Спасихме я. Засега.

— Резултатите от кръвните проби пристигнаха ли вече?

— Никакви наркотици от тези, за които тестувахме.

— Какви са страничните ефекти от газта?

— Изключително неприятно главоболие през първите няколко дни, обща отпадналост, понякога дезориентация, запек, недостиг на въздух — зависи колко дълго е дишала газ. Прочистихме я нацяло.

— В съзнание ли е била, когато е постъпила?

— Почти. Но продължава да го губи и да идва в съзнание. Присъщо за такива случаи.

— Човекът, който я е довел, тук ли е?

— Не зная. Дежурният психиатър може да ви запознае с подробностите. Ще бъде тук по-късно днес, но мнението й е, че пациентката трябва да остане под медицинско наблюдение въпреки волята си.

— Как се казва?

— Доктор Ембри. Можете да оставите визитната си картичка на рецепцията или при старшата сестра с молба да я предадат. — Свали стетоскопа и се отправи към следващата стая.

Отворих вратата към стаята на Луси.

Лежеше със затворени очи, дишаше през устата, дланите й почиваха, отпуснати край тялото. Косата й бе прибрана в опашка и прихваната с ластик. От банка над главата й капки бистра течност се вливаха във вените. От гумена тръбичка, чийто край бе закрепен при ноздрите, с тихо съскане излизаше кислород, подаван от резервоар под налягане. На масива зад главата й писукаха, премигваха и бучаха различни апарати, отчитащи жизнената й дейност.

В общи линии стойностите им бяха добри, единствено кръвното налягане бе по-ниско. Ситни капчици пот бяха избили по лицето й, но устните бяха пресъхнали.

Докато я гледах, започнах да превъртам мислено последните сеанси, питайки се дали нещо от тях не ме предупреждаваше за случилото се сега.

Никакви признаци, че може да стигне толкова далеч, но какво, по дяволите, знаех аз за нея?

А сега беше извън моите ръце. Впримчена от системата, затворена тук за три дни. Дори по-лошо, ако психиатърът убедеше съдията, че пациентката все още представлява опасност за себе си.

Жена психиатър. Може би точно от това се нуждаеше. Бог е свидетел, че не бях нейният спасител.

Издаде дълбок хъркащ звук, а очите й се раздвижиха под клепачите.

Много по-уязвима, отколкото предполагах.

Причината бе лятото, през което е проституирала, или то беше по-скоро симптом?

Запитах се дали всичко разказано беше истина.

Кой я бе довел в болницата?

Кой бе извадил главата й от фурната?

Направи опит да отвори очи. Опита се да премигне — безуспешно. Преместих се, за да съм в полезрението й. В първия момент не ме позна. После зениците й се разшириха. Едната ръка помръдна, пръстите се плъзнаха към мен. В следващия миг се отпуснаха.

Взех ги в дланта си. Помръдна устни в усилие да каже нещо, накрая се предаде на изтощението.

Погледнах я усмихнато. Кимна едва забележимо. Накрайникът на кислородната тръбичка падна, а свистенето стана по-силно от свободното изтичане на ценния газ.

Поставих го на място. Луси облиза устни, после отвори широко очи.

Опита се да говори, но от гърлото й излязоха само хрипливи звуци. Сълзи напълниха очите й.

— Всичко е наред, Луси.

Отпусна се назад. Пръстите й станаха студени и отпуснати.

През следващите двадесет минути спа, а аз държах ръката й. Дойде медицинска сестра, провери данните от апаратурата и излезе, затръшвайки вратата зад себе си. Стресната, Луси се събуди, стойностите на кръвното й налягане скочиха нагоре.

В погледа й се четеше паника.

— Всичко е наред, Луси. Намирате се в стаята за медицинско наблюдение на болницата „Уудбридж“. Засега се справяте добре.

Започна да кашля и сякаш не можеше да спре. Накрайникът на кислородната тръбичка падна отново. Всеки спазъм я повдигаше от матрака — неволна гимнастика, която изкривяваше лицето й в болезнена гримаса. Закашля по-силно и изплю подобна на стомашен секрет смес, която почистих.

Когато пристъпът премина, поставих кислородния накрайник под ноздрите й.

Мина много време, преди да възстанови дишането си.

— Какво стана? — попита тя с тих, пресипнал глас.

— Намирате се в стая за медицинско наблюдение. Болницата „Уудбридж“.

Объркване.

— Кое е последното нещо, което си спомняте, Луси?

— Че спя.

Лицето й се смръщи, затвори очи. Какво беше това — болка? Или срам? Или и двете?

Отвори очи.

— Боли.

— Какво боли?

— Главата.

Изстена и зарида.

Проверих съдържанието на интравенозната банка: гликоза и електролити, нямаше аналгетици. Извиках сестрата чрез звуковата сигнализация. От говорителя на стената се чу троснато: „Да?“.

— Мис Лоуел има болки. Не може ли да й се предпише нещо?

— Изчакайте.

Луси получи нов пристъп на кашлица и изплю секрет. Взираше се в лицето ми, докато бършех устните й.

— Какво… е станало? — Започна да трепери, а зъбите й тракаха.

Завих я с още едно одеяло. Каза нещо, което не можах да разбера, затова се наведох да чувам.

— Болна ли съм?

— Преживели сте труден момент.

— Какъв?

Сълзи се стичаха надолу по лицето й към кислородния накрайник и мокреха устните й. По лицето й пробягваха тръпки на ужас.

— Болна?

Взех отново ръката й.

— Луси, твърдят, че сте направили опит за самоубийство.

— Не! — Шепот. По-скоро помръдване на устните, отколкото звук. — Не.

Стиснах леко пръстите й и кимнах.

— Как?

— С газ.

— Не!

Зад нея мониторите подскочиха. Ускорен пулс, повишено кръвно налягане. Пръстите й се вкопчиха в дланта ми като лапа на хищник.

— Не!

— Няма нищо, Луси!

— Не!

— Аз ви вярвам. — Излъгах. — Опитайте се да се отпуснете.

— Не съм!

— Добре, Луси.

— Не!

— Добре, само се успокойте.

Мяташе ожесточено глава. Кислородната тръбичка излетя като изстреляно от прашка камъче. Когато се опитах да я поставя, обърна глава на другата страна. Гръдта й се повдигаше и спускаше бързо, дишането й бе накъсано и учестено.

Вратата се отвори и същата сестра влезе. Млада, с едро лице и късо подстригана коса.

— Какво става тук?

— Разстроена е.

— Какво се е случило с кислородопровода?

— Падна. Тъкмо щях да го поставя отново.

— Е, по-добре да го поставим веднага. — Взе тръбичката от мен и се опита да постави накрайника под ноздрите на Луси.

Тя пак извърна глава.

Сестрата опря ръка на хълбок, а с другата завъртя накрайника във въздуха.

— Сега ме чуйте — започна тя. — Тук сме заети и нямаме време да си играем. Искате да увием главата ви с бинт към леглото, за да не отхвърляте кислородопровода ли? Превръзката ще бъде стегната и — повярвайте ми — главоболието ви ще стане още по-силно. Това ли искате?

Луси прехапа устни и поклати глава.

— Затова лежете неподвижно, за ваше добро е. Опитваме се да се грижим за вас и да ви възстановим.

Кимване.

Кислородопроводът беше поставен на място.

— Добро момиче. — Сестрата провери данните от мониторите. — Пулсът ви е стигнал деветдесет и пет. По-добре се успокойте.

Не последва отговор.

— Разбрахте ли ме?

Кимване.

Сестрата се обърна към мен:

— Член на семейството ли сте?

— Нейният терапевт.

Въпросителен поглед.

— Е, това е добре. Може би ще успеете да я успокоите. — Тръгна към вратата.

— Ами болките? — попитах аз.

— Не може да взема успокоителни. Не преди да сме съвсем сигурни, че е прочистена.

Луси простена.

— Съжалявам, мила, за ваше добро е. — Отвори вратата и в стаята нахлу флуоресцентна светлина и шум. — Просто се опитайте да мислите за нещо приятно. И не се разстройвайте отново — само главата ще ви боли по-силно.

Затвори вратата след себе си. Взех ръката на Луси. Безжизнена като празна ръкавица.

Промълви:

— Не съм го направила.

— Вярвам ви, Луси.

— Вкъщи…

— Искат да останете под наблюдение известно време.

Гърбът й се изви.

— Моля ви!

— Не зависи от мен, Луси.

Опита да се изправи в леглото. Кислородопроводът излетя със съскане и се замята като разярена змия върху завивките. Мониторите затанцуваха.

— Послушайте ме — помолих я аз, сложих ръце на раменете й и й помогнах да легне отново. За пореден път поставих накрайника на място. Повдигна лице към мен.

— Отведете ме вкъщи!

— Не мога, Луси. Сестрата не бе особено дипломатична, но за едно нещо беше права: в момента най-добре ще е да се успокоите. И да помагате на лекарите.

Ужасена гримаса, паническо въртене на очи.

Пристъп на кашлица.

— Защо — попита тя, почти останала без дъх — не може… вкъщи?

— Защото мислят, че сте направили опит за самоубийство. Поставили са ви под седемдесет и два часово наблюдение. Това означава, че законът им дава право да ви задържат тук до три дни и да ви предложат психиатрична терапия. После, ако не представлявате заплаха за себе си или за някой друг, ще можете да си тръгнете.

— Не! — Стенеше и мяташе главата си.

— Такъв е законът, Луси. Заради собствената ви безопасност.

— Не!

— Наистина съжалявам, че трябва да преминете през всичко това, но искам да ви видя на крака възможно най-скоро. Затова ви казах, че е необходимо да помагате на лекарите.

— Вие… лечението?

— Съжалявам, Луси. Аз не работя тук. Ще го проведе психиатърка — доктор Ембри. Ще разговарям с нея веднага…

— Не!

— Зная, че се страхувате, Луси, но ви моля да го изтърпите.

— Три дни?

— Ще бъда до вас. Обещавам.

Нови стенания. Смръщи лице и успя да вдигне ръка до слепоочията си.

— О-ох!

— Легнете. Зная, че е трудно.

— О-о-ох!

Ръката й се прибра към тялото. Посочи с пръст към ребрата си.

— Какво има? — попитах аз.

— Счупено.

— Мислите, че имате счупено ребро ли?

Поклати глава:

— Аз. Пречупена.

— Не, не сте. — Погалих лицето й. — Само малко натъртена.

— Не… пречупена.

— Ще се оправите, Луси. Опитайте се да починете.

— Майло.

— Искате да кажа на Майло, че сте тук?

— Кажете му… някой…

— Някой?

— Някой… — Не й достигаше въздух. Пое дълбоко кислород от накрайника.

Пулсът й минаваше сто. Сто и десет…

— Някой… — повтори тя. Сочеше към ребрата си. Ужас бе разширил зениците й. — Някой…

— Някой какво? — Наведох се по-ниско.

— Да ме убие!