Самозащита

21.

Очите й не ме изпускаха.

— Ще ви помогна с всичко, което е по силите ми, Луси.

— Ами с хипноза?

— Веднага ли?

— Да. Чувствам се подготвена. Не ме е грижа дали ще се получи, просто искам да опитам всичко възможно. Ако не предприема нещо, ще си седя тук и ще се чувствам безпомощна. Напоследък ми се струпа толкова много.

— Точно затова не бих искал да предприемаме прибързани действия.

— Разбирам. Но ако хипнозата може да помогне за изясняване на нещата, това не би ли ме освободило от сегашното бреме?

— Какво знаете за хипнозата?

— Не много. Искам да кажа, че гледах няколко хипнотични сеанса по време на сценично представление в колежа, но те бяха доста глуповати — хора, които висяха във въздуха и квакаха като патици. Чувала съм, че прилаганата при терапевтични сеанси хипноза помага да се отключат потискащи спомени.

— Това е вярно, но винаги когато се сблъскаме с несъзнаваното, съществува риск.

— Добре. Вие сте специалистът. Съзнавам, че стресът ми е породен именно от бялото петно в паметта и от неспособността да проумея онова, което е скрито там.

Позата й бе отпусната, предполагаше готовност за приемане на въздействие. Изглеждаше по-спокойна от преди. Целенасочена.

Изложих своите подготвителни обяснения: че хипнозата представлява дълбока релаксация, съчетана със силно концентриране, че в нея няма нищо магическо, че не отслабва контрола на пациента върху мислите му, а е просто процес на насочване на тези мисли, което при повечето хора протича напълно естествено, че всяка хипноза е всъщност самохипноза.

Докато говорех, тялото й се привеждаше все по-напред, а устните леко се разтвориха. Когато приключих, просто каза:

— Разбирам.

Върховете на пръстите й бяха на сантиметри от моите, а лицето й — толкова близо, че виждах отражението си в нейните зеници. Погледнах я разтревожено.

— Искам да помогна на друг човек — каза тя.

— Добре, ще започнем с няколко обикновени упражнения за отпускане. Но е възможно днес да не продължим с друго.

— Както вие прецените.

Опитахме с упражнения за отпускане и волево концентриране на мускулни групи в посока от главата към ходилата. Затвори очи и тялото й следваше указанията на гласа ми. Бях сигурен, че бързо ще изпадне в хипнотичен транс.

Вместо това, тя заспа.

Първоначално не разбрах и продължих да говоря. После забелязах как главата й клюмва назад, а устата й се отвори. Започна тихичко да похърква.

Тялото й престана да се люлее. Помръдваше само гръдният й кош.

— Луси, ако ме чувате, повдигнете десния показалец.

Нищо.

Улових ръката й — беше отпусната. Помръднах главата й. Никаква съпротива.

— Луси?

Тишина.

Очите й се размърдаха бързо под затворените клепачи, после замръзнаха неподвижно.

Сън. Последната съпротива.

Внимателно пуснах ръката й и се уверих, че няма да падне от стола. Косачката беше замлъкнала. Дворът бе прекалено тих.

Продължи да спи още известно време. След това тялото й изведнъж започна да се извива в резки движения.

Смръщи лице.

Изсумтя. Спорадичното неспокойно въртене на очите, типично при сънуване на кошмари.

Погалих я по ръката. Казах й, че всичко е наред. Отново заспа.

Около минута по-късно пак неспокойното въртене на очите.

След още два такива епизода казах:

— Събудете се, Луси.

Измина около минута, преди да се събуди, и аз не бях сигурен, че е станало в отговор на моето настояване.

Изправи се в стола и отвори очи. Гледаше към мен, но не ме виждаше.

Затвори очи и отново се отпусна.

Потъна в забравата на съня.

Опитах да я събудя, като я разтърся.

Всеки път, когато успявах да я накарам да отвори очи, тя ме поглеждаше сънено и отново се унасяше.

Накрая успях да я изведа от това състояние. Примижа, погледна ме втренчено, промърмори нещо и разтри очи.

— Какво беше това, Луси?

— Какво стана?

— Заспахте.

— Наистина ли? — Прозя се.

— Спахте почти час и половина.

— Аз… ние… Ние правехме хипнотичен сеанс, нали? Това не съм го сънувала, нали?

— Не, наистина правехме хипнотичен сеанс.

— Бях ли под хипноза?

— Да. Оказахте се права, че ви бива в това.

— Направих ли… казах ли нещо?

— Не, заспахте.

Протегна се.

— Чувствам се отпочинала. Това трябваше ли да се случи — да заспя?

— Необходимо беше.

— Нищо ли не казах?

— Не, но ние сме едва в началото. Справихте се чудесно.

— Аз съм податлива на хипноза, нали?

— Идеалният обект.

Усмихна се.

— Хубаво. Предполагам, че ще е най-добре да оставя нещата да следват естествения си ход, наистина се чувствам добре. Хипнозата е нещо странно. Трябва да опитате с Кен.

— Защо?

— Преживява тежък период от живота си. Бившата му жена е много отмъстителен човек. Твърдо решена е да го застави да се лекува в клиника за алкохолици, не му позволява да се вижда с децата. Има право на посещения при тях, а съдът непрекъснато й изпраща предупредителни писма, че е длъжна да съблюдава съдебните решения. Но когато тя не ги спази, съдът не предприема нищо.

— Кога са се развели?

— Преди година. Той не се е озлобил и нищо не е казал, но аз имам чувството, че е заради друг мъж. Пред мен се старае да изглежда бодър, но вътре в себе си го изживява болезнено: непрекъснато бълнува и се събужда нощем. Чух го да излиза два пъти през нощта. Сутринта станах в пет и половина, а той беше облечен и работеше върху някакви документи.

— Изглежда работохолик.

— Работил е много. Веднага след колежа се впуснал в бизнеса с недвижими имоти. Започнал като обикновен чиновник и постепенно се издигнал. Но успехът имал цена, в куфарчето си винаги носи бутилка „Маалъкс“.

Замълча умислено.

— Какво голямо щастливо семейство, а?

Затвори очи и отново отпусна глава назад.

— Знаете ли, странно е, че докато сега разговаряме с вас, сякаш паметта ми си възвръща част от изгубените късчета от изпращането ми в Калифорния през онова лято.

— В момента ли?

— То е като… проблясък. Сякаш пробиваш някаква плътна материя. Не мога да го обясня… но усещането не е неприятно.

— Какво си спомняте?

— Нищо конкретно, само неуловими детайли — както когато знаете нещо и искате да го кажете, но не можете да си спомните точната дума. Сякаш пелената в най-тъмните късчета на паметта ми се повдига и аз надзъртам, но не виждам ясно…

Смръщи вежди, по челото й се образуваха гънки.

— Нищо друго — каза тя и отвори очи. — Но вече не ми се струва странно, че съм била там, в имението, а не си спомням. Сякаш в момента възстановявам епизоди от собствения си живот.

Спомних си за бавачката, за която бе споменал Кен. Но достатъчно за един ден.

— Кога ще е възможно да повторим хипнозата? — попита тя.

— Мога да се срещна с вас утре. В два часа следобед в дома ми.

— Чудесно.

— А междувременно приемам, че предпочитате да откажа поканата на Лоуел. — Очаквах спонтанна реакция, но тя постави пръст на устните си и се замисли.

— Предполагам, че единствената причина да се разговаря с него е желанието да се разбере какво крои този път. И може би самата аз трябва да проведа този разговор.

— Това ще е твърде голяма хапка за преглъщане точно в този момент. Ако искате да разберете намеренията му, бих могъл да чуя какво има да ви каже и да ви го предам.

— Повярвайте ми, не бих се запрепъвала от бързане да разговарям на четири очи с него. Но ако изпратя вас като мой представител, това само ще затвърди убеждението му, че съм слабохарактерна.

— Той вече знае, че ме посещавате. А защо трябва да ни е грижа какво ще си помисли?

— Прав сте, но не желая да имам нищо общо с него — директно или по косвен път. По-скоро бих завряла главата си в газовата фурна. Шегувам се, разбира се.

— Дойдохме си на думата.

— Знаете ли — каза тя, — може би проявих излишно упорство. Мисля, че ще е добре да се срещнете с него, ако считате, че от това би имало някаква полза.

— Не мога да ви обещая нищо.

— Интересно ли ще ви е да се срещнете с Великия?

— Интересно ми е да се срещна с човек, упражнил такова разрушително въздействие върху близките и приятелите си.

— Интересен екземпляр от психологическа гледна точка, а?

Не това имах предвид.

Изненадах се, когато вкъщи заварих Робин и Спайк.

— Електротехниците не дойдоха — информира ме тя. — Камионът се разпадна. Оставих работниците там. Помислих си, че мога да свърша малко работа тук, а след това ти и аз ще излезем да се забавляваме.

— Забавление? Какво е това?

— Мисля, че е открито от китайците. Нали те са открили всичко на този свят?

— Всъщност — казах аз — радвам се, че електротехниците са се изпарили. Тъкмо си мислех колко рядко отделяме време един за друг напоследък.

Прегърна ме през кръста и отпусна глава на гърдите ми.

— Когато всичко свърши — продължих аз, — ще е хубаво да заминем някъде.

— Къде?

— На някой уединен остров без телефон и телевизия.

Нещо се отърка в глезена ми. Погледнах надолу и видях Спайк, който се бе вторачил в нас. Вдигна възмутено глава и изръмжа.

— Но с климатична инсталация за тази твар.

Робин се засмя и се наведе да го погали.

Той задиша учестено, легна по гръб, с лапките нагоре. Когато Робин го почеса по корема, замърка от удоволствие.