Самозащита

44.

Не ми позволи да й помагам.

Най-горният почвен слой се поддаваше лесно, но под него имаше твърда глина и Луси надаваше вик на безсилна ярост при всяко забиване на лопатата. Изтръгнах я от ръцете й. Усещах тежестта на всяка секунда, докато копаех дупката — един на два метра, потъвайки в изкопа и изхвърляйки пръстта с ожесточението на маниак, чийто ентусиазъм се подхранва от поредната лопата пръст, изгребана от ямата. Ръцете ми тежаха като олово.

Никакви следи от кости. Достатъчно бе да се покаже съвсем малка костица и щях да изтръгна целия скелет. Дори да не постигнехме напредък, щях да продължа да копая още пет минути.

Луси скочи в изкопа и каза: „Мой ред е“, но когато поклатих отрицателно глава, не започна да спори. Сълзите бяха измили праха от лицето й.

Слънцето се спускаше по западния хоризонт и водите на езерото бяха придобили мътносив цвят. Бе изминал повече от час от идването ни, но денят сякаш нямаше край.

С всяка изхвърлена лопата кръвта нахлуваше в главата ми.

Продължих да копая, докато дишането ми стана тежко и накъсано.

Тогава чух някакъв шум.

Глас на жена откъм другия бряг на езерцето.

Двамата с Луси се обърнахме едновременно.

Нова бе застанала близо до плочата с надпис „Вдъхновение“. Някакъв мъж я бе прихванал с една ръка през кръста, а в другата държеше пистолет, насочен към главата й.

Изглеждаше уплашена до смърт. Пръстите на мъжа докосваха едната й гърда и пълзяха като паяци нагоре по начин, който не можеше да бъде случаен. Дръпнах Луси надолу и приклекнах. Ръката с пистолета замахна рязко, сякаш хвърляше оръжието.

Изстрелът откърти буца пръст недалеч от дясната ми ръка. Не беше голям стрелец, но ние нямахме прикритие.

Бяхме се озовали в капан.

Наведох се ниско в ямата, като с едната ръка натисках Луси надолу. Беше отворила уста, но дишаше безшумно.

Тишина. Изправих глава, за да разбера какво става.

Мъжът опря отново дулото на пистолета в слепоочието на Нова и я сръга с коляно в краката. Двамата бавно започнаха да приближават към нас, криволичейки по брега на езерото, докато стигнаха на около шест метра от изкопа. Лявата й буза беше разранена, а лявото й око бе започнало да се подува. Привеждах се, после подавах глава, пак се приведох и подадох глава. Накрая успях да видя лицето му.

Дясната му ръка стискаше здраво тънкия кръст на Нова. Грижливо оформени и поддържани нокти. Джинсите му бяха гладени. Спортната блуза от трико имаше надпис „Соусалито“. Приличаше на изпълнителен директор, отдал се на почивка.

Какъвто си беше.

Кристофър Грейдън-Джоунс.

— Виждам, че доста сте напреднали — каза той. — Жалко, че не разполагаме с още една лопата. Добре, залавяйте се за работа. Ще ни трябва доста по-дълбок изкоп, за да събере и трима ви. Хайде, продължавайте!

— Тя все още е негова дъщеря — казах аз. — Когато ви е повикал, не е очаквал от вас да я убиете.

— Предполагам, че не. — Мимолетна усмивка повдигна едното ъгълче на устните му. — Всъщност накара тази мръсница да ми се обади, а вижте какво й се случи. Очакванията толкова рядко се оправдават.

Нова помръдна и той заби коляно в гърба й.

— Вярно е — казах аз. — Искали сте да бъдете скулптор.

Устните му се разтегнаха в усмивка, а с дясната си ръка направи нещо, което изтръгна вик от Нова.

— Все пак съществува някаква приемственост — продължих аз. — Да ваеш форми и да извиваш ръце. Големите изисквания на епохата — именно това ви е забъркало в неприятности с Карен, нали?

Заби пръсти в корема на Нова. Дъхът й секна, тя потрепери и мокро петно овлажни слабините й.

— Моля ви — изстена тя.

— Започвайте да копаете или още сега ще убия тази цивра и ще ви накарам да я разфасовате с тъпия ръб на лопатата.

Взех лопатата. Той отстъпи назад — извън периметъра, в който можех да я хвърля по него.

Нова едва се държеше на крака. С насочен към Луси пистолет, той блъсна грубо Нова по рамото, принуждавайки я да коленичи, след това да легне по корем, с лице към земята. Устата й се напълни с пръст, тя я изплю и успя да обърне глава настрани.

Грейдън-Джоунс стъпи с крак върху гърба й. Като ловец, позиращ за снимка с трофея си.

Но очите му непрекъснато шареха.

— Хайде, давайте по-бързо, по-бързо, или ще трябва да довърша и двете мръсници.

Забих лопатата в глинестата почва. Изваждането й бе равносилно да теглиш кораб на буксир. Дантелената мрежа на клоните сега бе придобила оловносив цвят. Успях да изтегля лопатата.

Грейдън-Джоунс каза:

— Не че има някакво значение, но не съм се замесвал в неприятности с Карен. Карен сама си го направи!

— Наркотици ли? — попитах аз, спирайки да копая.

— Не се мотай! Да, наркотици, какво друго? Не гледаш ли рекламите по държавната телевизия? Дори не аз й ги дадох.

— А кой? — Лопатата отново се заби в глината. Преструвах се, че копая дълбоко, но в действителност изстъргвах само тънък слой. Намираше се твърде далеч, за да забележи. Ако забивах лопатата през малки интервали и сумтях много, може би щях да поддържам заблудата му известно време. — Кой й даде наркотиците? — повторих въпроса си аз, докато се преструвах, че къртя нова тежка буца. — Ап ли?

Не последва отговор. Една от огромните му длани погали задника на Нова.

— Останали сте само за празненството, така ли?

С периферното си зрение видях Луси. Седеше с прибрани към брадичката колене. Сякаш замръзнала. Отново безпомощна.

— Да, празненство. Престъпление нямаше — каза Грейдън-Джоунс. — Тя беше душата на празненството. Идваше при всеки от нас, пропълзяваше в скутовете ни и ни разказваше, че ще стане филмова звезда и ще живее в Бевърли Хилс.

— Какъв наркотик й даде Ап?

— Има ли значение: трева, хашиш, амфетамини. Всичко беше от амфетамините. Не й понесоха. Изгасна като запалена клечка кибрит при силен вятър.

Наведе се към Нова, после погледна Луси.

— Какво зяпаш? Направи нещо полезно. Копай с ръце. Хайде!

Луси падна на ръце и колене и започна да изгребва глинестата пръст.

— Следователно е имало две празненства — разсъждавах на глас аз. — Едното в петък вечерта, а другото в събота.

Той се сепна изненадано. Прикри изненадата си със смях.

— Полицията също знае.

— Така ли? Звучи ми като реплика от телевизионно криминале. Продължавай да копаеш.

Продължих да имитирам копаене.

— Значи е дошла при вас?

— И още как — многозначителни подхвърляния и обещаващи погледи, биваше си я. Девица, макар че човек никога не би предположил.

— Но не е останала такава след съботната нощ, прав ли съм? — Удар с лопатата, изпъшкване.

— О? Придържаме се към фактите ли? Да не би да твърдиш, че младо, сочно момиче, което само сяда в скута ти и пъха език в ухото ти, не си го проси? Отнесохме се с нея като с дама, което тя не заслужаваше. Беше съвсем вцепенена, разкопчаваше ризата си, пееше песни на „Джеферсън Еърплейн“, после повърна — оплеска ме целия.

Изтри погнусено устни.

— Въпреки това, аз я измих. Облякох я и сресах косите й. Кърт дори я гримира. Какво, кръшкаш ли, госпожице щерко? Накарай ръцете си да работят.

Луси загреба с шепи пръст и я изхвърли. Очите й бяха сухи. Лицето на Нова бе опряно в земята, окото с отока — затворено, устната й — разранена.

Поех уморено въздух и направих няколко демонстративни загребвания с лопатата.

— Значи тя е объркала всичко?

— А ти какво си мислиш? Не се събуди. Но ти как разбра?

Не отговорих. Опря дулото на пистолета в главата на Нова.

— Аз си спомних — отговори Луси на въпроса му.

— Ти? — Грейдън-Джоунс изглеждаше развеселен. — Какво си била ти тогава, зародишен ембрион ли?

Луси понечи да каже нещо. Поклатих предупредително глава.

— Изкуфелият идиот ти е казал — предположи Грейдън-Джоунс. — Проклет глупак. Е, както обикновено, провалил е всичко. — Изсмя се. — Тотално сте се разминали с търсеното място. — Плъзна поглед над главите ни към по-голямата от плачещите върби.

Луси издаде тих, подобен на котешко ръмжене звук.

— Кой беше на празненството освен вас, Ап и Лоуел?

— Лоуел не беше. За щастие. Винаги е бил голяма досада. В петък вечерта тя стоеше в скута му, а той й разказваше за тъжния, обречен на самота живот на писателя. Но в събота бе прекалено зает: трябваше да се прави на Калигула в своята тога.

— Защо тогава е участвал в погребението й?

— Защото е мил човек. — Смях. — Отби се да вземе някакви листове и ме завари, докато се опитвах да я възкреся. Панира се. А е написал стихове за насилието и кръвта. Оказа се, че коленете му бързо омекват.

— Сам ли се отби или с него бяха Мелърс и Трафикънт? Колко човека включваше тесният кръг на празненството…

— Млъквай. Искам да си свършил преди мръкване.

За пореден път изиграх пантомимата с усиленото копаене.

— Значи празненството се е състояло ей там? — Посочих с поглед отсрещния бряг на езерцето.

Не отговори.

Побутна с крак Нова. Очите й бяха спрели да се движат, а долната й челюст бе извита под неестествен ъгъл, белезите от пластичната операция бяха станали алени.

Продължих да говоря:

— Ап добре е подредил нещата. Той си е стоял в своята вила на плажа, а вие сте вършили черната работа.

— Грешка — апострофира ме той. — Ти вършиш черната работа.

Насочи пистолета към носа ми.

Продължих да се преструвам, че копая: само премествах пръстта от едно място на друго. Луси бе схванала моя замисъл и правеше същото. Косата й бе кална и виснала в сплъстени кичури. Изкопът беше станал с дълбочина около метър и петдесет. Запитах се колко ли време щеше да мине, преди да се наложи да изкопаем последните тридесет сантиметра.

Явно Грейдън-Джоунс си задаваше същия въпрос. Вдигна Нова за яката и я довлече по-близо до изкопа. Пистолетът се насочваше ту към мен, ту към Луси, ту отново към главата на Нова. Автоматичен револвер с никелирана повърхност. Имаше достатъчно куршуми за всички.

Нова се опита да предпази лицето си. Отеклото око бе станало лилаво и продължаваше да се подува, а дулото на револвера беше оставило червени кръгове по слепоочието й.

Грейдън-Джоунс спря на около два метра от ръба на изкопа, пусна я да падне на земята и стъпи с крак на тила й. Не се изискваше голям натиск, за да счупи шийните прешлени.

Погледна надолу.

— Мамка му! Играем игрички, а?

Прицели се в Луси, започна бавно да натиска спусъка.

Хвърлих се да го блъсна на земята, но Луси вече бе права, извика и с всичка сила го замери с буца пръст. Точно попадение в гръдния кош. Куршумът излетя към небето. Нова се възползва от момента, изви гръб и сграбчи крака му. Това го накара да погледне надолу в опит да я срита и хване по-здраво револвера в ръката си.

Изтеглих лопатата като копие над главата си и я запратих с все сила в краката му с металната част напред.

Горният ръб на острието улучи левия му пищял и той нададе вик на болка и изненада.

Нова успя да се освободи. Грейдън-Джоунс я взе на прицел. Тя се спусна към плочата с „Вдъхновение“, а аз изскочих от изкопа.

Хвърлих се срещу него. Когато паднахме на земята, почувствах револвера, който временно бе заклещен между телата ни. Дулото се бе забило в корема ми. Ръката, която го стискаше, бе извита под неестествен ъгъл. Грейдън-Джоунс се опита да захапе носа ми. Не беше в добра физическа форма, но адреналинът му осигуряваше сила и той успя да освободи ръката с оръжието.

В този момент някаква кафява маса връхлетя отляво, халосвайки го по бузата с бързината на нападаща змия.

Главата му отхвръкна назад. Втори удар — и подбели очи. Рухна в безсъзнание.

Изскубнах револвера от ръката му.

Кафявият кален кец на Луси го ритна отново. Вече в безсъзнание, той се задави и повърна. Отскочих встрани от образувалата се вадичка бълвоч.

Изправих се над него и насочих дулото на револвера в главата му.

Спортната му блуза „Соусалито“ беше цялата в кал.

Дишаше, но не помръдваше, лявата половина на лицето му, също в кал, започваше да се подува.

Луси се пресегна надолу към Грейдън-Джоунс, но се спря.

Прегърнах я през раменете. Тя впери очи в по-голямата върба.

Лопатата лежеше на земята, недалеч от Грейдън-Джоунс.

— Добре ли сте? — попитах я аз.

Постави длан на гърдите си и кимна.

Чухме шум от другия бряг на езерцето. Нова вече бе стигнала до високата трева и тичаше към гората, светлите кичури в косите й се отразяваха като яркоцветни плодове сред зелените листа на овощно дръвче.

— Обадете се на полицията! — извиках аз.

Не даде признак, че ме е чула.