Тихият палач

8.

Няколко минути след един часа Марино ме поведе към дъното на къщата във викториански стил.

Стените на първия етаж бяха покрити с дърво, на горните етажи и фронтоните — с плочи. Отблизо видях, че тъмнозелената боя се белеше, а тръбите на канализацията бяха ръждясали. Това, което бе останало от двора, беше обградено с грозен дървен стобор, в който огромните стволове на старите дървета се притискаха така, сякаш се опитваха да избягат. Представих си що за имение е било това преди години. Остатъците от разделената собственост бяха само частица от имота, пренаселен с наскоро построени тухлени слепени къщи.

Прозорците на ъгловия апартамент на първия етаж бяха малки. Пердетата бяха спуснати, пред входната врата нямаше двор, а над нея липсваше навес. Сигурно на обитателите им бе неприятно да се шмугват вътре при лошо време, особено ако носят покупки. Щеше да е ужасно, ако валеше сняг и имаше поледица, направо опасно.

— Това е пътят, по който е минал, след като е слязъл от колата — каза Марино, докато минавахме под дебелата хладна сянка на дърветата. Почвата под нея издаваше остра миризма и беше мека под краката ми. — Носел е три торби, заобиколил е към задната част на сградата и е влязъл с ключовете, които са на кухненския плот. На вратата има топка вместо брава и резе.

— Ами алармата?

— Вероятно я е деактивирал, когато е влязъл, освен ако изобщо е била пусната. Трябва да говоря с компанията, която я обслужва, за да видя какъв е случаят. — Той погледна към телефона си. — Да се надяваме, че това ще стане всеки момент.

— Мачадо даде доста информация, особено като се има предвид, че двамата никак не се харесвате напоследък. — Исках да го накарам да говори за това. — В разследване на убийство няма място за лични проблеми.

— Аз съм напълно съсредоточен.

— Ако беше, нямаше да забележа, че нещо не е наред. Мислех, че сте приятели.

Облечената му в ръкавица ръка натисна модерната, направена от хром топка на бравата, която беше истинска обида за старата дъбова входна врата.

— В момента е затворена, но когато първите полицаи пристигнали на място, е била открехната. — Продължаваше да игнорира въпросите ми.

Последвах го вътре, спрях точно след като прекрачих прага и затворих вратата. Отворих куфарчето си и извадих калцуни и за двамата. Огледах се, преди да престъпя по-навътре. Апартаментът беше миниатюрен. Кухнята и дневната бяха едно помещение. Дъбовата ламперия бе боядисана в шоколадовокафяво, а дюшемето — обилно лакирано и покрито с пръснати на всички страни ярки килимчета. Една спалня, една баня, два прозореца срещу мен и два вляво от мен. Пердетата бяха спуснати. Забавих се край вратата. Не бях свършила с него.

Двамата с Мачадо се караха и се чудех дали е заради жена. Мислите ми се стрелнаха към Лиз Райтън. Малко се стреснах, но вероятно не биваше. Тя бе неомъжена, наближаваше четирийсетте, привлекателна. Спомних си, че когато Марино работеше при мен, двамата понякога ходеха да стрелят заедно или пийваха по някое питие след работа. Тя беше в болнични от понеделник и по някаква причина Мачадо знаеше за това.

— Казвал ли си на Мачадо, че Лиз е в болнични? — попитах.

— Не знаех.

— Това „да“ ли е?

— Не, не е.

Вдигнах очи към корниза от излъскан бронз, който завършваше с две топки, оформени като лалета. Евтино. На това му викаха „вдъхновено от антиките“. Лампите светеха ярко. Потенциометрите на ключовете до вратата бяха завъртени до края. Съмнявах се Джамал Нари да го е направил, когато е влязъл с покупките и е оставил вратата открехната. Имах чувството, че Мачадо доста е поразгледал тук, докато е „хвърлял един поглед“. Казах го на Марино. Попитах го дали лампите са били светнати, когато полицаите са влезли или Мачадо ги е включил.

— Сигурен съм, че той ги е включил, за да огледа всичко, преди да получим съдебна заповед. — Марино я четеше, гневно присвил устни. — И познай какво? В нея няма нищо за снайпер. Ами ако намерим пушка с оптично устройство в гардероба или под леглото? И не е като да не съм му казал, по дяволите!

— Не разбирам. Да не би да намекваш, че Джоана Кадър е застреляла съпруга си с пушка, която са държали в апартамента си?

— Намеквам, че Мачадо е голям инат и ме разиграва. Не иска и да чуе, че вероятно търсим специален вид оръжие. Което до съвсем скоро не беше леснодостъпно за всички. Той не обръща внимание на нищо, което му казвам. — Марино вдигна ключовете от кухненския плот до трите изправени торби от кафява хартия с покупки. — „Ремингтън“ 5R. Като пушката, използвана в Ню Джърси.

Говореше за резките по куршума, оставени от дулото.

— Пет нареза със завити водещи ръбове — каза той. — И кога си виждала такова нещо в разследвания на стрелби?

— Не съм сигурна, че изобщо съм виждала.

— Лично аз не знам за нито едно убийство, в което стрелецът е използвал пушка с пет нареза, освен двата случая в Джърси — каза Марино. — Дори в момента има само няколко модела в продажба, освен ако не си я поръчаш, а повечето хора не знаят нищо за дулата и дори не мислят, че са важни. Но този стрелец знае, защото е дяволски умен. Той е фанатик на тема оръжия.

— Или по някакъв начин се е сдобил с такава пушка…

— Трябва да проверим всяка връзка, да включим всичко в съдебната заповед, дори медните куршуми, гилзите, барабана. — Марино успя да ме убеди. — Всичко, за което се сетим, на всяко място, което претърсваме, включително и превозните средства, като колата под наем на жена му. Но Мачадо спори с мен. В общи линии ми показва среден пръст, защото ако съм прав, това ще е много важен случай и е мой, а не негов.

— При обичайни обстоятелства можеше да е и на двамата.

— Е, обстоятелствата не са обичайни и аз трябва да водя разследването. Той вече пое по грешен път.

— И ти се надяваш Мачадо да бъде преназначен.

— Може би така ще стане, а може би трябва, преди да се появи по-голям проблем.

— Какъв по-голям проблем? — Марино не казваше всичко.

— Като например да припише убийството на някакво хлапе, което може да се е занасяло със съпругата на убития. Момчето не го е направило — каза Марино, но това не беше най-важният му аргумент. Имаше и още нещо.

Той отвори куфарчето с принадлежностите си за оглед на местопрестъплението на пода, а аз огледах къта за отдих. Кафяв кожен диван и два фотьойла. Ниска масичка. Телевизорът с плосък екран бе свален от стената, както и сложените в рамки плакати на Джими Хендрикс, Сантана и „Лед Цепелин“. В ъгъла имаше три черни китари на поставки, които отразяваха светлината във всички цветове на дъгата като криле на пеперуда, когато лъчът падне под правилния ъгъл. Приближих се, за да разгледам по-добре.

„РейнСонг“.

— Трябва наистина да е обичал китарите си, за да си направи татуировка — коментирах и влязох в кухнята.

Четири стенни шкафа, печка с три котлона, фурна, хладилник. На плота имаше микровълнова печка, там бяха и ключовете за колата и покупките, които Нари бе донесъл, преди да се върне до колата си и да бъде застрелян. Сложих си нов чифт ръкавици, преди да разгледам какво си бе купил.

— Нарязано сирене, кафе, буркани със сос маринара, спагети, масло, няколко различни подправки, ръжен хляб, прах за пране, торби за сушилня — започнах да изброявам. — Ибупрофен, хапчета против стомашни киселини, валериан, рецепти за лекарства срещу мигрена и алергия и за ривотрил, всичките изпълнени в аптеката в девет тази сутрин.

Погледнах Марино, докато той вадеше кофата за боклук изпод мивката.

— Кой пазарува толкова много за един уикенд? — Отворих хладилника. Вътре нямаше нищо освен бутилки вода и отворено кенче сода.

— И аз си мисля същото като теб. — Марино вдигна найлоновата торба от кофата за боклук. — В нея няма нищо освен няколко салфетки. Влажни са. Изглежда, че са бърсали нещо с тях. Какво ти казват лекарствата?

— Изглежда, че единият или двамата страдат от главоболие, вероятно мигрена в добавка към алергиите и стомашните проблеми — отговорих. — А валерианът е хомеопатично лекарство за мускулни спазми и стрес. Някой хора го пият, за да заспят. Ривотрилът е бензодиазепин, който се използва срещу тревожност. Името на всички рецепти е на Нари. Това не означава задължително, че жена му не е споделяла с него лекарствата.

Марино тръгна към спалнята и аз го последвах. Още едно старо бижу бе съсипано — оригиналният дъбов под на къщата бе боядисан в кафяво. И корнизите също като ламперията по стените бяха боядисани в блудкаво жълто. Върху двойното легло имаше два калъфа за китари от твърда пластмаса, облицовани отвътре с червен плюш, а на дръжките им имаше ластици от етикети от багажно отделение. Нощни шкафчета и лампи. До отворената врата на гардеробното помещение се виждаха куфари и облепени кашони.

На тоалетката имаше два лаптопа, включени да се зареждат. Марино чукна по клавишите и на екрана се появи искане за парола. Той отиде до всекидневната, взе пластмасови торби за доказателства и се върна в спалнята.

— Не са заминавали само за един уикенд. Очевидно са се изнасяли — казах аз и влязох в банята.

Не беше по-голяма от килер. Старинната вана на четири крака бе оборудвана с душ и жълта найлонова завеса, окачена на пръстени. Бяла тоалетна, мивка и единствен прозорец с матово стъкло.

— Не спомена ли, че са наели апартамента само преди няколко години? — попитах. — И вече се изнасят?

— Поне така изглежда — отвърна Марино от спалнята.

— Китарите не са в калъфите си — провикнах се през отворената врата, за да може той да ме чуе. — И мисля, че това е важно, след като са толкова ценни за него. Почти всичко друго е пакетирано, но не и китарите.

— Не виждам никъде трети калъф. Само два са на леглото — каза Марино. Чух го да отваря врата и да плъзга закачалки за дрехи.

— Трябва да са три. По един за всяка китара.

— Не, и в гардеробното помещение няма.

Отворих аптечката със стара и нащърбена огледална вратичка. Вътре нямаше нищо. В шкафа под мивката имаше кондоми без лубрикант и имодиум. Много кутийки от тях, което бе необичайно. Почудих се защо бяха изоставени, когато всичко друго бе прибрано. Бяха идеално подредени, кутийките бяха изправени като филии нарязан хляб, всяка с етикета навън. Никоя не бе отворена. Долових миризмата на хлор. Вероятно от препарата за почистване, който е бил вътре, преди да бъде опакован или изхвърлен.

— Чудя се къде събират боклука от сградата? — попитах.

— Има контейнер.

— Някой трябва да го прегледа, да види какво са изхвърлили.

Върнах се в спалнята. Забелязах, че облепващата лента на един от кашоните беше срязана. Някой го бе отварял. На капака пишеше „баня“. Погледнах вътре. Беше наполовина празен, вътре имаше само тоалетни принадлежности, в които очевидно бе ровено. Погледнах и другите кашони. Бяха единайсет. Всичките облепени. Изглеждаха непокътнати. Отново ме налегна същото странно усещане като при вида на кондомите и имодиума в шкафа.

— Трябва да видиш това. — Марино сега отваряше чекмеджетата на тоалетката. — И тук същото. Нещо определено се е случвало. Като че ли са бягали.

— Ако е така, не са стигнали много далеч — отвърнах и чух гласове пред апартамента.

— Може би защото някой е решил да ги спре. — Чекмеджето, което той бе отворил, бе напълно празно и избърсано.

Виждах следите от мокрите кърпички, с която го бяха почистили — същите, които той намери в боклука в кухнята. Предложих му да ги пакетира като улики.

— Нека се уверим, че са чистили само прах и мръсотия в чекмеджетата — добавих, докато гласовете се приближаваха.

Мъж и жена спореха за нещо. Тя звучеше изключително разстроена.

— Със сигурност. — Марино провери чекмеджетата на нощните шкафчета, те също бяха празни и също избърсани. — Със сигурност са бягали. И някой добър човечец с пушка не е бил особено щастлив от това.

Върнахме се във всекидневната, откъдето чувахме гласовете още по-силно.

— Госпожо, трябва да останете тук — каза мъжкият глас от другата страна на вратата. — Не можете да влезете, преди да говоря с разследващия…

— Аз живея тук! Пуснете ме! — извика жената.

— Трябва да останете тук, госпожо. — Вратата се отвори и вътре пристъпи униформен полицай, който се опитваше да спре жената зад него.

— Джамал! Джамал! Не!

Писъците й пронизаха тихия апартамент, докато се опитваше да се промуши покрай полицая, който беше едър човек с посивяла коса, над петдесетгодишен, с впечатляваща осанка, която свързвам с ченгетата, които са на служба прекалено дълго. Опитах се да си представя какво върши. Глобява за неправилно паркиране. Прибира лични вещи от залите за аутопсия.

— Пуснете ме! Защо никой не ми казва нищо! Пуснете ме! Какво става? Какво става?

Болката и ужасът й идваха от място, на което никой не бива да се намира — съсипващо безнадеждно място. Не е вярно, че никога не ни се дава повече, отколкото можем да понесем. Само дето не ни се дава, а просто се случва.

— Всичко е наред. Няма проблем — каза Марино на полицая. — Можете да я пуснете.