Тихият палач

4.

Беше компютърна грешка, ужасен гаф. Джамал Нари бе объркан с някой, който имаше връзки с терористи, и по тази причина бе се озовал в забранителния списък за летене и под наблюдение.

Сметките му бяха замразени. ФБР се появи в дома му със заповед за обиск. Той оказа съпротива, щракнаха му белезниците и го отстраниха от училище. Това стана сигурно преди година. Всички медии го отразиха, новината плъзна като вирус и по интернет. Общественото мнение се нагорещи и го поканиха в Белия дом, което обиди още повече хората. Напълно бях забравила името му. Възможно бе и да съм го потиснала в паметта си. Той се бе държал грубо с мен, като истински надменен задник.

Случи се в подземието на Белия дом, където има малки помещения, наричани събирателно „столовата“ — елегантни, с красиви фини ленени покривки и китайски порцелан, свежи цветя, солидна дървена ламперия и маринистките картини, окачени по нея. Имах среща с директора на Националния институт по стандартизация и технологии, с който трябваше да обсъдим разминаванията между криминологичните дисциплини, недостатъчните ресурси и нуждата от държавна подкрепа. Тогава влезе президентът, за да купи бира за Джамал Нари, който се постара да ме обиди.

Телефонът ми пак позвъни. Беше Марино, който ми съобщи, че е пред дома ми.

— Дай ми петнайсет минути да се приготвя — казах му.

Сок ме побутна по прасеца, докато вървях през антрето с ламперия и викториански офорти с пейзажи от Лондон и Дъблин. Влязох в кухнята с професионално оборудване от неръждаема стомана и старинни алабастрови полилеи. Бентън бе застанал до барплота и на един от моите „Мак“-ове разглеждаше записите от охранителните камери.

— Някакви новини от твоите хора? — Чудех се дали от бостънското подразделение на ФБР вече не са се свързали с него относно Джамал Нари.

— Случаят не е наш на този етап, трябва от Кеймбридж да ни поканят. А Марино няма да го направи, пък и за момента няма нужда.

— Искаш да кажеш, че ФБР няма причина да смята, че убийството е свързано с пристигането на Обама днес?

— Поне засега нямаме, но мерките за сигурност ще бъдат засилени. Може да е някой, който иска да отправи антиислямистко послание точно в този момент. Президентът ще даде пресконференция утре в Бостън — припомни ми Бентън. — Има намерение да говори за омразата. Заплахите се увеличават с приближаването на процеса срещу терористичната атака на Бостънския маратон.1

— Джамал Нари не беше терорист. Нямам спомен дори да е мюсюлманин.

— Въпрос на усещане — каза Бентън.

— А и според Марино престъплението няма политически или религиозни мотиви. Той смята, че случаят е свързан с други два в Ню Джърси. Ако е така — повторих аз, — ФБР със сигурност би трябвало да се заинтригува малко повече.

— Не знаем с какво си имаме работа, Кей. Може дори да е самоубийство. Може да е по невнимание. Всичко може да е. Дори може да не е стрелба. Не вярвам на нищо казано, докато сама не видиш трупа.

— Ти не искаш ли да дойдеш? — Покрих панцанелата с пластмасово фолио.

— Не е редно да се появявам там.

Начинът, по който го каза, ме изпълни с подозрение. Знаех кога Бентън ми казва това, което бих искала да чуя и което не бе задължително истината.

— Нещо интересно? — попитах го, имайки предвид записите от камерите.

— Засега не, което никак не ме радва. Защото съм сигурен, че е имало някой на нашия зид. Щом камерите ни са го пропуснали, значи този човек знае точно как да идва и да си отива, без да го видим или запишем.

— Или пък няма нищо такова и който и да е бил, просто е убягнал на камерите, за които дори не знае — отвърнах.

— Съвпадение? — Той не го вярваше, аз също.

Тосканската салата замина в хладилника при рибата меч и каната с пикантния коктейл „Блъди Мери“. Може би довечера ще изядем това, което бе предвидено за късната закуска. Но се съмнявам. Знаех как минаваха подобни дни — в безсъние, скапване от работа и пица по поръчка, ако имахме късмет.

— Нашите агенти доста поизмъчиха Нари. Няма значение кой е започнал пръв — върна се Бентън на темата.

— Не се учудвам. Не го помня като общителен и любезен.

— Ако прибързаме и дойдем без да ни поканят, няма да изглежда добре. Медиите ще го интерпретират погрешно. В Бостън и Кеймбридж утре има протести, както и шествие по Бойлстън Стрийт. Да не говорим за анти-ФБР и антиправителствените настроения, дори за местните ченгета, които още са кисели за начина, по който се справихме с терористичната атака.

— Защото не споделихте информация, която можеше да помогне да се предотврати убийството на полицая от Масачузетския институт „Колиър“. — Това не беше въпрос, а напомняне. Пристрастна съм в този случай.

— Мога да се опитам да уредя да се качим на полета в 19 часа за Форт Лодърдейл.

— Искам да те помоля да направиш нещо за мен. — Отворих шкафа до мивката, където държах храната и лекарствата на Сок, както и кутия с латексови ръкавици, защото го хранех от ръка. Извадих две и ги подадох на Бентън. След това бръкнах в чекмеджето и му връчих найлонова торба за фризера, маркер и рулетка. — Монетите — обясних аз. — Искам да ги снимаш в мащаб и да ги събереш. Може би не значат нищо, но искам да са правилно съхранени за всеки случай.

Той отвори друго чекмедже и извади своя „Глок“, 40-ти калибър.

— Ако Джамал Нари е убит, то значи убиецът му е бил наблизо тази сутрин, на по-малко от километър оттук — казах. — Освен това не ми харесва, че забеляза нещо да блести в дърветата. Да добавим и странното съобщение, което получих миналия месец от непознат, който споменава монети. В него се казваше нещо от сорта на „задръж рестото“.

— Отправено към теб?

— Да.

— И ми го казваш чак сега?

— Получавам всякакви откачени съобщения. Нищо ново, а и това не изглеждаше по-различно от останалите, поне не тогава. Но трябва са сме внимателни. Преди да се върнеш в двора, мисля, че ще е много добра идея да накараш хеликоптера на щатската полиция да огледа района, да провери гората, академията, да се увери, че никой не се е покачил на някой покрив или дърво, или пък не се крие наоколо.

— Луси вече провери.

— Пак да мине. Мога да помоля Марино да прати няколко униформени тук.

— Аз ще се погрижа.

— Не би било зле да потърсиш полет за утре — реших. — Не мисля, че днес ще успеем да заминем.

Тръгнах към горния етаж. През витража на френския прозорец се процеждаха слънчеви лъчи и огряваха стълбищните площадки. От тях пустинните пейзажи по стените проблясваха като скъпоценни камъни. Но ярките сини и червени нюанси в момента не ми вдъхваха щастие. Напомняха ми за светлините на полицейските коли.

В спалнята ни на втория етаж си свалих якето и го хвърлих на леглото, което така и не бях успяла да оправя. Бях се надявала, че още не сме приключили с него.

През прозорците откъм фасадата на къщата виждах как Марино се бе облегнал на необозначения си син форд експлорър. Обръснатата му глава лъщеше под яркото слънце все едно си бе лъснал голямото кръгло кубе. Носеше очила „Рей-бан“ с телени рамки, които бяха толкова старомодни, колкото и светогледът му. Не изглеждаше особено притеснен, че наоколо се разхождаше незаловен убиец, докато висеше на алеята ни.

Личеше си, че не е бил на смяна, когато са му са се обадили. Торбестият му сив анцуг и черните кожени кецове бяха обичайния му екип за тренировка с боксовата круша в клуба му по бокс. Подозирах, че под закопчаното рокерско яке бе надянал и бронежилетка. Не виждах Куинси, спасената от улицата немска овчарка, която Марино се заблуждаваше, че е обучено полицейско куче. Напоследък се появяваше на все повече местопрестъпления, душеше наоколо и обикновено препикаваше нещо отвратително или се въргаляше в него.

Влязох в банята и си измих лицето и зъбите. Свалих си домашните панталони и пуловера и застанах през високото огледало на вратата. Привлекателна, но със сурова красота — както твърдяха журналистите. Смятах, че по-скоро имаха предвид личността ми, когато правеха тези коментари. Аз бях едновременно дребна, заплашителна, мускулеста, ниска, средна на ръст, прекалено слаба, набита — всичко зависи от това кого ще попитате. Но истината беше, че повечето журналисти нямаха никаква представа как изглеждам и рядко улучваха възрастта ми или изобщо разбираха нещо за мен.

Огледах фините бръчки от смях, наченката на една от мръщене, което се опитвах да избягвам, защото с нищо не помагаше. Гелът в косата и малко червило оправиха положението. Намазах се със слънцезащитен крем по лицето и опакото на дланите.

След това навлякох фланелка, а върху нея сложих бронежилетка с ниво на защита IIIA, бежова на цвят, с метална мрежа. В чекмеджето намерих спортни панталони и тъмносиня риза с дълги ръкави с герб на Асоциацията на съдебните лекари. Това беше зимната ми униформа, с която ходех на оглед при смъртни случаи или свързаните с тях местопрестъпления. Все още не бях я подменила с по-леката лятна униформа в сиво-кафяво, смятах да го направя след почивката във Флорида.

Върнах се на долния етаж, взех си пластмасовото куфарче с инструментите от шкафа до входната врата. Седнах на килима, за да си обуя ботите, които бях дезинфекцирала след последното обуване. Замислих се кога беше то. В края на април, една неделя. Нощем температурата все още падаше до около 5-6 градуса. Та по онова време професор от медицинския факултет на университета „Тъфтс“ се бе загубил по време на поход в гората Естабрук и бе намерен чак на другия ден. Помнех и името му — доктор Джони Анджиърс. Вдовицата му щеше да получи застраховката му „Живот“ благодарение на мен. Не можех да спра смъртта, но можех да я направя по-малко несправедлива.

Грабнах куфарчето си и се спуснах по стълбите, тръгващи от входната врата. Излязох на слънце и после пак влязох в сянката на цъфналия дрян и иргата, чиито клони бяха обсипани с бели венчелистчета. Под тях растяха див джинджифил и канелена папрат. Стъпих на червените плочки на тясната ни алея, която бе напълно запречена от джипа на Марино.

— Къде е Куинси? — Погледнах към празното кучешко легло на задната седалка.

— Бях в боксовия клуб, когато ми се обадиха — отвърна Марино. — Втурнах се към къщи с мотора, взех колата, но нямах време да се преоблека, нито да се разправям с него.

— Сигурна съм, че се е натъжил. — Спомних си моето собствено нещастно куче.

Марино извади цигара от пакета си.

— Няма нищо по-сладко от това след тренировка — казах многозначително, когато той щракна със запалката и се разнесе тежкият мирис на тютюн.

Той пое дълбоко дим, като се облегна на джипа.

— Не ми натяквай за пушенето. Днес бъди мила.

— В този миг и на мен ми се иска да си запаля една. — Седнах в джипа и продължих да му говоря през отворената врата.

— Моля, заповядай. — Той дръпна от цигарата и краят й светна по-ярко като раздухана жарава.

Марино ми подаде пакета, от ръба му стърчеше кафявият филтър на цигара. Поздравяваше ме като стар изгубен приятел. Като едно време. Бях изкушена. Закопчах си колана и изведнъж на алеята се появи Бентън и ускори крачка към нас.