Тихият палач

44.

Когато влязох в стаята си, седнах на леглото и пак позвъних на Бентън. Той не вдигна на домашния ни телефон, а обаждането на мобилния му отиде право на гласова поща. Написах му имейл, но реших да не му го пращам.

Луси твърдеше, че Кари е била изключена от сървъра на Криминологичния център, но аз не можех да се преодолея. Точно в момента нямах доверие на нищо. Пратих имейл, който казваше само „Обади ми се, моля“, но после се притесних, че през ай пи адреса бих могла да бъда проследена до хотела. Но пък Кари сигурно вече знаеше, че сме тук. Бяха пратени имейли, в които това се съобщаваше. След това пратих съобщение на Бентън, но пак не получих отговор. Марино очевидно беше в шумен бар, когато най-накрая звъннах и на него. Подозирах, че е с Джак Къстър.

— Видя ли новините? — попитах.

— Каних се да ти се обадя. Станало е около осемнайсет часа и чак сега към полунощ чуваме за него? Странно, не мислиш ли?

— Като се има предвид кой е, не е странно. Но смъртта му е прекалено съмнителна.

— Може да е получил инфаркт. — Марино не беше в добра форма. — Това е водеща причина за смърт при гмуркане.

Не беше вярно, но нямах намерение да споря.

— Разбира се, поръчай ми още едно — каза той на някого. — Извинявай — каза пак на мен. — Трябваше да си тук с нас. Има състезание по караоке и наградата е петстотин долара.

— Надявам се, че няма да пееш.

— Не си ме чувала под душа. — Беше пиян. — Друга хипотеза? Кислородната му бутилка. Може да е била пълна с прекалено силна кислородна смес, която е запалима.

— Хипотезите без основания са безсмислени. Уморих се от хипотези. Уморих се от тях, Марино.

— Просто казвам.

— Не мога да се свържа с Бентън.

— Не съм говорил с него.

Понечих да го попитам защо пък му е било да говори с него. Марино не можеше да понася Бентън и аз се почувствах сама.

— Звучиш разстроена. Искаш ли да дойда в хотела? — надвика той шума.

— Наистина ли не мислиш, че се натрупаха прекалено много случайности? — попитах пак.

— Какво? — Говореше прекалено силно и аз си намалих звука на телефона.

— Че Росадо е умрял точно сега? В светлината на всичко станало? Вероятно всеки миг са щели да го арестуват, както и сина му.

— Не знам…

— Е, аз знам.

— Човек като него? Политици като него са недосегаеми, а съвпадения се случват. Може да е някаква справедливост свише — каза той. Усетих, че излиза навън, където беше по-тихо. — Не звучиш добре.

— Нищо ми няма.

— Звучиш ми ядосана. Ама че дълъг шибан ден, мозъкът ни се стопи от жегата.

Попитах го дали Луси му е казала за Кари.

— Мамка му.

Млъкнах, а той отговори безцеремонно:

— Да, говорих с нея по-рано преди двете да отидете в бара. Каза, че ще разговаря с някаква сервитьорка или нещо подобно и оттам се почна. Не ми е приятно да го кажа, но това не е сто процента новост. И преди това чувах разни брътвежи, които ме наведоха на мисълта, че Кари пак е в главата й. Сещаш се какво имам предвид под това, нали?

— Боя се, че да.

— Помня го, като че ли беше вчера. Не мога да намеря подходящата дума за това. Нещо хипнотично е, като Сенгали.

Беше Свенгали, но не го поправих.

— Да, пристрастяващо. Няма спасение от хора, които успяват така да ти влязат под кожата. Като Дорис.

— Съжалявам за Бет Истман. — Все още не му го бях казала.

— Беше първото ми сериозно гадже. Невероятно е, като се погледнем сега. Донякъде ми се ще да не бе станало и истината е, че няма връщане назад. Помня, когато беше в комисията за крал и кралица на абитуриентския бал и всякакви такива неща — каза завалено Марино. — А нещата, които Луси казва за Кари, са просто абсурдни както и да ги погледнеш, докторе. Според мен тя трябва да отиде на психотерапевт и да си намери дяволски добър адвокат.

Не отговорих и той замълча за кратко. След това каза:

— Нали не ми казваш, че й вярваш, че мислиш, че трябва да преследваме шибан призрак?

— Няма физически доказателства, че Кари Гретхен е мъртва — отговорих. — Само косвени и дълго мълчание, което може много добре да се обясни, ако наистина е живяла в друга страна през последното десетилетие или пък по-дълго.

— Луси има нужда от психотерапевт и адвокат, докторе. И то от най-добрите. Знам, че тъпаците от ФБР душат около нея. Някакъв костюмар ми се обади да ме разпитва, но не му казах нищо.

Чух щракване на запалка.

— Много неща се случват в живота й и може би не мисли трезво — каза Марино. Той беше за Луси като голям брат, като чичо, който я бе учил да стреля, да кара колата му и да управлява мотоциклет, а тя бе научила него на толерантност. — Нали се сещаш, за племенника на Джанет. Вече са му направили стая, а Луси не иска дете. Нека сме честни, сигурно никак няма да я бива като родител.

Сълзи опариха очите ми. Той е знаел преди мен. Чувах го как пуши. Казах му да се пази и да не стои до късно. Седнах на ръба на леглото и се взрях в телефона си, докато зрението ми се замъгли. Виждах тъмния път, разделящ офисите на ФБР от стрелбището, после полянката, барбекютата и масите за пикник под гъстите корони на дърветата. Вятърът беше влажен и миришеше на лято. А когато подухваше в листата, се чуваше звук като от дъжд. До мен достигаха гласовете им. Чух драсване на клечка кибрит.

Не чувах какво си говорят. Приближих се в тъмнината и видях запалена цигара, която се подаваше от ръка на ръка. Академията на ФБР, когато Луси беше още почти дете и гласът й издаваше, че е наранена и пълна с копнеж. А този на Кари беше успокояващ и овладян. Двете споделяха цигара. И тогава разбрах.

„Защо трябваше да си ти? Защо трябваше да си ти!“

Спомних си какво долових и какво се случи, като го изрекох на глас.

„Видях те в зоната за пикник предната вечер.“ Повдигнах въпроса в нормален разговор, сякаш не беше нищо особено.

„Значи сега ме шпионираш.“ Луси го каза така, все едно ме мразеше. „Спести си проповедите.“

„Не те съдя, помогни ми да разбера.“

Детето, в чието отглеждане бях участвала, вече го нямаше. Не познавах тази Луси. Извиних се за грешките си. Какво бях сторила, за да направя възможно това да се случи, да я накарам да избере някой толкова опасен и вреден?

„Нищо не можеш да ме накараш да направя“, каза тя. Но аз нямах това предвид.

Това, което имах предвид, беше същото, което бих си мислела, ако сега й кажех тези думи.

Първата й хапка от истинската храна не биваше да бъде отровна. През всичките тези години бях искала да изтрия Кари Гретхен от лицето на земята. Плашеше ме колко малко ми пукаше дали ще я убия, колко много исках да е наистина мъртва и забравена. Може би трябваше да се срамувам, че мразя някого толкова, но то си беше в човешката природа. Хората си приличат повече, отколкото предполагат.

— Извинете, че ви безпокоя. Обажда се доктор Скарпета. — Звъннах в офиса на Бентън.

— С какво мога да ви помогна, госпожо?

— Търся съпруга си.

— Кой е съпругът ви, госпожо? — Някакъв младок беше нощна смята и показваше обичайното дървено отношение, което ме караше да искам да го сръчкам с остена.

— Аз съм доктор Скарпета. Съпругата на Бентън Уесли.

— Какво мога да направя за вас? — каза той и гневът ми се втвърди и вледени, можеше да му направи рана като от измръзване.

— Опитвам се да се свържа с него. Важно е и моля, престанете да ме наричате „госпожо“.

— Не ми е позволено да давам информация…

— Аз съм главен съдебен лекар. Съпруга съм му и спешно трябва да се свържа с него.

— Опитахте ли да оставите съобщение?

— Не. Прекалено глупава съм, за да се сетя за това.

— Нямах намерение да ви обидя, госпожо. Ще предам съобщението. Предполагам, че в момента е зает.

— Предполагате? — Това беше всичко, което можех да кажа, за да не му се разкрещя.

— Когато се появи, ще се погрижа да научи, че сте се обаждала.

— И откъде ще се появи?

— Съжалявам, но…

Затворих му, хвърлих телефона на леглото и той отскочи. Отидох до минибара и отворих вратата. Намерих още един джин, но го върнах на мястото му. Грабнах бутилка вода и угасих светлините. Чаках всичко да свърши като ужасен сън, но не ставаше така.