Тихият палач

18.

Той нетърпеливо потупваше с дебелите си пръсти по волана, докато напредвахме сантиметър по сантиметър с пет километра в час.

Не това бе възнамерявал Марино, когато реши да мине по обиколен маршрут. Вече бяхме на моста Лонгфелоу, известен сред местните като моста Солт енд Пепър. Високите му гранитни кули приличаха на солници. По средата му минаваха ръждясали релси, които разделяха четирите платна за колите, пътуващи на изток и на запад.

Вековният стоманен мост бе кацнал над река Чарлс и свързваше бостънския Бийкън Хил с Кеймбридж. Трафикът все още беше ужасен и в момента нямаше нищо общо с Обама. Сякаш отклоненията на движението и задръстванията, причинени от неговия кортеж не бяха достатъчни, ами и една кола беше ударена и дясната лента бе затворена. Трошката не можеше да се движи и я качваха на камион.

Виждаха се сините и червените светлини на полицейските коли, а новинарските хеликоптери бръмчаха като конски мухи из въздуха. Три от тях висяха на триста метра над нас. Ниското слънце заслепяваше и аз се почудих дали това не бе допринесло за катастрофата. Или пък причината беше задръстването и гнева по пътищата, причинени от президентската визита.

— Говорили сме сигурно пет-шест пъти през последните няколко години — реших да разкажа на Марино за сблъсъците си с Блум. — Нивото беше като на разговорите с долнопробните адвокати, с които, за съжаление, ми се налага да общувам. Очевидно той си е поставил за задача да научи колкото се може повече за мен, включително и как изглеждам.

— Не е кой знае каква изненада, че те разпозна — каза той. — Дават те по новините, пише за теб дори в Уикипедия, където, между другото, трябва да си поправиш информацията. Сбъркали са много неща, включително и че с теб сме имали любовна афера, докато сме работили по случая във Вирджиния. Според мен са имали предвид Бентън.

— За планираната ни почивка във Флорида не е публикувано нищо. — Не се интересувах от слухове. — Както и за апартамента, който Бентън е наел. Как би го обяснил?

— Луси може да има идея за това. Някои бази данни, в които Блум е влязъл. Някой блог, за който не знаеш. Не съм се чул с Мачадо след срещата ни на местопрестъплението тази сутрин.

Той стана кисел за момент. Аз мълчах и той се видя принуден да продължи.

— Мислех, че го познавам — рече Марино. Точно това проектираше върху мен.

Тревожността на Марино, породена от мисълта, че мога да се преместя и да го изоставя, всъщност отразяваше отношението му към това, че губеше най-добрия си приятел. Но един коментар не ми даваше мира — въпросът му за предателството и пазенето на тайна за човек, който е извършил нещо лошо. Този човек можеше да е Мачадо. Какво бе направил и какво криеше Марино?

— Не знам какво се е случило, но съжалявам, че е станало така. — Нямаше да го насилвам да говори. Не исках да изляза хладна и безразлична, дори и отчасти. — Знам, че двамата бяхте много близки и че той ти помогна много да се върнеш в полицията.

— И ти гарантирам, че вече му се ще да не го бе правил. — Марино изпитваше гняв, защото това беше по-лесно, отколкото да се чувства наранен. — Насърчаваш някого и всичко е наред, докато той не те зареже в калта. Някога карахме харлеите си заедно, висяхме в „Пади“, гледахме мачове и си поръчвахме скара, ребра и бисквити от „Суийт Чийкс“. Купувахме си билети за „Сокс“, за „Бруинс“, ядяхме италианско в „Помодоро“ и „Асаджио“ в Северен Бостън. — За миг на лицето му се изписа тъга, но после изражението му веднага стана каменно. — Пазехме си гърбовете.

— Вече не е ли така?

— Той не пази моя и може би и аз не бива да пазя неговия.

— Болезнено е да загубиш такъв приятел.

— Мен да ме боли? — Смехът му прозвуча повече като сумтене. — Не, по дяволите! Нищо не чувствам. Той е предател. Знаеш ли колко пъти е казвал как иска пак да стана ченге, да може двамата да сме партньори? Е, внимавай какво си пожелаваш. Сега иска да съм уволнен или мъртъв.

— Затова ли е всичко? Защото го засенчваш? — Знаех как да действам с Марино, когато е разстроен.

Но и преди си мислех, че знам. Още от началото на познанството ни. Вярвах, че мога да се оправям с хората. Но след като ми каза, че съм била хладна и безразлична, се мъчех да си представя как ме възприема. Душата ми трептеше като пламъче, попаднало изведнъж на течение.

— Много си права, засенчвам го. Самата шибана истина — промърмори Марино. — В жабката трябва да има дъвка.

Отворих да погледна, отместих найлоновата торба с лъскавите монети и те тихо изтракаха.

Ранд Блум не ги бе оставил на зида ми. Не той ми бе пратил и стихотворението от Мористаун миналия месец. Прекалено груб и непохватен е за такива жестове със скрит символизъм. „Студена и безразлична.“ Не можех да си го изкарам от ума. Когато бях назначена за главен съдебен лекар на Вирджиния — първата ми важна работа, — Марино беше задник. Аз бях резервирана. Може да не съм била топла, но бях справедлива. Бях сърдечна. Мислех си, че съм любезна, макар той да полагаше големи усилия да ми трови живота.

Порових и намерих дъвката. Карамфил, логично. Той обичаше ретро вкуса. Отворих тънкото червено пакетче и се стреснах как ароматът накара от паметта ми да изплуват множество спомени, гледки и звуци от бакалничката на баща ми в Уест Флаглър, квартал в Малката Хавана, който беше сигурно убежище за имигрантите. Приближих пакета към носа си и го помирисах. Сладко остра и пикантна миризма. Спомних си ръчно изработената табела отпред, на която с големи сини букви пишеше „Магазин „Скарпета““.

Вътре винаги беше хладно, на прозореца имаше климатик, от който на плочките на пода капеше кондензирана вода. Първото, което виждах, бяха сладкишите и дъвките. С аромат на карамфил, боровинки, плодови сокове, кръгли захарни и шоколадови бонбони. По металните етажерки имаше купички с тях, а на дървения плот — огромни буркани с дъвки „Базука“ с картинки и с ментови сладкиши от кокосово масло, покрити с тъмен шоколад.

Телефонът на Марино звънна с „Да живее шефът“ — рингтон, който бях чувала вече, но не знаех какво е. Не обърнах внимание, защото пред очите ми още бяха ръцете на баща ми, почернели, с дълги пръсти, които прибираха монети в металния касов апарат от началото на века, прецизно реставриран и работещ. Бях го гледала месеци наред, докато го сглобяваше от части, събрани в касетка. Правеше го на кухненската маса, която майка ми го накара да покрие с пластове листа от „Маями Хералд“. Замени механичните бутони, добави звънец, който издаваше звук, когато чекмеджето се отвореше.

— Какво има, шефе? — попита Марино, но аз продължавах да не го слушам.

В главата му звучаха думите на баща ми, който ме съветваше как да живея, защото знаеше, че не му остава много. Така и не го послушах, докато не си отиде, може би дори по-късно. Често говореше на италиански у дома и акцентът му беше лек и напевен, гласът му — баритонов и тих. Succedono cose terribili. Случват се ужасни неща, казваше ми той. И никога не се знае кой ще влезе през вратата. „Пази си гърба и не давай шанс на крадеца. Животът е кратък, Кей. Той е безценен и крехък. Някои искат да вземат това, което не им принадлежи, и те никак не са малко. Това са много вредни хора.“

Io non volevo vivere la mia vita con la paura del male. Не искам да изживея живота си в страх от злото, отвръщах му аз. Не исках да се боя от абсолютно нищо. А той казваше, че ме учи да не съм наивна, а умна. Non essere ingenuo, devi essere furbo, така рече той един ден, докато слагаше катинар на касовия апарат. А плоския метален ключ със странна форма за него заедно със сгъваемо ножче държеше на верижка, която не излизаше от джоба му.

По-късно, когато вече не можеше да работи, аз започнах да нося ключа, а докато умът му още беше бистър, ме питаше дали е на сигурно място. Si, Papa, sara ’sempre al sicuro. Да, татко, винаги ще бъде на сигурно място. Сега беше в кутията ми за бижута. Докато си мислех за това, ми стана тъжно. Беше ретро чувство, от миналото ми, също като дъвката на Марино.

— Добре, разбирам. Получил си го от него, но той не си е направил труда да го прати на мен… — Дочувам какво казва Марино, но продължавам да виждам баща ми, все едно седи то мен. Беше слаб дори още преди да се разболее. С остри черти и вълниста гъста руса коса.

Държеше ме за ръка и ме представяше на клиентите, когато ме водеше в магазина понякога в събота. Правех му компания и му помагах. По-късно, когато вече не можеше да излиза от къщата, работех на касата след училище, през уикендите и през лятото. На девет или десет години вече водех счетоводството, внасях пари в банката, посрещах доставчиците и пълнех касетките със свежи плодове и зеленчуци. Научих се да режа и да тегля месо и сирене, бях експерт по зехтина, домашната паста и хляба. Изобщо не ми идваше наум, че съм дете.

Левкемията на баща ми ме накара да порасна. Може би ме е направила хладна и безразлична. Гледах през прозореца, но не виждах движението. Виждах кубинския магазин за сандвичи, който баща ми обичаше. Хамон — шунка, и ропа виеха — испанската яхния, която му носех на поднос в спалнята, когато вече не можеше да се движи, само лежеше зад спуснатите щори, през които едвам се процеждаше слънцето. Вярвах, че мога да го накарам да яде и да спре да слабее, че главоболието му няма да е вече толкова силно и че умората му ще изчезне, ако работя усилено и правя всичко, за да го зарадвам.

— Ще проверя — каза Марино, не на мен, а по телефона. И аз пак се замислих за това, дето съм била хладна и безразлична, и усетих как гневът ме пронизва като шиш.

Това си е мислил той за мен, когато започнахме да работим заедно преди години. Стори ми се още по-лошо, че го чувам чак сега. Направо излишно. Нямаше нужда да го казва, а и не бях сигурна, че описанието е точно. Бях сериозна и прилежна. Може би черният ми хумор не достигаше до него или пък наистина това, което каза, е било вярно тогава. Логично е да е било. Бях се научила да не ми пука от нищо и постепенно го забравих, сега вече не бях такава. Марино не проявяваше жестокост. Изобщо нищо не целеше с тези думи.

— Веднага ще видя за какво става въпрос. — Обикновено беше сърдечен с всеки, с когото говореше. — Защото съм приклещен на един проклет паркинг. Не, не буквално. Защо така внезапно се разбързахте? — Помълча. — Да, той отиде там час преди мен. Имаше вече и няколко униформени. Не, не вътре с него, не биха го направили. Защо? — Този път помълча по-дълго. — Както вече казах, не мога да му попреча да се прави на Самотния рейнджър… Така изглежда. Тестовете ще потвърдят. Да. Белина. — Той затвори и ми каза: — Това беше странно.

Сетих се за отворения пакет с дъвки в ръцете ми.

— Мисля, че е малко старичък — коментирах. И гневът ми изчезна сякаш никога не се бе появявал.

Той сви рамене.

— Дай ми две.

Обелих опаковките на две дъвки, които бяха твърди като картон. Хрущяха, когато той ги сдъвка.

— Комисарят — каза той, докато дъвчеше. Отвори нещо на телефона си и се завзира дълго и настойчиво в него. — Вземи си дъвка, ако искаш. — Гласът му беше различен, звучеше отнесено. — Има много. Поръчвам я по интернет.

— Самотния рейнджър? — попитах го, когато той затвори това, което гледаше и хвърли телефона в скута си.

— Наистина не ми се говори. — Но въпреки това започна да разказва. — Мачадо. — Проблемът започнал миналата година, когато комисарят на полицията в Кеймбридж Гари Евърман споменал, че Марино е един от най-добрите детективи, които участъкът някога е имал, и слухът се разпространил.

Ако това не било достатъчна причина за завист, да добавим и рекордния брой благодарствени писма от жертви и свидетели, с които бил работил Марино и за които той, разбира се, не си мълчал. Колкото по-враждебен ставал Мачадо, толкова повече Марино го дразнел. Накрая се появила и „ситуация“ с жена, която започнала миналата година в Деня на благодарността.

— Капката, която преля — обобщи Марино.

— Скарали сте се за жена?

— Това няма нищо общо с мен. И не, виждах се с Бет Истман, докато убиха дъщеря й Джули — втората жертва от Джърси, застреляна, преди да се качи на ферибота.

— Ходил си с Бет в гимназията.

— Бяхме много сериозна двойка.

— Сигурно е била съсипана.

— Дъщеря й беше много свястна млада жена. — Говореше и дъвчеше дъвка едновременно. — Скоро чух клюката, че напоследък се опитва да се пласира в щатската полиция, иска да е детектив в прокуратурата на окръг Мидълсекс. — Пак говореше за Мачадо. — Ако стане, ще се отърва от него, но ще ми вгорчи живота, което вероятно е неговата мотивация. Ще се опита да вземе Кеймбридж и да се меси във всяко убийство, което разследваме. Той и сега точно това прави. Постъпи много глупаво, като каза на Джоана, че съпругът й е бил застрелян.

— Съгласна съм, че не беше добра идея да й споделя такава важна подробност. — Мислех си за китарите, двата калъфа на леглото и другите предмети, които светнаха в синьо-бяло.

— И знаеш ли защо взема такива тъпи решения напоследък? — попита Марино. — Защото иска хората да застават на негова страна, не на моя. Побъркал се е направо на тази тема. Ако ме намерите убит, да знаете кого да търсите.

— Вече два пъти го спомена — отвърнах му. — Надявам се, че не го мислиш буквално.