Тихият палач

38.

Мористаун, Ню Джърси,

два дни по-късно.

Завихреният въздух под перката на хеликоптера разлюляваше зелените корони на дърветата, тежките им клони се движеха насам-натам под нас. Листата обръщаха по-светлите си долни части като дланите на разстроени хора. Залесеният склон изведнъж се разтвори и разкри площадка за кацане.

Беше събота, 14 юни. Късният следобед беше ясен и горещ. Около два часа след пладне фронтът на бурята най-накрая се бе преместил надалеч. Бяхме се забавили заради времето и причини, в които не вярвах, но които обсебваха съзнанието ми. От мислите ми не излизаше претърсването на апартамента на Ранд Блум и това, което бе намерено там — пушка с мощно оптично устройство, амуниции от мед и буркан, пълен със стари монети, включително и от 1981, годината, в която бе родена Луси.

Патроните не бяха пълнени на ръка. Не бяха полирани. Както и монетите. Нямаше и следа от барабана за полиране. Вратата към апартамента на Блум беше отворена, тъй като ключалката беше отключена с шперц от някой умел човек, който почти не бе оставил следи. Марино смяташе, че намереното вътре е подхвърлено, по познатия сценарий с хирургическите дрехи на покрива, с променения ДНК профил на Луси в базата данни на Криминологичния център.

„Някой не полагаше достатъчно усилия.“

Марино беше напълно сигурен, че балистичните експертизи щяха да потвърдят, че пушката не беше онази, която търсехме, но това не беше най-големият проблем. Манипулациите вече ставаха безмилостни и макар никой да не го изричаше на глас, подозренията около Луси се сгъстяваха. Тя не беше себе си напоследък. Дори Бентън го казваше и ние с него не бяхме единствените, които си давахме сметка, че тя се държи странно и потайно и през повечето време не се знаеше къде е. Джанет го бе потвърдила.

Когато се свързах с нея по телефона преди няколко часа, тя ми каза, че през последните месеци Луси често изчезвала без обяснения и правела големи покупки, без да ги обсъди с нея. Като ферарито. А преди това се отървала от стария хеликоптер и си купила нов. Според Джанет думите на Луси защо не носи нейния пръстен вече не били съвсем верни. Да, баща й наистина си го получил обратно, но само защото Луси го върнала на Джанет.

Към това се трупаха и други случки. Някой бе измислил начин да праща непроследими съобщения в социалните мрежи, бе извършил измама с кредитната ми карта, бе хакнал компютъра на Криминологичния център. Сега и Ранд Блум беше мъртъв, намереното в апартамента му трябваше да ни накара да си направим прибързани изводи или пък да ни изпълни с още съмнения за един бивш федерален агент — племенницата ми. Погледнах към нея. Тя беше господарят на кораба, уменията й за управление бяха безупречни, беше напълно съсредоточена и не трепваше.

Не знаех какво щях да правя, ако мястото й беше празно, ако вече не я виждах. Ако се случи нещо… Не довърших мисълта.

— Ще им кажа, че ще преспим там. Ще заредим с керосин без инхибитор за замръзване — казах в микрофона си, но Луси не отговори.

Кръжахме над полудялата трева, ветропоказателят щеше да се откъсне, когато се снишихме по-бавно към пистите, които се пресичаха като крива буква X. Нямаше вятър, освен този, който ние правехме. Следобедът в Мористаун беше горещ и неподвижен. Бях идвала толкова пъти преди тук, но никога не си бях представяла, че някой ден ще дойда по такава причина.

„Но трябваше да си представиш.“ Тихият глас дълбоко в мен отново изби на повърхността на съзнанието ми. „Ако някой много иска да ти навреди, то това ще се случи.“ Струваше ми се, че и в този момент някой ни държи на мушка и е готов да стреля по нас и да ни свали във въздуха без никакво колебание или съжаление, докато аз леко държа контролния стик.

Той беше черен и изящно извит и се намираше между коленете ми. Контролираше въртенето на перката и най-малкия натиск преместваше хеликоптера нагоре, надолу, настрани или назад. Ако нямах прецизна ръка, нямаше да седя на мястото на втория пилот. Луси щеше да ме прати в задната кабина с кафяви кожени седалки и облицовка от фибропластмаса, където беше заточен единственият ни пасажер — Марино.

Не го виждах. Бях се погрижила да не го чувам и той да не чува нас. Не бе направил нищо нарочно, за да ме ядоса, но вече не се преструвах, когато нямах вътрешна сила да го слушам. Точно в момента нямах. Откакто тръгнахме от Бостън, непрекъснато правеше предположения и хипотези. Марино и неговите дръзки изказвания и въпроси, неговата пълна липса на дискретност.

Не му пукаше какво чува Луси. Всъщност той се заяждаше с нея, сякаш това беше забавно, дразнеше я и й показваше какво мисли за нея. Убиецът трябва да е някой, който ни познава. А между другото тя къде беше вчера? Какво били намислили двете с Джанет? Какъв ли арсенал имала в частното си стрелбище? Дали съм стреляла скоро там? Шегите му бяха толкова безвкусни и груби като любимата му чаша за кафе — черна с тебеширено очертание на труп и надпис „Денят ми започва, когато твоят свърши“.

Слушах приповдигнатите му думи, докато наближихме въздушното пространство на Ню Йорк, тогава нагласих интеркома така, че да е достъпен само за екипажа. Той разбра, че го направих. Съмнявах се да го е приел лично. Предположил е, че навлизаме в натоварено пространство, а аз бях много прилежна в прослушването на множеството въздушни кули и обявяването на присъствието ни на другите пилоти на всеки пункт по различните маршрути като например по река Хъдсън. Беше наясно, че смятах за свое задължение да давам радиочестоти, да говоря с ръководството на въздушните полети и да преглеждам последните информации за времето, вятъра, другите полети, потенциалните ограничения и опасности като мъгли и птици.

По авиационните стандарти не можеше да ми се има доверие за нещо повече от това, макар да бях убедена, ме можех да приземя машината в извънредна ситуация. Хеликоптерът може и да не се чувства добре, но щях да сваля всички на земята живи и здрави. През целия полет преговарях наум повреда на двигателя, удар с птица, всеки лош сценарий и евентуалната ми реакция. Беше по-лесно да мисля за това.

„Толкова дяволски лесно.“

Натиснах копчето на радиостанцията, без да пипам контролния стик, докато Луси се движеше над тревата със скорост от шейсет възела и приближаваше оребрения асфалт пред нас. Това беше по-късата от двете писти на летището и бе ориентирана в посока север-юг. Намираше се на 60 метра над морското равнище и беше права и плоска като постлан килим. Маранята над нея я правеше да изглежда мокра.

— Девет, лима, чарли пресича тринайсет — обявих на кулата, малка бяла постройка с контролна зала на върха, която приличаше на корабен мостик.

Едва различавах силуетите на хората зад ярко осветеното от отблясъци стъкло. Небето беше бледосиньо като стар деним и ми напомняше за любимите ми джинси, които носих, докато буквално не се разпаднаха. Миналото продължаваше да се промъква през задната врата на съзнанието ми. Предчувствах неизбежното, очаквах трагедията, която не можех да спра, а животът ми минаваше като на лента пред очите ми точно когато най-малко очаквах. Всеки момент щеше да се случи нещо като в Стария завет. Трябваше да останем в Масачузетс. Нямаше време за това. Прекалено предвидимо беше да дойдем тук. Кипях от гняв.

„Манипулират те като пълна глупачка.“

— Прието, девет, лима, чарли — отвърнаха от контролната кула. Беше женски глас, който бях чувала и преди, когато работех в Манхатън и идвах до Ню Джърси заради случаи с неясна или споделена юрисдикция, обикновено заради трупове, носени по река Хъдсън.

— Вече ни позволиха да кацнем — чух гласа на Луси в каската си.

— Точно така — отвърнах.

— Нямаше нужда пак да им казваш.

— Разбрах.

— Не искам да си мислят, че сме забравили — каза тя от дясната седалка. Ръцете й внимателно се движеха по контролното табло, цветният визьор закриваше горната половина на лицето й.

Виждах само върха на тънкия й нос, решителната й брадичка и отношението й, което беше делово и хладно като лед. Хрумна ми думата „грубо“. Често се случва, когато съм с нея, особено когато беше опасно, както сега. Но има и още нещо. Тя се беше затворила в себе си и беше дистанцирана. И нещо друго, до което нямах достъп.

— Беше излишно — казах в микрофона до устните ми. — Но никога не вреди.

— Вреди, когато ръководителите въздушно движение са прекалено заети.

— Тогава могат да ни игнорират. — Ако бях експерт в нещо, то това беше да не й позволявам открито да ме провокира, особено когато беше права, а в този момент бе точно така.

Наоколо нямаше трафик, нищо не помръдваше освен маранята. Кулата ни даде разрешение преди минути да влезем във въздушното й пространство, да пресечем работещата писта и да кацнем на рампата до базата на „Сигничър Флайт Съпорт“. Или накратко — моето обаждане по радиостанцията не беше необходимо и Луси ми се скара. Не казах нищо. Нямах доверие в настроението си. Не исках да избухна пред нея или някой друг. Давах си сметка, че под гнева ми се крие страх. Трябваше да вляза в контакт със страха си, за да не изпитвам гняв.

„И щях да открия, че всичко е по моя вина.“

Не, по дяволите, не е така. И когато разровя гнева, ще намеря още гняв. А още по-отдолу — бяс. А под него — черна бездна, в която никога не бях влизала. Това е дупката в душата ми, която щеше да ме принуди да направя нещо, което не биваше.

— Колкото по-малко говориш с ръководителите въздушно движение, толкова по-добре — каза Луси, сякаш не бях летяла с нея стотици пъти и съм пълна невежа.

— Прието — отвърнах вежливо, забила поглед напред.

Не спирах да преглеждам за други летателни машини и да мисля за него. Представях си го като мъж, но не знаех кой е или какво е. А от тази сутрин пресата вече наричаше убиеца „Медноглавата змия“. Марино подшушнал името на някакъв репортер и то бързо се разпространило, както става с прякорите в големите престъпления, които са обречени никога да не бъдат разкрити. Или пък това да стане много по-късно. „Бостънския удушвач, Чудовището от Флоренция, Зодиак, Драскача, Библейския Джон.“

Проверих за всеки случай интеркома, за да съм сигурна, че Марино не чува и дума от това, което с Луси си говорим. Той умираше да ни подслушва, когато водим лични разговори.

„Ти си лоша майка.“

Медноглавата змия сякаш вече се бе настанила в подсъзнанието ми и съскаше грозно. Зъбите й бяха пълни с отрова от скрити рани.

— Отпусни се, лельо Кей. — Мощният хеликоптер на Луси беше стабилен като скала. Намираше се над централната жълта линия, която тя следваше с прецизността на гимнастичка върху греда. — Погрижи се за това пред теб и не мисли прекалено много.

— Ние не знаем какво е пред нас. Или зад нас. Или до нас.

— Ето пак започна.

— Добре съм.

Но не бях. Бях толкова напрегната, че щях да се пръсна, и тя разбираше причината, само че не можеше да се идентифицира с нея, поне не напълно. Луси не приемаше опасностите като другите хора. Тя не можеше да проумее, че колкото й обучена, дръзка и богата да беше, един ден щеше да умре. Че всички умират. Това ми осигуряваше работа като експерт по криминология и главен съдебен лекар, но също така бе и моето бреме. Много отдавна бях загубила блаженството на самозаблудата. Не бях сигурна, че някога изобщо съм го имала.

Знаех прекалено добре, че това, което ни отделя от нищото, е едно дръпване на спусъка. Прострелване с меден куршум, дошъл отникъде. В един миг си мислиш нещо, в следващия те няма. Ние бяхме в полезрението на убиеца. Той ни наблюдаваше. Можеше точно сега да е с маскировъчен костюм, да се прави на храст или да се е скрил в короната на дърветата. Не спирах да оглеждам гъстата гора край пистите и тревистите участъци край нея.

По някаква причина той бе решил да не дърпа спусъка — поне засега. Нямах факти, които да ме навеждат на тази мисъл, но чувството беше осезаемо като шума от двигателите над главата ми. Заставях съзнанието си да спре, но то не се подчиняваше. Чувах пак съскане, хладнокръвен шепот.

„Ама че забавление да се измъчвам по този начин!“

Обзе ме вледеняващо и неописуемо плашещо усещане, докато се изравнявахме с пистата и следвахме средната линия на височина от десет метра със скорост на бързо ходене. Един и същ сценарий се разиграваше ярко пред очите ми, сякаш гледах видеозапис на нещо, което вече се бе случило. Виждах се в мрежата на дигитален инфрачервен мерник, който не излъчва светлина или радиосигнал. Храс. Разбиване на втория шиен прешлен, разкъсване на връзката с черепа, прекъсване на гръбначния мозък.

Луси внимателно насочи мощната си летателна машина сякаш леко подръпваше юздите на кон. Не би могла да изглежда по-овладяна и спокойна. Не би могла да изглежда по-нормална.