Тихият палач

28.

Смъртоносната медна роза, в която се бе превърнал куршумът, светеше като злато. Имаше много малко поражения. Влязъл е в тялото, минал е през прешлен и мека тъкан преди кинетичната му енергия да бъде напълно убита. Спомних си какво каза Луси.

„Лек заряд.“

Люк бе извадил куршума при аутопсията и го бе снимал в мащаб едно към едно върху синя кърпа. Забелязах колко заплашително изглежда на екрана на компютъра ми и се сетих за далекобойните ловни патрони, които Луси бе нарекла LRX.

— Не можеш да видиш гравираното по него с просто око или с обикновен микроскоп — обясних на Бентън, който преди секунди се бе присъединил към Ан и мен.

Луси си бе тръгнала, върна се горе в компютърната си лаборатория. Усещах, че Бентън беше неспокоен. Искаше да тръгваме за полицейския участък в Кеймбридж, но аз не бях готова. Той не знаеше за контрабандата на наркотици, нито за особеностите на куршума, който би трябвало да премине през тялото на Джамал Нари и да се пръсне, но не бе направил нито едното от двете. Може би имаше по-лек от обикновено барутен заряд. Може да се е забавил, защото е изстрелян от необичайно голямо разстояние. А може и двете да са верни.

— Няма да видиш и сянка от цифрата три без възможностите, които електронният микроскоп предлага — добавих. — Не знаем дали е било гравирано нещо на другите куршуми. Ако бяха останали части от тях, сигурно щяхме да открием същото.

— На тях не е имало нищо каза Бентън.

— Как може да си сигурен, след като имаме само фрагменти, и то толкова малки, че приличат на прашинки? — попита Ан.

— Защото нямаше да има. 1981, а сега и цифрата 3, гравирана на куршум — каза Бентън — повече на себе си, отколкото на нас.

— Започвам да си мисля, че на човека му хлопа дъската — отвърна Ан.

— Или иска ние да си мислим това за себе си. — Бентън се взираше в тялото на Нари, обградено от черен винил върху количката от неръждаема стомана. — Целта на знаците е да се интерпретират събитията като много лични, когато не са. Дата, цифра на куршум, определен брой монети, оставени на зида. И стигаш до момент, в който не знаеш дали си въобразяваш, че всичко това е нарочно, за да го забележиш, или е напълно безразборно. Започваш да си мислиш, че откачаш.

— Мислиш ли, че това, което се случва, е безразборно? — попитах.

— Не е. Включително и нетипичната балистична крива.

— Почти невъзможна балистична крива — съгласих се. — Куршумът е влязъл оттук. — Докоснах тила на Бентън там, където гръбначният стълб срещаше основата на черепа, и почувствах топлината му. — И е заседнал тук. — Докоснах лявата предна долна страна на гръдния му кош, някъде около шестото ребро.

Помирисах мъжественият му одеколон, който ми напомни за слънчевата ни сутрин в задния двор днес. След това ми замириса на смърт. Дадох си сметка, че съм с ръкавици, а той е с изискан костюм, безупречно обръснат, но напълно незащитен, ако не брояхме сините калцуни, които бе обул, преди да влезе в залата за аутопсии. Бентън се чувстваше удобно на места, на които на пръв поглед не принадлежеше. Винаги изглеждаше недокоснат от грозотата, която го заобикаляше.

— Куршумът се е движил под много остър ъгъл надолу, пробил е левия бял дроб и гръдната стена и е заседнал под кожата — обясних му. — Двустранна фрактура на връзката между втория и третия шиен прешлен и прекъсване на гръбначния мозък. Няма подуване на околната тъкан и нищо чудно. Той не е живял достатъчно дълго, за да може тялото му да реагира. Смъртта е настъпила вследствие на травматично прекъсване на гръбначния стълб като при обесване.

— Може би куршумът се е отклонил и така се е озовал там, където го намерихме? — Бентън се опитваше да си го представи и имаше същия проблем като мен.

Колкото и варианти на позициите на стрелеца и Нари един спрямо друг да измислях, пак не можех да проумея как куршумът е влязъл в основата на черепа, тръгнал е надолу и се е спрял точно под кожата на гърдите.

— Според това, което виждаме на компютърната томография — отворих снимката на екрана — раната не показва никакви отклонения. Траекторията е сравнително права и води надолу и леко вляво, където куршумът се е спрял.

— Очевидно стрелецът е бил на известна височина. Най-вероятно на покрив. — Бентън погледна снимката, проследи раната. Виждаше се кръвоизлив, започващ от шията и стигаш до върха на левия бял дроб. — Само дето имаме проблем с конкретната локация — добави той.

Отворих чекмеджето и намерих катетър с дължина 75 сантиметра, черен, направен от пластично фибростъкло. Казах на Ан, че ще ни трябват защитни гащеризони. Това, което възнамерявах да направя, щеше да предизвика бъркотия.

— Предполагам, че в мига, в който куршумът го е застигнал, той е бил навел глава, за да вземе торбите с покупките от багажника — казах на Бентън. — Иначе щеше да излезе отпред на шията му, нямаше да остане в него и ние вероятно нямаше да го открием. Или това, което е останало от него, след като се забие в асфалта, в дърво, в сграда. Нищо че е бил с по-малък барутен заряд. Чу ли се с Марино?

— Двамата с Лео Ганц са в участъка и са почти готови за нас. Трябва да определим точно къде е бил стрелецът, когато е убил Нари. В Кеймбридж няма много високи сгради, а пък край Фарар Стрийт — съвсем никакви. Най-високият жилищен блок там е на три етажа. Съмнявам се, че тази височина е достатъчна.

— Все още не знаем.

— Важно е да го определим, защото траекторията не е резултат от щастливо съвпадение — каза той.

— Луси предположи, че точно този куршум нарочно е зареден с по-малко барут, за да остане цял и да не излезе от тялото. — Не видях никаква реакция у него, след като му съобщих тази информация.

Ан ми даде бял гащеризон и аз се облегнах на количката, за да го облека.

— Престрелката в Маями през 1986 година — каза Бентън. — Хората на ФБР бяха четири пъти повече от заподозрените, двама банкови обирджии бяха простреляни многократно със сто и десет куршума с кухи върхове без достатъчно възпираща сила. Двама от нашите бяха убити, а петима ранени, тъй като нямахме достатъчно огнева мощ. След това започна големият дебат за леките и бързи амуниции срещу тежките и дълбокопронизващите. Убиецът на Нари е бил наясно с тези понятия и точно с този куршум е приложил най-доброто от двете. Това е моята хипотеза.

— Куршумът, който намерихме, е 12,3 грама — казах му. — Със сигурност не е тежък.

— Но ако е бил с по-малък барутен заряд, той няма да има достатъчно мощ, за да излезе от тялото — отвъдна той. — Гравираното върху него и по-лекият барутен заряд нямат нищо общо с това, с което е стреляно в Ню Джърси.

— И ти не мислиш, че и в трите случая е използвана една и съща пушка?

— Не мисля, че мотивът е един и същ — отговори той.

— Мотивът този път е бил, че е искал куршумът да бъде намерен — предположих. — Защото ни е изпратил послание.

— По-скоро е изпратил послание на теб — каза Бентън.

— Е, освен ако Лео Ганц не праща послания и няма достъп до мощни оръжия и субсонични куршуми от мед, самопризнанията му няма да струват пукната пара — отбелязах аз абсурдността на ситуацията. — Особено ако каже, че се е приближил зад Нари и го застрелял от близко разстояние. Предполагам, твърди, че е стрелял с пистолет, който удобно е захвърлил в някоя шахта.

— За съжаление, чувал съм много по-абсурдни самопризнания, които са завършвали с присъди — каза Бентън. — Пътят на най-малкото съпротивление. Ченгетата обожават самопризнанията и на някои от тях не им пука, че не са верни.

— На Марино му пука. — Отворих чувала още малко.

Голите стъпала и крака бяха бледи. Усетих студенината на охладената мъртва плът през тънките си ръкавици, докато проверявах за счупени кости и дори най-малки охлузвания, които да говорят, че Нари се е сбил, преди да умре, с Лео Ганц или с някой друг. Трупът вече беше напълно вкочанен, мускулите бяха твърди. Минах покрай татуировките, покриващи стари белези от спринцовки, продължих нагоре към коленете и бедрата, но когато стигнах до гениталиите, ме очакваше изненада.

През уретрата му влизаше халка, която излизаше от горната страна на главичката на пениса. Почудих се дали този пиърсинг причинява на съпругата му удоволствие или болка и колко време Нари се е възстановявал, след като си го е направил.

Проверих доклада на Люк и видях, че халката е описана при анатомията на гениталиите.

— Добре, че не я е махнал — казах.

— Защо? — Бентън погледна и продължи да се държи както обикновено — нито особено изненадан, нито особено любопитен.

— Ще е неудобно да я върнем заедно с личните му вещи, освен ако не е от скъпоценен метал или някой близък специално не я поиска, ще го оставя така.

— И е още един пример да не съдим за хората по външния вид — отбеляза Ан. — Контрабанда на наркотици и пиърсинг. Нямаш представа какъв е човек, докато не се стигне дотук.

Повдигнах торса. Огледах ръцете и дланите и когато стигнах до врата, напипах с показалеца си раната на тила, през която куршумът бе влязъл и бе отделил мозъка му от всичко останало у него. Малка входна рана, не по-голяма от илик, но беше равносилна на гръмване на трансформатор, с което токът моментално спира. Той не бе разбрал какво се е случило. Не е имало предупреждение, нито миг страх и болка.

— Поне убиецът е бил милостив — казах на Бентън.

— Не е това причината — отвърна ми той. — Не се е опитвал да бъде милостив, а практичен. Всичко става лесно и ефикасно, освен това се е фукал със забележителните си способности. Този човек иска да му се възхищаваме и да се страхуваме от него.

— Е, няма да получи нито едно, нито другото, поне не и от мен. — Притиснах пръсти към областта на гърдите, от която бе изваден целият куршум.

Нямаше подуване, нито синина или каквато и да е друга реакция на тъканите. Когато куршумът е пронизал белия дроб и гръдната стена, Нари вече е бил мъртъв. Взех скалпел от количката, срязах шевовете на Y-образната инцизия и пак го отворих. Миризмата беше силна и противна. Бръкнах с две ръце и вдигнах тежката пластмасова торба от кухината. Тя беше прозрачна, пълна с разрязани органи и кървава течност. Сложих я в мивката. Върнах се пак на тила му и пъхнах ръце под раменете. Ан ми помогна да го обърнем настрани.

Катетърът лесно влезе във входната рана в основата на черепа му. Продължавах да го пъхам и леко да коригирам посоката му, когато усещах съпротивление от ребрата, но не и от органите, които бяха извадени. Внимавах да не го натискам прекалено силно и най-накрая спрях. Върхът на катетъра излезе от малкия срез на гърдите, който Люк бе направил, когато е вадил куршума.

Обърнах пак тялото по гръб на количката и се отдръпнах. Търсех най-доброто решение на важен проблем. Трупът вече беше вкочанен. Да се опитвам да го сгъна в областта на седалището и таза, щеше да бъде като да извивам желязо. Мускулите щяха да започнат да се отпускат след няколко часа и да са напълно гъвкави до сутринта, но аз не можех да чакам.

— Ще ми трябва помощта ти — казах на Бентън. След това се обърнах към Ан: — Трябва ми табуретка, на която да стъпя, и камера. Но първо да го зашием както си беше.