Тихият палач

9.

Джоана Кадър не беше каквато очаквах. Не бях сигурна какво точно си бях представяла, но със сигурност не и дребничката жена с момичешки вид, която плачеше и гледаше с изцъклени от мъка и ужас очи. Беше красива по един деликатен, уязвим начин — като порцеланова кукла, която може да се счупи, ако я бутнеш. Беше облечена с черен клин, ботуши и розов суитшърт с надпис „Колдплей“, който стигаше до коленете й. Носеше множество пръстени и гривни, ноктите й бяха лакирани в тюркоазнозелено, а дългата й сламеноруса коса беше толкова права, все едно я бе гладила с ютия.

— Бяхте ли на концерта им в Бостън? — попитах аз и посочих суитшърта й, а тя сведе към него празен поглед, сякаш не помнеше какво е облякла. — Аз съм доктор Кей Скарпета. Опитвам се да се сетя кога беше концертът. Може би преди две лета.

Небрежното ми споменаване на британската рокбанда и въпросът за концерта им я извадиха от шока. Тази тактика използвах отдавна при хора, които са изпаднали в хистерия. Правех някакво несвързано наблюдение за времето, за дрехите им или за нещо общо помежду ни. Почти винаги работеше. Вече бях привлякла вниманието на Джоана.

— Вие сте лекар? — Тя впи очи в мен и аз изведнъж усетих как ме стиска бронежилетката под ризата, дадох си сметка, че ръцете ми са в ръкавици, а над обувките нося найлонови калцуни.

— Разследвам случая с Джамал, медицинските аспекти. — Бях внимателна, но сигурна в позицията си и почувствах как между нас започна да се заражда доверие.

Тя млъкна и с нотка на облекчение в гласа каза:

— Юли, преди две години. Имахме пропуски за бек стейджа. Никога не ги пропускаме.

Една от спирките на турнето им беше в Бостън, където свириха няколко вечери, и Луси намери билети на втория ред пред централната сцена. Може да сме били на един и същ концерт, дори близо до Джоана и нейния съпруг музикант, всички отнесени от вихъра на рокендрола.

„Нещата се случват за секунди. Пада гръмотевица. Получаваш инфаркт. Оказваш се на неподходящото място в неподходящото време.“

— Вие… Вие видяхте ли Джамал? — попита ме тя. — Какво му се е случило? Бил прострелян?

— Първоначално поне така изглежда. Много съжалявам.

— Така изглежда? Вие не знаете ли?

— Трябва да бъде прегледан. След това ще имам сигурни отговори. — Вече бях до нея, сякаш я вземах под крилото си. Казах й, че съжалявам, но за момента нямам повече информация.

Отново изказах съболезнованията си за ужасната й загуба. Изрекох всички правилни думи, а тя отново се разплака, а Марино точно това искаше да се случи. Отдавна играехме този танц. Аз бях лекарят, който не е тук, за да обвинява или да нанася още щети. Колкото повече той я притискаше, толкова повече тя щеше да се привързва към мен, защото чувстваше, че съм на нейна страна. Знаех точно как да вляза в играта, без да прекрачвам границите на това, което имах право да я питам и да й отговарям. Също така знаех как да бъда полезна, без да казвам и дума.

— Ние поемаме от тук — каза Марино на полицая, който стоеше на вратата. — Погрижете се никой от репортерите да не се приближава до сградата.

— Ами живеещите в нея? — Полицаят, на чийто бадж пишеше „Т. Дж. Харди“, ме гледаше как свалям ръкавиците и калцуните си и ги хвърлям в червената торба за опасни отпадъци на кухненския плот.

Вече нямах никакво облекло за лична защита, бях само с дрехите ми за работа на терен, които изглеждаха достатъчно официално с многото си джобове и знака на Центъра по криминология. Но не бях заплашителна. Върнах се при Джоана, докато Т. Дж. Харди се опитваше да обясни, че живеещите в сградата искат да се върнат в апартаментите си.

— Двама от тях току-що спряха колите си отпред и вече са пред къщата. Разстроени са, че не ги пускаме. — Масачузетският му акцент беше доста силен и неподатлив, почти не изговаряше звука „р“.

Гласът му ми припомни как бе влизал няколко пъти в залата за аутопсия заради жертви на катастрофи. Още тогава имах усещането, че това е последното място, на което би искал да се намира. Беше им прибрал личните вещи и се бе държал на разстояние от стоманените маси. Отвръщаше поглед и дишаше през устата заради миризмата.

— Провери им документите за самоличност и ги придружи до апартаментите им — каза му Марино. — Искам имената им и как да се свържа с тях. Изпрати ми информацията по имейла възможно най-бързо. Никой да не се доближава до червения джип и пространството около него. Ясно ли е?

— Разбрах.

— Отвън ли сте паркирала? — попита Марино.

Джоана кимна, без да среща погледа му.

— Каква е колата?

— Събърбан. Под наем е. Местим разни неща… Трябваше да местим разни неща и имахме нужда от нещо голямо. — Тя погледна покрай него с широко отворени, невиждащи очи.

— Нямате ли собствена кола? — попита Марино.

— Продадохме двете си коли, за да купим новата хонда. — Гласът й потрепери. — Червената отвън.

— Екипът по почистването иска да започне да събира разпилените покупки. И… — Т. Дж. Харди хвърли поглед към Джоана, докато си подбираше думите. — … и нали знаете, да започне да подрежда.

Марино ме погледна.

— Приключихме, нали?

Тялото вече беше в Центъра по криминология, но не го споменах. Кръвта и съсиреците също трябваше да изчезнат, но и това нямаше да произнеса. Казах на Марино, че екипът по почистването може да започва, а Джоана тихо отново се задави от сълзи. Полицай Харди излезе навън. Силният звук от затварянето на дъбовата врата я стресна и коленете й замалко да се подкосят. Тя изхлипа и покри устата и носа си носна кърпичка. Очите й бяха кървясали и с размазан грим.

— Защо не седнете и да поговорим? — каза й Марино. След това се представи и добави: — Доктор Скарпета е главният съдебен лекар на Масачузетс и също така работи за Пентагона.

— Пентагонът? — Джоана не беше впечатлена, наименованието само я изплаши.

— Това просто означава, че имам федерална юрисдикция в някои случаи. — Махнах с ръка, все едно не беше нищо особено.

— Какво? Вие да не сте шибаното ФБР? — Погледът й се промени за миг.

За какво му беше на Марино да се хвали? Сега трябваше да оправям щетите. Обясних й, че съм от резерва на Военновъздушните сили и съм и армейски съдебен лекар. Тя поиска да знае какво означава това. Казах й, че помагам на федералното правителство при медицинското разузнаване, също така и във военните дела, но работя за щата и центърът ми е в Кеймбридж. Колкото повече подробности й давах, тя толкова повече се затваряше. Не ме слушаше. Не й пукаше за славната ми кариера. Не се чувстваше заплашена от нея, а аз точно това исках.

— Накратко, не бихте могли да бъдете в по-добри ръце — добави Марино. — Тя може да ви зададе няколко въпроса за лекарствата, за подробности около здравословното състояние на съпруга ви, които би трябвало да знае.

Каза го сякаш бях семейният им лекар и ставаше въпрос за рутинна манипулация, която ми се щеше да не е необходима. Предписаните лекарства на Нари и медицинската му история нямаха нищо общо с убиеца. Оръжието обаче имаше. Но Марино искаше и аз да присъствам. Ако Джоана съзираше в думите му манипулация, то не го показваше. Изведнъж тя се срина, сякаш вече нямаше смисъл да се съпротивлява срещу това, което не може да бъде променено. Никакъв протести и никакви аргументи нямаше да отменят истината.

— Къде е той? Къде е Джамал? — Гласът й звучеше мъртвешки. — Защо пред къщата е издигната тази голяма черна кутия? Не разбирам. Там ли го сложиха? Не ме пуснаха да вляза вътре. Той там ли е? Къде е?

— Откараха го в центъра ми за преглед — повторих аз това, което вече бях й казала. — Черните ограждения са, за да пазят от зяпачи. Елате, седнете. — Докоснах лакътя й и я поведох към дивана.

Тя седна сковано на ръба и си избърса очите.

— Кой го е направил? Кой би го направил? — Гласът й потрепери, но после се овладя.

— Заради това е всичко тук. Ние трябва да го разберем. — Марино сложи стол директно срещу нея и седна на него. — Наистина съжалявам, знам колко ви е трудно, но имам много въпроси, на които трябва да ми отговорите, ако искате да ни помогнете да разберем какво се е случило с Джамал. Става ли?

Тя кимна. Седнах до нея.

— Да започнем с това в колко часа излязохте тази сутрин, накъде бяхте тръгнали и защо? — Марино бе извадил бележника си.

— Вече казах това на другия. Той ми съобщи, че Джамал е прострелян, докато е разтоварвал покупките от колата. Че някой го е застрелял. — Тя ме погледна. — А вие казахте, че не знаете дали е застрелян.

— Трябва да бъде прегледан, за да сме сигурни точно какво се е случило. — Избягвах думата „аутопсия“.

Погледът й се завъртя бързо из всекидневната и след това се спря на китарите.

— Кой е направил това? — Гласът й се вдигна с един тон и стана по-силен. Тя ни гледаше обвинително. — Джамал ги бе прибрал в калъфите им. Той е толкова внимателен с китарите си. Кой ги е върнал на стойките?

— Това е интересно — каза Марино. — Има два калъфа на леглото. Къде е третият?

— Нямате право! Нямате право да пипате нещата му!

— Не сме пипали китарите му — отвърна Марино и аз се замислих за Мачадо.

Но той не би направил такова нещо. Погледнах през стаята към китарите. Бяха различни по форма, изработени от черни въглеродни фибри, едната с матово покритие, а другите две лъскави, със седефени инкрустации. Изправени на стойките, хванати с гумени пластини през струните. Обърнати към стаята. Перфектно и точно подредени.

Станах от стола си. Отидох при тях и долових лек хлорен мирис на белина, същият, който бях усетила и в банята. Някой, който не бива, е влизал в този апартамент. Проверих пак кухнята.

Хартиените салфетки в кофата за боклук нямаха никакъв мирис. Белината унищожава ДНК. Чекмеджетата бяха избърсани с нещо друго. Две различни улики, два различни начина за унищожаването им. Вероятно двама различни души. Седнах пак. Хвърлих към Марино поглед, който той разбра. Убиецът на Джамал Нари е бил в този апартамент в някакъв момент и аз пак се сетих за Мачадо в същия миг, в който Марино попита Джоана за него.

— Знам, че двамата сте говорили. — Той се стремеше гласът му да не издава раздразнението му, по лицето му също нямаше и следа от такова.

Но аз знаех какво изпитва. Мачадо не биваше да й съобщава подробности. Не биваше да й казва, че съпругът й е застрелян. Ако тя го бе казала първа, това би означавало нещо.

— Казали сте на детектив Мачадо, че сте в Тилтън, Ню Хемпшър. В аутлет — магазин за намалени стоки? — попита Марино.

— Застрелян е посред бял ден до колата си? — Тя трепереше силно и може би този път по друга причина. — Някой видял ли е кой го е направил? Опитали ли са да му помогнат?

Той не отговори, само прелисти бележника си, а тя стана още по-тревожна и очите й започнаха да проблясват гневно.

— Някой опитал ли се е да повика линейка? Да му помогне? — Вече питаше мен.

— Раната е била фатална. — Подбрах внимателно думите си.

— Искате да кажете, че нищо не е могло да се направи? Абсолютно нищо?

— Съпругът ви е починал много бързо.

— Надявам се, че знаете нещо, което би могло да ни помогне — каза Марино.

Тя го изгледа злостно.

— Нямам представа кой го е направил.

— Детектив Мачадо ви се е обадил по мобилния телефон, докато сте пътували към Ню Хемпшър. — Марино й сложи капан.

— Вече бях там в магазин за пътни чанти.

— В „Танджер“ или в „Меримак“? — Марино се намръщи и прелисти бележника си. — Нали се сещате — „Танджер“ или по-големият мол за намалени стоки, който е на час път оттук?

— В по-големия. Връщах чанта с развален цип, когато той ми се обади. Попитах го откъде ми има номера и си помислих, че полицията пак ни тероризира.

— Доколкото си спомням, ФБР разследваше съпруга ви, а не полицията. В светлината на лошия ви опит е наистина важно да направите тази разлика, Джоана. — Марино се наведе напред и подпря големите си ръце, облечени в ръкавици, върху коленете. — Ние не сме ФБР. Не ние ви подложихме на всичко онова.

— След това нищо не беше същото. — Тя накъса салфетката в скута си. — Затова ли е? Заради това ли някой е набелязал Джамал? Получихме много хейтърски съобщения. По интернет. По пощата. Оставяха ни разни неща до колите в училище и тук.

— Това ли си мислите? — Марино пак я тикаше към капан.

Той знаеше какво е казала на Мачадо, когато е научила новината. За ученика, на когото помагала. За обира, който се объркал.

— Не знам какво да мисля!

Очите й пак се наляха и сълзите се търкулнаха по бузите и допълнително размазаха грима й. Спиралата се бе превърнала в черни петна по клепачите.

Марино бавно стана от стола. Отиде в кухнята и огледа торбите с покупките. Надникна през отворената врата на спалнята, взря се в багажа и в купчината облепени кашони. Пръстите му затракаха по клавишите на блекбърито.

— Как казахте, че се казва магазинът? — попита той от кухнята, обърнал широкия си гръб към нас.

— Какво? — Тя изглеждаше вцепенена.

— Магазинът, където сте занесли чантата с разваления цип.

— Беше магазин за пътни чанти. Аз… Не си спомням името му.

— „Томи Бахама“? „Нотика“?

Той проверяваше какви магазини има в мола за намалени стоки, който тя твърдеше, че е посетила.

— Да — каза тя.

— Да?

Марино се върна при нас, стъпките му бяха тежки. Сините найлонови калцуни върху обувките му издаваха звук, когато се приплъзваха по дървения под. Краката му изглеждаха големи като на чудовището Франкенщайн.

— Може би беше един от тях — каза тя предпазливо.

— Госпожо Кадър, не си спомняте каква марка пътна чанта притежавате ли? Куфарите в спалнята са „Рокланд“. Леопардова шарка с розов кант. Предполагам, че са ваши. Другите са „Америкън Туристър“, черни, и предполагам, че са на съпруга ви.

— Как очаквате да мисля за нещо подобно точно в момента? — Знаеше, че са я хванали.

— Ако намерите касовата бележка, може би ще освежите паметта си. — Марино седна пак на стола и я погледна право в очите, а тя се изчерви и сведе очи към ръцете си. Когато заговори, устата й изглеждаше пресъхнала.

— Добре, мисля, че е у мен. Мисля, че е в портфейла ми. Трябва да е там. — Езикът й бе надебелял, докато продължаваше да измисля извинения, които знаеше, че не звучат убедително.

Отидох до хладилника да й донеса бутилка вода, докато тя седеше, а Марино чакаше. Дамската й чанта беше на дивана и тя започна да рови из нея, после в портфейла си, но разиграваше театър, и то не много добър. Нямаше касова бележка. Беше излишно да се преструва.