Тихият палач

Епилог

Бал Харбър, седмица по-късно

Двойният шезлонг беше направен от тропическо дърво, струваше ми се, че е тиково, но обработката ме объркваше. Приличаше едновременно на варено и импрегнирано. Седалката беше в цвят слонова кост, а ярките възглавници имаха абстрактни кубистични десени, които малко ми напомняха за Пикасо.

Ден след ден седях на засенчената тераса на апартамента, който беше подарък за рождения ми ден. Гледах как океанът сменя цветовете си, как облаците хвърлят сенки върху накъдрената му повърхност, как вълните се вдигат и се разбиват леко, а понякога шумно и неистово в брега, сякаш бяха гневни. Гледах ги през слънчевите си очила и се вслушвах. Не пропусках нищо — нито преминаващ хеликоптер, нито нисколетящите самолети с рекламни флагове, нито хората на тротоара десет етажа по-долу. Не говорех много, докато наблюдавах какво се случва.

Всички около мен имаха най-добри намерения. Първо дойдоха Луси и Бентън, а след това и Марино, а преди ден се появиха и Джанет и Деси. Полагаха страхотни усилия и не ме слушаха, когато казвах да престанат. Сякаш бях умряла и се бях озовала в друго измерение. Гледах ги как пренареждат плажните кърпи, все едно бяха покрови. Поставяха възглавници под гърба и коленете ми. Тревожеха се за врата ми, за косата ми, дали нямам нужда от друга шапка, а какво ще кажа за маникюр, сякаш се канеха всеки момент да ме изложат за поклонение. Единственият ми ненатрапчив приятел беше на седем години, метър и двайсет висок — Деси, който с тъга си давах сметка, че скоро ще бъде осиновен. Поне от Джанет, сестрата на майка му Натали.

Той имаше огромни сини очи и светлокестенява коса, която растеше в най-различни посоки, навсякъде беше близнат от крава. Беше дребничък за възрастта си, роден три месеца преди термина и износен от сурогатна майка. Но яйцеклетката си беше на Натали. Тя умираше от рак на панкреаса. Намираше се в хоспис във Вирджиния и беше въпрос на седмици да си отиде от този свят. Не искаше Деси да я вижда в това състояние.

Джанет и Луси не я бяха притискали повече по въпроса, а трябваше. Той трябваше да види майка си. Трябваше да е с нея, когато най-лошото се случи. Вече си представях как щяха да се случат нещата. Луси и Джанет щяха да се нуждаят от помощта ми, докато им я окажех. След това щяха да кажат, че се меся. И щеше да е вярно. Щях да се меся редовно и трябваше да свикват с това.

— Време за викторина — казах от шезлонга си.

Както винаги, Деси беше кацнал на ръба му. Не заемаше много място и от слънцето навсякъде му излизаха лунички.

— Къде ти е специалният крем? Помниш ли, че си говорихме за това? — Дръпнах го за ръкава, за да му напомня, и се пресегнах към детския лосион със слънцезащитен фактор 50 върху малката квадратна масичка. — Какво ще стане, ако изгориш?

— Ще имам рак като мама. — Беше притиснал кокалестото си малко гръбче към мен.

— Тя има друг вид рак. Но прекаленото излагане на слънце не е хубаво, прав си за това. Не мога да си спомня кой си в този момент. Соколовото око или Железния човек?

— Това е глупаво. — Но му харесваше.

— Не е глупаво. Трябва да помагаме на хората, нали така?

— Не можем да спасим света, нали знаеш. — Изведнъж бе станал мъдър.

— Знам, но трябва да опитаме, нали?

— Ти опита и те простреляха.

— Боя се, че това са благодарностите, които получих.

— Сигурно те е боляло. — Непрекъснато ме питаше едно и също и отговорите ми все не му стигаха. — Какво почувства? Никой никога не казва какво. А не е като по филмите.

— Не, не е.

— Може би е като да те прострелят със стрела.

— Така изглежда, но не е.

Продължавахме този разговор, защото беше важен за него. Не заради мен.

— И после? — Той се бе притиснал към мен като Сок.

Опитвах се да измисля различно описание и накрая се сетих.

— Беше като че ли все едно ме удари железен юмрук. — Погалих го по гърба. Беше топъл заради слънцето и защото беше малко момченце, пълно с живот.

— Страхуваш ли се от смъртта, лельо Кей?

Вече ме наричаше така и разбира се, аз нямах нищо против. Често произнасяше страшната дума и това не беше нов въпрос. И двамата погледнахме към океана, към ято пеликани, които прелетяха покрай терасата ни, толкова близо, че видях очите им, които търсеха риба във водата.

— Какво мислиш, че е смъртта? — попитах го както и преди, но никакви разговори нямаше да разсеят тъгата.

— Като да си тръгнеш — каза той.

— Това е добър начин да мислиш за нея.

— Не искам мама да си тръгва.

— Тя ще си тръгне, все едно е на пътешествие, но това не означава, че няма повече да я има. Просто няма да е там, където са всички останали в момента — отвърнах.

— Но аз не искам тя да си тръгва.

— Никой от нас не иска. — Намазах едната му ръка с лосион, а той стоеше изправен като войник.

— Ще ми е самотно.

— Може би човекът, който си тръгва, няма да се чувства така. — Започнах да мажа и другата му ръка. — Това не е ли хубава мисъл? На нас ще ни е самотно, но не и на нея.

— Аз щях да се уплаша, ако някой ме бе прострелял под водата — каза той.

Много малко си спомнях, но това, в което не се съмнявах, беше какво се случваше в момента, когато чух свистенето на стрелата, която удари кислородната ми бутилка. Огледах се. Нямаше как да избягам, когато тя подпря приклада на оръжието на хълбока си и зареди нова стрела в дулото. Тогава бях улучена в дясното бедро и тя се втурна към мен. Усещах силните пулсации на устройството, което я задвижваше, нещо като реактивна раница, закрепена над кислородната й бутилка. Захранваше се с акумулатор и се управляваше ръчно. Най-ярко си спомнях лицето на Бентън, как водата бе притиснала бузите му и ги бе направила плоски. Той беше неестествено блед, като мъртвец.

Не си спомнях да съм се борила. Нямах спомен нарочно да съм разритала дъното, за да размътя водата, нито как съм замахнала с ножа и съм й разрязала лицето от слепоочието до брадичката през лявата буза. Изведнъж тя бе изчезнала, все едно никога не се бе появявала. Не помня и кървавата следа, която бе останала след нея.

Нищо не помнех. Нямах представа, че Бентън ме бе измъкнал на повърхността, като бе държал регулатора към устата ми. Камерата върху маската ми бе работила през цялото време и бе записала част от случилото се. Не знаех колко. ФБР ми конфискува маската, кислородната бутилка, ножа, всичко. Дори не ми показаха списък на това, което бяха взели. Все още не ми позволяваха да видя записа по причини, които дори Бентън не искаше да ми каже. Това, с което разполагах засега, беше черна дупка, сякаш Кари Гретхен отново бе мъртва, но ми казаха, че не било така.

Беше като сводка за времето, която получавах на кръгъл час. Последната прогноза за температурата и влажността, информация дали бурята се движи към нас, или се отдалечава, какво да очакваме в близко време и дали да се евакуираме. Мислех си за нея, докато се възстановявах, премислях как се чувствах и какво бях преживяла, подробности, които не смятах да споделям с Деси, докато не стане много по-голям, може би на годините, на които беше Луси, когато бях започнала да говоря откровено с нея за грозната страна на живота.

В действителност беше ужасно. Разкъсан четириглав мускул над коляното, премахване на некротизиралата тъкан, да не говорим за дълбочинната ми болест, която бе разпратила газове в такива части от тялото ми, където не би трябвало да има балончета. Имах и силни болки в ставите, сякаш другите ми бяха малко. Бяха ми приложили и кислородно лечение в хипербарна камера за декомпресия, за което нямах почти никакви спомени. Само съвсем смътни, ефимерни като воал, на което може би се дължеше и уклона ми към комиксовите герои в разговорите ми с Деси.

Струваше ми се, че съм била в някакво времево изкривяване или на космическия кораб на Галактус. Откакто Деси пристигна тук, рядко се отделяше от мен. Напомняше ми за Луси на неговата възраст — непрекъснато ме следеше и се взираше в мен, задаваше все едни и същи въпроси, на които е трудно да се отговори честно.

— Защо не докараш тук ферарито? — попитах го.

— Не е точно ферари. Скоро няма да ти трябва такова. — Той тръгна да изпълни поръчката.

— Когато кракът ми оздравее, ще си в голяма опасност.

— Защо?

— Защото ще те хвана — отвърнах.

Той докара проходилката до шезлонга. Тя ми вършеше добра работа, беше яркочервена с черни колелца и ръчни спирачки.

— Като старица си — дразнеше ме той и изключително се забавляваше от думите си.

— Не съм.

— Като инвалид.

— Как е по-възпитано да кажем, Деси?

— Стар инвалид! — изпищя той две октави над горно до.

— Дължиш ми още двайсет и пет цента.

— Когато имахме куче, го блъсна кола и то не можеше вече да върви. Трябваше да бъде приспано.

Той ме следваше, а аз бутах проходилката и местех превързания си десен крак, без много да го свивам.

— Тази лоша жена трябва да бъде приспана — каза той. — Ами ако се появи тук?

Всекидневната, обзаведена с мебели в землисти цветове, беше празна и тиха. Бентън, Марино, Луси и Джанет бяха отишли до плажния павилион за тако, за да купят вечеря, а след това щяха да вземат майка ми. Почувствах раздразнение. Храната отвън всяка вечер ме депресираше. Огледах се за Сок. Той сигурно пак дремеше под леглото. Когато всички се върнат, Бентън ще трябва да го изведе.

— Ти още не знаеш, но аз съм много добра готвачка. — Подбутнах проходилката към кухнята. Отворих вратата на хладилника, след това се обърнах към килера. — Какво ще кажеш за спагети с доматен сос, босилек, малко червено вино, зехтин, чесън и съвсем мъничко червен пипер?

— Не, благодаря.

— Ще ти напиша името върху чинията с едно макаронче.

— Не искам.

— Значи пак тако. И кореновият сок, който толкова обичаш. Когато бях на твоята възраст, правеха сок от бреза. Чувал ли си за него? — Извадих кореновия сок от хладилника и отвинтих капачката. — В чаша?

— Не, благодаря.

— И аз така си мислех, но е възпитано да се попита. — Подадох му го. — Тук има верига за бързо хранене, която се казва „Роял Касъл“. Мисля, че има още едно заведение на Дикси Хайуей близо до барбекюто на Шорти. Ще трябва отнякъде да ти намеря брезов сок. В Нова Англия имаме брези. В двора на Луси има много такива дървета. Кората им се бели като бяла боя.

— Ще се върна ли във Вирджиния?

— Искаш ли?

— Не знам — каза той. — Мама спи, така си мисля.

— Би било хубаво, ако всички живеем наблизо, нали?

— Ти била ли си някога на седем, лельо Кей? — Той вдигна бутилката и отпи. Точно в този момент чух ключ да се превърта в ключалката.

— Майка ми казва, че съм била. Ти я познаваш. Прословутата баба.

— Какво е „прословута“?

— Скоро ще разбереш.

— И какво се случи след това?

— След като съм била на твоята възраст ли?

— Да.

— Пораснах, за да преживея разочарованието, че не ми искаш спагетите.

— О, не се тревожи, ще ги изям!

Засмя се и изтича към вратата.

Помирисах мексиканската храна, когато всички влязоха. Свалих си кобура и го скрих в шкафа, до който малкото момченце не можеше да стигне.

С Бентън бяхме сами на шезлонга за двама. Ниското слънце се потапяше в океана и гореше в ярки розови и оранжеви пламъци. Те пък преливаха във все по-дълбоки сини нюанси, които лежерно завземаха небето. Скоро то щеше да е като черно кадифе.

— Последните новини не са особено добри и може би по-добри няма да има. — Бентън ми държеше ръката и пиеше червено вино, докато ми даваше последната сводка отпреди половин час. — Ако е получила лечение, не можем да открием нито една болница или частен кабинет, който й е оказал помощ. Достатъчно суетна е, за да потърси пластичен хирург, но не можем да открием и него. Вероятно няма и да успеем. Тя може да е навсякъде. Поне знаем, че лодката, която открихме, е същата, която си видяла. В това поне сме сигурни.

— Гмуркачите бяха двама. Точно там. Точно под носовете ни както обикновено. — Посегнах към бутилката, но той ме изпревари. — Трой е бил на лодката, а за нея знаем къде беше.

— Е, знаем, че тя се е гмуркала и че това е било отвличане на вниманието, за да може да ни премахне. Да остави Луси съвсем сама. Това би направило Кари много щастлива. — Бентън ми напълни чашата.

— Трябваше да питам за проклетата лодка, още когато я видях там. Защо не го направих? Какво ми става?

— Всеки би решил, че това е нормално — каза Бентън. — Просто хора, които се гмуркат край рифа, и че този от лодката ще дойде да вземе партньора си.

— Направила го е, защото е знаела, че ще дойдем да търсим. И очевидно се е откъснала от въжето, което я е свързвало с лодката, за да нямаме представа колко е близо до нас. — Виното беше хубаво и ми се приспиваше. — Знаела е, че ще видим лодката в далечината и ще си помислим точно това, което си помислихме.

— Планирала е педантично всичко, както може да се очаква от нея — съгласи се той. — И регистрационният номер на лодката е бил замазан с боя, затова не е била забелязана от полицията, от бреговата охрана и от нас. По всичко личи, че след инцидента я е зарязала в марината на Помпано Бийч. Там е била намерена този следобед.

— И нито следа от Трой?

— Не — отвърна той. — Сигурен съм, че е с нея. Новият й партньор.

— И още хора ще бъдат наранени и убити. Вината е моя, видях проклетата лодка. Трябваше да попитам за нея.

— Не бива да си толкова строга към себе си, Кей. Трябва да спреш.

— Чудя се колко дълго е била в марината. Още нещо, което е било под носа на всички.

— Не знам. Беше пред очите на всички, но номерът й бил замазан и върху него е бил нанесен друг с шаблон. Лодката е скъпа, „Скорпион“. Ако не беше, още щяхме да я търсим. Предполагам, че я е зарязала там веднага след инцидента.

— Може би можем да мислим за нещо друго освен този инцидент. Чувствам, че животът ми се превръща в полицейски доклад. И какво точно се очаква от нас да правим сега? — Не бях яла много от мексиканската храна и вече усещах виното. — Тя успя да се крие тринайсет години. Никой не е по-хитър от нея. Ако иска да изчезне, със сигурност знае как да го направи. По-умна е от всички нас.

— Не е.

— Така ми се струва.

— Пак ще й потрябват пари. С колкото й да разполага, те няма да й стигнат до края на живота. Не и с нейния начин и маниер на придвижване. — Бентън се отпусна назад в неговата част на шезлонга и когато топлият влажен въздух се раздвижи, долових парфюма му. — Но е факт, че ще трябва вечно да сме нащрек.

— Ако не е тя, ще е някой друг.

— Оптимистка както винаги. — Той се обърна и ме целуна. Усетих вкуса на вино по езика му.

— Марино трябва да отведе майка ми у дома. Трябва да им кажем лека нощ. — Свалих крака си на плочките, но не пренесох тежестта си и върху него.

Бентън ме прегърна и аз закуцуках, докато той ми помагаше да вляза. Проклетата проходилка беше паркирана точно от вътрешната страна на плъзгащата се врата, където Сок дремеше на хладния мрамор. Хванах дръжките й и я подкарах към Деси, който пак пищеше. Малките му крачета препускаха. Чух го как извика, когато Луси го сграбчи и го вдигна над главата си. Той махаше с ръце и крака.

— Тя мрази деца — казах на Марино.

Той беше в торбести шорти, хавайска риза и чехли. Не се беше бръснал от дни.

— Гадно е да си шофьорът за вечерта. — Държеше демонстративно ключовете от колата.

След това се чу друг звук, пускане на вода в тоалетната в дъното на коридора, дълга пауза и после вратата бавно се отвори. Бялата коса на майка ми приличаше на ореол под ярката светлина, която се разливаше и извън стаята, но в нея нямаше нищо ангелско. Тя започна да бута своята проходилка към мен.

— Така ти се пада, когато не проявяваш неуважение — започна тя, докато се приближаваше. — Когато беше на годините на Деси, се смееше на старите хора, които идваха в магазина на баща ти с бастуните си. И ето сега какво ти се случи.

— Никога не съм правила подобно нещо — отвърнах, но това не помогна. — Деси, не я слушай.

Той и без това не я слушаше. Луси го разнасяше във въздуха из стаята, а Джанет ги гледаше от дивана, облечена в памучна риза и удобни панталони, хубава и спокойна както винаги. Тя срещна погледа ми и се усмихна, защото и двете знаехме какво се случва. Майка ми настойчиво се взря в мен, огледа ме от главата до петите и направи нов коментар. Очите й бяха помътнели и изглеждаха по-големи иззад очилата. Беше окапала с доматен сос роклята си, една от много й във флорален десен и подгъв, който изглеждаше неравен, заради начина по който се привеждаше. Приличаше на оръжие, което се кани да стреля.

— Кейти? — Когато ме наричаше така, знаех какво следва. — Дороти с радост ще приеме Деси и мисля, че е по-добра идея да иде при нея, отколкото да е около всичките тези жени. Хубаво е да има мъж наоколо. Едно момче се нуждае от мъжко присъствие.

Дороти, майката на Луси, единствената ми сестра, разбира се, не беше тук. Дори не бях сигурна, че е разбрала какво точно се е случило. Тя знаеше, че съм била ранена. Но попита дали пак ще мога да нося къси панталони.

— Страхотна идея, бабо — каза Луси, докато сваляше Деси на пода. Бузките му бяха порозовели. — Тя свърши такава невероятна работа с мен и имаше толкова много мъже, че не можах да ги запомня всичките.

— Това беше грубо, Луси. — Майка ми се приближи към нея. Ако бях научила нещо от наблюденията си, то беше, че никога няма да използвам проходилката като оръжие. — Трябва да се засрамиш, че си толкова разголена. Тези тесни шорти са неприлични. Носиш ли сутиен?

Луси се направи, че ще си вдигне блузата, за да провери и Марино се изкиска.

— Готова ли си да си тръгваш, мамо? Марино с радост ще те закара.

— Добре тогава. Питате ме вече за трети път. Знам кога не съм желана. Нямам представа защо изобщо ме покани. — Тя затътри крака и забута проходилката си към вратата, където я чакаше Марино, за да я отвори пред нея.

— Хайде, бабче. Аз съм твоят шофьор. Надявам се, че не очакваш да нося една от онези шибани контешки шапки.

— Ще ти измия устата със сапун!

— Чувал съм те достатъчно пъти да псуваш. — Той задържа вратата, докато тя мине. Двамата излязоха в коридора и той натисна копчето на асансьора.

Сок се бе събудил и скимтеше. Проходилката ми го плашеше.

— Дори не знам такива мръсни думи като твоите — каза майка ми.

— Тогава как разбра какво казах? Видя ли? Затова съм такъв добър детектив.

Изчаках ги да тръгнат и чак тогава затворих вратата. Луси и Джанет казаха на Деси, че е време да си мие зъбите. Той се втурна към мен и ме прегърна, после изгледа Бентън малко изпитателно.

— Лека нощ, господин Бентли — каза той. — И аз ще стана агент на ФБР някой ден.

И те тръгнаха по коридора.

— Мисля, че трябва да си вземем останалото вино в леглото, господин Бентли. — Бутнах проходилката си и си представих как майка ми го прави с нейната.

Започнах да се смея. Толкова силно, че не можех да продължа. Тогава Бентън ми помогна да стигна до голямата спалня, чийто френски прозорец бе напълно отворен и хладният бриз струеше вътре. Огромната луна бе надвиснала ниско и се отразяваше във вълните. Яхтите бяха наизлезли, някои приличаха на малки градчета върху водата. Виждах как примигват белите и червените светлинки на далечните самолети, които излитаха и кацаха в Маями. Заслушах се в ритъма на прибоя. Той въздишаше дълбоко като живо същество. Сок пак изскимтя, когато паркирах проходилката, и се отпусна на пода.

— О, за бога, нищо няма да ти направя. Не бъди толкова драматичен — казах му. — Извинявай, че не се справих по-добре — казах на Бентън, докато се отпусках на леглото. Сок скачаше.

Бентън разкопча ризата си и подреди възглавниците зад мен. Сякаш отново бях там, откъдето тръгнах — на двойния шезлонг.

— Срам ме, че не се справих по-добре — казах му. — Каквото и да ми разправяш, тя беше точно под носа ми и аз я оставих да ме докопа.

— Не е така. Ти й разряза лицето и вероятно спаси и двама ни. — Повтори го за сетен път, докато сядаше по боксерки на леглото до мен. — Ти си най-страхотната личност, която познавам. Не се паникьосваш. И тогава не го направи и това е разликата между теб и почти всички останали. Никога не го забравяй.

— Не оправих нещата. Нищо не е наред, Бентън.

— Никога не можем да ги оправим. Никой не може. Не си само ти. Може би никога нищо не успяваме да свършим. Не знам какво му става на Сок тази вечер. Не се отлепя от мен.

— Може би защото Луси тичаше наоколо като десетгодишна. Сок не е свикнал на толкова шум. Свикнал е да се върти около двама кротки хора. Няма да им казвам имената.

— Обичам те, Кей.

Посегнах към лампата. Угасих я и го чух.

ЩРАК.