Тихият палач

21.

Във фоайето влезе лъскав черен ван.

Хората от Погребалната мемориална служба бяха тук, за да вземат удавеното четиринайсетгодишно момиче, което не биваше да умира. За миг се замислих за приятелите, с които е била, какво ще представлява животът им от тук нататък.

Преди се ядосвах при вида на безсмислена смърт. Бях предубедена към пияници, наркомани, хора, които се возеха прави в камиони или скачаха в езера и басейни под въздействието на алкохол и опиати, без да могат да плуват. Емоциите ми вече бяха погребани дълбоко, не бяха нестабилни, а тежки като гравитация. В повечето случаи изпитвах тъга. Най-често си казва: „Колко безсмислено“. Никой не започва живота си с идеята, че той ще свърши на някоя от моите стоманени маси. Не това си представят хората, когато мечтаят какви ще станат и кого ще обичат.

През големия квадрат на вдигнатата врата виждах паркинга. Беше покрит със сенки, небето бе сиво-синьо. През няколкото минути, откакто бях тук, още коли си бяха тръгнали, служителите си отиваха у дома след края на работния ден. Малцина от хората от центъра си тръгваха през фоайето, само тези, които се занимаваха с аутопсии, го правеха и аз винаги се озадачавах от криминолозите, които не искаха да видят труповете, по които работеха. Не искаха дори да доближават телата или да знаят подробности. Целият ми ДНК отдел не искаше да има нищо общо с долния етаж, който повечето все още наричаха морга. Някои го наричаха Адът.

— Самопризнанието е изключително проблематично откъдето и да го погледнеш — обясняваше Бентън. — Помолиха ме да помогна и там.

Една от областите му на компетентност бяха самопризнанията — истински или фалшиви.

— Мачадо! — избоботи Марино. — Той не може да го направи! Не разбираш ли? По дяволите, Бентън. Той не може да го направи и трябва да говориш с Гари!

— По-рано ли те помолиха да помогнеш на разследването или току-що? — Притиснах Бентън, защото той се изплъзваше както обикновено.

— И двете — каза той. — Мачадо ми се обади направо.

— Няма право да го прави — обади се Марино и точно това бе важното. Не беше същото като някой от лекарите ми да изпрати улики в лабораториите на ФБР, без да го съгласува с мен.

— Трябва да се обадиш на комисаря — повтори Марино. Вече направо крещеше.

— Какво ти казаха? — попитах Бентън.

— Да бе! Какво знаеш за случая ми, което аз не знам? — каза Марино.

— Лео Ганц твърди, че Нари го е нападнал тази сутрин, ударил го по главата с награда от състезание по тенис. Лео се върнал по-късно и го застрелял. Това според него се било случило в апартамента на Фарар Стрийт. — Бентън нямаше намерение да реагира на избухването на Марино, а аз се бях отказала да изпращам сигнали.

Гневът на Марино щеше да се потуши от само себе си. След това щеше да осъзнае, че е нямало смисъл.

— Притеснително е, че определени детайли все още не са станали публични — каза Бентън. — Не знам на медиите да е съобщавано, че е застрелян.

— Нямаше го и в интернет, докато Лео Ганц не го написа в туитър — потвърди Луси и аз веднага се сетих на Джоана Кадър.

Тя знаеше, че подозираме, че убийството на съпруга й е извършено с огнестрелно оръжие. Попита ме за това. Почудих се дали е говорила с Лео, след като с Марино се тръгнахме от апартамента й. Имах чувството, че го е направила. Пак си представих младежа с прахосмукачката за листа, тихия гняв по лицето му, начина, по който не отстъпи, когато Марино го заплаши. Лео Ганц, изглежда, се наслаждаваше на сблъсъка. Хареса му вниманието, въпреки че беше отрицателно, а сега бе получил още повече — всички големи медии щяха да следят процеса. До утре по същото време името му щеше да е известно в цялата страна.

— Пуснал е съобщението от собствения си профил в туитър. — Левият показалец на Луси се плъзна по екрана на айпада, а двама мъже отвориха задната врата на черния ван.

Джош и Диего Бийн, по джинси, закопчани догоре ризи и якета. Еднояйчни близнаци, които не можех да различавам. Управляваха своята транспортна фирма от дома си, бяха на повикване двайсет и четири часа и седем дни в седмицата и се смятаха за бърза помощ за мъртвите. Това беше нов начин за правене на бизнес — цивилизован, минималистичен, само ръкавици и спортно облекло и превозно средство, което не прилича на катафалка.

Ръсти и Харълд бяха влезли вътре, за да изнесат тялото на Грейси Смитърс. Брайс също бе излязъл, подгонен от поредния си прилив на адреналин. Погледнах към кафене „Ла Морт“, към загасените пури и кутията за сладкиши. След това се обърнах към ферарито на Луси и вана до задния му калник. От време на време се чувствах поразена от абсурда на ситуациите.

— Ай пи адресът му е от мрежата в дома му в Съмървил — каза племенницата ми. — По-ранните съобщения, които никак не са малко, показват нестабилна гневна личност, която се зъби на всички, включително на президента и на папата. Буквално.

Забелязах, че на левия й показалец липсваше големият златен пръстен, който винаги носеше. На него имаше орел, беше в семейството на партньорката й от повече от сто години. Луси никога не го сваляше. С Джанет летяха заедно тази сутрин, когато минаха над къщата, но Луси не носеше пръстена. Сигурно бе шофирала дотук от летище „Норуд“, където наскоро построи хангар за хеликоптера си, който също беше нов. Почудих се къде е Джанет и какво се случваше между тях.

— Не забелязах наранявания, които да подсказват, че се е бил тази сутрин — казах на Марино. — Нямаше синини или драскотини по ръцете например. Но ще погледна по-внимателно.

— Люк не каза нищо подобно — обади се Бентън. Той сигурно бе присъствал на аутопсията на Джамал Нари или бе питал за нея.

— Защото нямаше нищо за казване — отвърна Марино. — Лео Ганц със сигурност не изглеждаше ударен, когато го видяхме преди обед, нали?

— Но носеше шапка — припомних му. — Ако е имал нараняване на главата, може да не сме го видели.

— Хлапето лъже. Трябва да погледнеш и него — каза ми Марино. — Твърди, че Нари го е фраснал по главата? Обзалагам се, че момчето само се е ударило, че се е самонаранило. Вероятно го е направил точно преди да започне да пише в туитър измислената история, че е извършил убийство.

— Ще погледна нараняванията му, ако се налага — отвърнах.

— Официално искам помощта ти — заяви той насмешливо.

— Въпросът е къде да го направя. — Не обърнах внимание на очевидната му шега с Мачадо, а и се бях отказала от сигналите.

Марино продължаваше да се бие с вятърни мелници, беше неизбежен процес. Не беше работа и на Бентън да разсее убеждението му, че Мачадо все още разследва убийството на Нари или което и да е престъпление изобщо. Вече можех да си сглобя картинката на случващото се. Бентън познава повечето полицейски шефове наоколо и със сигурност този на участъка в района, в който живеехме. Когато Мачадо си е позволил да покани ФБР в разследването, не се и съмнявах, че първото нещо, което Бентън е направил, е да се обади на Гари Евърман. Причината беше проста. Мачадо нямаше право да отправя такива оферти. Към този факт трябва да прибавим и онова, което казах на Бентън по телефона за възможността някой да е ползвал белина.

Мачадо бе влизал в апартамента на Фарар Стрийт без съдебна заповед. Очевидно вещите на жертвата са били местени, местопрестъплението е компрометирано, а вероятно някой се е опитал и да премахне следи от ДНК.

— Защо не я изчакаш? — Марино говореше за мен и това не беше въпрос, а указание. — Можеш да я откараш. — Той продължи да нарежда на Бентън.

— С удоволствие, но планът е друг. — Отговорът му не подлежеше на дебат. — Има план, който не може да се пренебрегва. И не е мой. А на твоя отдел.

— Мачадо не е скапаният ми отдел — напуши се Марино.

— Аз мога да я откарам — каза Луси, а аз се замислих за последния път, в който бях с нея и Джанет.

— Не и в това нещо. — Марино насочи показалеца си към ферарито. — Няма да ходиш в, къщата на Лео Ганц с това.

Също така нямаше начин да спра пред дома с ван на Криминологичния център. Медиите и съседите щяха да си помислят, че има ново убийство. Щяха да плъзнат слухове. Не исках моето присъствие да усложни нещата.

— Трябва да се успокоиш, Пийт — каза тихо Бентън и това беше всичко, което щеше да му каже.

Нямаше да съобщи на Марино, че няма нужда да се тревожи повече за Мачадо.

— Ти идваш с мен — каза Марино на Луси. — Като знам какви електронни джаджи имат децата днес. Не искам да остане и една флашка. Идваш с мен и ще видим какво ще открием.

— Разбира се. — Изражението в зелените й очи беше напрегнато. Не изглеждаше щастлива.

Преди четири седмици правих ризото с маслини и манатарки и пържени питки. Италианска и аржентинска кухня с много хубаво пино ноар от Орегон. Луси и Джанет прекараха ленива вечер с мен пред камината.

Спомних си мириса на горящо дърво. В Нова Англия все още беше студено, но дворът бе пълен с аромати и цветове, беше събота преди Деня на майката. Бентън не беше в града. С Луси и Джанет си говорихме с часове и всичко между тях изглеждаше наред. Племенницата ми носеше пръстена. Щях да забележа, ако не беше с него.

Тя беше в добра форма, но поотслабнала. Червеникаворусата й коса бе прибрана зад ушите, беше по-дълга отпреди и малко рошава. Когато бе разстроена, тя не ядеше достатъчно и не се грижеше за прическата си. Нещо я тормозеше, а пък и не й харесваше Марино да й нарежда. Нямаше да изпълни заповедите му.

— Разбира се. Ще видя какво има там. Което предполага, че имаш съдебна заповед за обиск. — Луси знаеше, че той няма.

И нямаше как да има толкова бързо, след като Лео Ганц бе признал за убийството през последния час. А и аз бях с него цял следобед. Не го чух по телефона да казва каквото и да било за обиск у Лео, нито дори за разпит. Щеше да се наложи в хода на разследването, но с всичко, което се бе случило, просто не бе останало време.

— Уведоми ме, когато вземеш заповед — продължи тя. — С радост ще помогна.

Всъщност му каза, че никъде няма да ходи с него. Луси не искаше да бъде използвана като оръжие в битката му с Мачадо и не я винях. Може би също така знаеше, че тази битка вече е приключила без победител и победен. А и не можеше да има в подобна схватка.

— Важно е Мачадо да не започне да разпитва Лео сам. — Бентън не се държа нито отбранително, нито арогантно, като напомни на Марино, че Мачадо формално е поискал помощта на ФБР в разследването на убийството на Нари.

Официалната машина беше пусната в ход. Бентън просто го натърти. Каза, че вече са назначени и пратени агенти, обсъжда се стратегия. Това е труден за спиране процес, а и Марино нямаше такава власт.

— Той е неуправляем. — Марино говореше много силно.

— Не му давай повод да каже същото за теб — предупреди го Бентън. — Той помоли да помогнем в разследването на случая с Нари и отиде в дома на Ганц. Трябва да се справим с това.

— А аз отменям искането за помощ от ФБР — каза раздразнено Марино. — Той не биваше да се обръща към вас, преди да го обсъди с мен.

— Смятам, че човекът, с когото е трябвало да го обсъди, е комисарят ви — отвърна Бентън.

— И федералните да поемат всичко? Може би вече са го направили, а?

Бентън не отговори. Проверяваше мейла си на телефона, започна да пише. Беше постановка и Марино се върза.

— Какво му има, по дяволите? — възкликна той.

— Ще видя какво мога да направя — каза Бентън, но това не беше вярно. — Трябва да се погрижим за това. — Той продължаваше да го заблуждава, някой вече се бе погрижил, но Марино пак нищо не схващаше.

Той беше прекалено ядосан, за да долови тънкостите, а трябваше да вземе решение, да избере към кого да покаже лоялност. Усещах, че е раздвоен. Виждах го в очите му, в свиването на мускулите на челюстта му. Искаше Мачадо да бъде разкаран и се мразеше за това. Беше във властта му да го разкара, но се опитваше да убеди комисаря и Бентън да го направят, а те не искаха, не направо, а и без това вече бе решено. Марино трябваше да постъпи правилно и да каже истината. Това чакаше Бентън. Спомних си думите на Марино за това как пазел гърба и тайните на Мачадо.

— Не мисля, че е имало случай, в който да сме били помолени за помощ и след това искащата страна да е променила решението си. — Бентън се направи, че мисли. — Вече са подписани документи, направени са необходимите обаждания. Изключително трудно е и не искам да компрометирам процеса. Законово имам предвид.

Тогава вратата, водеща към вътрешността на сградата, отново се отвори. Ръсти и Харълд изкараха трупа в чувал — малко телце в черен пашкул. Колелата на количката тихо затракаха, когато тя тръгна по рампата. Двамата специалисти по аутопсии стояха от двете й страни като носачи на ковчег. Минаха покрай колата на Луси към задната страна на вана. Джен Гарате се появи в квадратния отвор на вратата. Братя Бийн я поздравиха весело сякаш във фоайето нямаше мъртво тяло и се бяха срещнали случайно в кафенето или бакалията.

— Щом той така иска, добре — каза Марино. — Веднага му пращам съобщение да не започва без мен. — И го направи, докато говореше. — Най-добре ще е да ме изчака. Не знае нищо и напълно ще провали това разследване, защото е решил нещо да доказва. — Пръстите му не спираха да набират букви.

— Предлагам да внимаваш с това, което пишеш — каза Бентън. — Остави го.

— Тръгвам си — чух Джен Гарате да казва. Погледна ме и ми махна. — Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш — извика тя сърдечно. — Честит рожден ден! Снимките от местопрестъплението са качени в компютъра, ако искаш да ги видиш.

Имаше предвид снимките на Грейси Смитърс.

— Но не забравяй, че днес не трябваше да си на работа! — добави тя, докато излизаше на паркинга. Отправи се към спортната си кола, огненочервена тойота сайън.

— Това няма да помогне, Пийт. Внимавай и спри да пишеш съобщения — каза Бентън. — Нали забелязваш, че не помага? Не знаеш и половината информация.

Братя Бийн вдигнаха чувала от количката. От начина, по който го носят, можех да позная, че Грейси Смитърс не тежеше много и бе напълно вкочанена. Те внимателно я поставиха на носилката във вана и я вързаха със залепващи се каишки, закрепени за пода. Говореха тихо и не чувах думите им.

— Мили боже! — чух обаче Харълд да казва. — Е сега вече лайната уцелиха вентилатора.

Долавям думите „дело“ и „конгресмен“. Бентън съвсем спокойно разговаря с Марино, който казва недвусмислено, че иска Мачадо да бъде изтеглен от разследването. Марино отказваше да работи с него по случая. И хвърли Мачадо под автобуса.