Тихият палач

33.

— Почти не го усетих. — Лео не трепна.

— Имаш ли световъртеж? Главоболие? Гадене след нараняването? — Притиснах леко марлята и се зачудих от какво ли го беше страх най-много.

„Баща му. Или пък от нещо друго.“

— Не — каза той. — Добре съм.

— Дори и съвсем слабо главоболие? Мястото е доста подуто. Това ме притеснява. Наистина трябва да бъдеш прегледан. Ще препоръчам ядрено-магнитен резонанс и пъден преглед в болница „Маклийн“. Може би ще трябва да останеш там за малко, за да е сигурно, че нямаш никакви неврологични проблеми.

На Марино тези мои думи нямаше да му харесат, но толкова по-зле. Не беше моя работа да тероризирам хората.

— Ами като че ли малко пулсира. — На Лео му хареса идеята да бъде на сигурно място за известно време и аз си спомних колко близо беше тази сутрин до пикапа на Ранд Блум.

— Много е важно раната да е чиста, за да не получиш възпаление — обясних. — Вероятно ще е добра идея да те сложим на антибиотици. Алергичен ли си към някое лекарство?

— Какво например?

— Пеницилин или някое от производните му. Амоксициклин, ампицилин.

— Предписвайте ми каквото искате. Може и силни успокоителни, като сте почнали.

— Боя се, че не аз ще предписвам лекарствата. Но ще поговоря с когото трябва, преди да си тръгна.

— Шегувах се за успокоителните. Мамка му, ама вие сте много сериозна. Никога ли не се усмихвате?

— Нали знаеш какво казват за хората на науката? Ние сме скучни.

— Аз съм добър в науките. — Погледът му беше втренчен.

Беше превъзбуден и аз го чувствах. Разбирах какво се случва. Лео Ганц се сближаваше с мен и вътрешните ми конфликти започваха да се обострят. Да не би да бях преминала границата? За да се добера до истината и да го спася от него самия, дали трябваше да оставя нещата да се случват така, или да спра?

— Да поговорим за това как си удари главата в ръба на душкабината — казах му аз, все едно беше неоспорим факт.

— Не съм. — Видимо беше стреснат.

— Да не би да си забравил, че е там, когато си тръгнал към душа, за да пуснеш водата?

— Какво? — Той ме погледна със смесица от възхищение и шок.

— Опитвам се да възстановя събитията, като съдя по раните на главата ти.

— Не знам за какво говорите.

— Виждала съм го и преди. — Приближих линийката до раните и със свободната си ръка направих снимка. — Скрита заплаха, дизайнерски дефект. Алуминиевата рамка има два успоредни ръба, между които се плъзга стъклото, за да не тече водата по пода.

— Той ме удари по главата, когато бях с гръб към него. Ето така получих раните.

— Със сигурност си ударен по главата, Лео, но не с купата от състезание по тенис, която видях. Миналогодишният щатски шампионат. Впечатляващо.

— Кървях, когато влязох в банята — каза той. — Отидох там, за да се почистя, след като се прибрах. След като той ме нападна. После се върнах и го застрелях.

— Вършил си работа по двора. Може би си искал да се изкъпеш след това. Този следобед беше доста топло и влажно, нали?

— Е, и?

Поведението му беше радикално променено — от флиртаджийско и превъзбудено бе станало страхливо и отбранително.

— И какво като съм искал да се изкъпя след работа?

Ако лъжата му бъде разкрита, можеха да го пратят у дома, а тази мисъл го изпълваше с паника.

— Като съдя по количеството засъхнала кръв по скалпа и косата ти, не мисля, че си стигнал до душа. — Посочих сплъстените му червеникави кичури. — Поне не и след като си бил наранен. Може изобщо днес да не си се къпал.

— Опитвате се да ме вкарате в капан — заекна той.

Взех нова марля и я намазах с мехлем. Заникъде не бързах.

— Няма никакви капани тук, Лео. Само доказателства. Очевидно е, че си бил в банята, вероятно за да се изкъпеш след работа. Започнал си тази сутрин…

— Откъде знаете какво съм правил?

— Видях те.

— Къде?

— Около пладне ти беше край моята къща. — Нямаше нужда да бъда потайна. Той знаеше къде живея. — Носеше газова прахосмукачка за листа и чистеше прах и окосена трева от тротоара близо до сив пикап, паркиран на улицата.

„Ранд Блум.“

— Мамка му. Вие бяхте с онзи тъп детектив, който ми се разкрещя и после се появи у нас. Това дори не беше мой пикап.

„Знам чий е.“

— Забелязах — отвърнах. — Шофьорът не беше в него, затова детектив Марино предположи, че е твой. А пък и беше паркиран точно до мястото, където ти чистеше.

— Не съм длъжен да отговарям на въпросите ви.

— Не съм ти задала въпрос. — Пъхнах марлята в плик за биологични отпадъци, а след нея и използваните ръкавици.

Дръпнах стол и седнах до него. Застанахме лице в лице.

— Чудя се кой е бил бос. — Взех алуминиевото си медицинско куфарче от масата и го сложих изправено на пода до стола ми.

Лео мълчеше и аз забелязах, че беше разстроен. Не искаше да си тръгвам и аз бързо прецених докъде мога да стигна. Реших, че ще е до там, докъдето трябва. Марино и Бентън винаги можеха да влязат и да ме спрат. Но нямаше да го направят. Не още.

— Някой е ходил бос в банята, където е текла кръвта ти — казах след това. — Може би детектив Марино ще ти покаже снимките, ако го помолиш. Има частичен отпечатък от стъпало между душа и мивката, както и кървави отпечатъци от длани по стените. — Дадох му информация.

При нормални обстоятелства не бих го направила.

— Изглежда, всичко е било почистено, но с определени химикали ние можем да видим остатъците от кръв. — Продължавах да му набивам в главата нещо, което не беше моя работа да му внушавам. — Много е трудно да се отървеш от нея. Полицията има убедителни снимки. Може би трябва да ги видиш.

— Не ми пука за никакви шибани снимки — каза той гневно, но беше разлюлян.

— Към пет и трийсет следобед, преди около три часа, си пуснал съобщение в туитър, че си убил господин Нари. — Прекрачих обичайните си граници и преминах в територия, в която се налагаше. — Направил си го от дома си.

— Откъде знаете къде съм бил?

— Сигурно си чувал за ай пи адреси. Ти си много умен младеж. Добър си в науките. Да не би да си се наранил в банята около пет и трийсет?

— Не помня — каза той.

— Раните ти изглеждат на няколко часа. Но може да са и по-стари. Вероятно на четири или пет часа, но определено не са на дванайсет. Въпросът, който всеки би си задал, е: Кое е било първо? Съобщението в туитър, обаждането в полицията или нараняването? Всеки би се запитал също така дали сам си си ударил главата в рамката на душкабината, или някой те е блъснал. Може би си бил хванат неподготвен, докато си стоял по бял потник и шорти, вероятно си пускал водата и си бил с гръб към вратата. Човек няма как да не се зачуди дали някой не се е разстроил, когато си признал за такова сериозно престъпление като убийството.

Агресивният му баща едва ли е бил щастлив от това, което бе направил Лео. Може би не вижда нищо лошо в това да натопи учител, за да извлече печалба. Но едва ли би бил доволен, ако синът му признае, че е извършил убийство. Но такива са рисковете, когато насърчаваш измами, ако имаш интерес. Не можеш да избираш чуждите лъжи. Много добре си представях яростта на бащата на Лео, когато е чул новината. Въпросът е кога е станало. Не знаех, а и раните не ми казваха.

— Вие сте страхотно ченге под прикритие, което се преструва на лекар. — Очите на Лео излъчваха гняв и изведнъж плувнаха в сълзи.

— Не съм ченге, нито съм под прикритие, наистина съм лекар. Моя специалност са насилието, раните и смъртните случаи, свързани с него. — Не ставах от стола, не смеех да мръдна. — Да се върнем на сивия пикап. Видях го отново, след като мярнах теб край него тази сутрин. Кара го застрахователен детектив. Може би го познаваш. Той притеснява много хора.

— Как изглежда? — попита Лео, което беше странно. Описах му Ранд Блум.

Не казах името му. Лео се втренчи. Долових колебание в очите му. След това страх. После нищо.

— Нямам представа. — Беше очевидна лъжа и аз станах от стола, защото знаех какъв ще бъде ефектът.

— Той преследва хората. Паркира пред домовете им — отвърнах. — Това може да е доста сплашващо.

— Аз убих господин Нари, след като той ме нападна — избухна Лео.

— Не си удрян с тенис наградата, но ти или някой друг я е изцапал с кръв, пръснал е капки кръв по нея, за да изглежда така. — Взех си куфарчето от пода, защото беше време да излизам. — Доста хитро и наистина убедително. Много хора биха се заблудили.

— Не можете да го докажете!

Забелязах телефона си на масата. Имаше съобщение, че ми е изпратен файл по криптираната връзка.

„Вероятно от Луси.“

— Не можете да докажете, че съм бил аз! — повиши заплашително глас Лео.

Понечи да каже нещо, но се спря. Започна да се клати на стола. Канех се да си тръгна и той показваше, че е уплашен.

— Те ще ме докопат. — Очите чу бяха станали огромни, той се молеше. — Ако изляза оттук, те ще ме докопат!

Вратата се отвори и влезе Марино.

— Никой няма да те докопа — каза той на Лео. — Но трябва да знам за кого говориш.

Лео поклати глава, отказваше да говори.

— Не мога да те защитя, ако не ми кажеш.

„Те.“ Думата се запечата в ума ми.

— Добре, както искаш — блъфира Марино. — Пускам те. Можеш да си вървиш у дома и да си помислиш. Когато поискаш да ми кажеш истината, обади ми се.

— Казахте, че отивам в болницата. — Лео се взираше в мен, сякаш бях най-голямата предателка на планетата.

Излязох от малката стая.

— Казахте го! Казахте, че искате да ми помогнете!

Когато се озовах в голямото помещение с кутийките работни места и нецензурните провиквания, се наложи да се обърна, защото чух зад гърба си шум. Той бе скочил от масата и бе изритал яростно стола си, който прелетя през стаята и се удари в стената. В следващия миг Марино го сграбчи.

— Махнете се от мен! Махнете се от мен! — пищеше Лео, докато се бореше. Шапката му падна на земята.

Марино застана зад него, обви ръцете около торса му и го вдигна от пода, сякаш беше лек като перце.