Тихият палач

23.

Джорджия отвори прозореца си в средата на ярко осветената приемна зона. Каза нещо на Ан, докато тя преминаваше покрай нея.

И двете се разсмяха, Ан й отвърна. Имаха си някаква закачка, която не чух, тъй като слушах Луси, която обясняваше за самоличността на Медноглавата змия.

— Това е профил в туитър на Майкъл Орланд, който е умрял през февруари — каза тя. Марино изглеждаше учуден.

— Пианистът? — възкликна той. — Видях го в шоуто на Джей Лено точно преди да ни напусне. Или пък е било в „Мюзик Айдъл“. Не беше много отдавна. Предполагам, че го има някъде на запис.

— Срамота — каза Ан, която се присъедини към нас.

— Този Майкъл Орланд е бил водопроводчик — каза Луси. — След като починал, някой си присвоил профила му.

— Откъде знаеш, че е мъртъв? — попитах.

— От туитър. От местонахождението му, биографичните данни и информацията за контакт става ясно, че същият Майкъл Орланд, който е убит в болница във Флорида миналия февруари — каза тя. — На шестима пациенти са дадени смъртоносни дози мивакуриев хлорид. Може да е имало и други. Арестувана е една сестра, все още ексхумират телата на другите пациенти, които изведнъж спрели да дишат. Той е от недалечен от тук град, Ню Бедфорд, бил е за малко в Сейнт Огъстин и е бил опериран за премахване на апендикса. Скоро след това починал. Не е женен, няма деца. Сравнително типичен пример как на никой не му хрумва да изтрие профила в туитър. Някои хакери имат програми, които търсят неактивни потребители. Обикновено това означава, че човекът е мъртъв или по някаква причина няма да забележи. Това са хубави акаунти за похищение.

— Който го е направил, сигурно е знаел подробности за него — каза Бентън. — Сигурно е имал причина да избере неговия профил.

Почудих се дали винаги е бил с името Медноглава змия и Луси потвърди.

— Сигурно водопроводчиците работят често с мед — добави тя. — Кой знае защо е избрал това име.

— Не трябва ли да знаеш паролата, за да започнеш да изпращаш съобщения от нечий профил? — попита Ан.

— Ако е знаел паролата, му е било най-лесно — каза Луси. — Но това със сигурност не е единственият начин. Скимиране, вируси, несигурни пароли.

Ан изглеждаше озадачена. Но също така и щастлива. Очите й светеха по нов начин. Забелязах, че косата й е дълга и в нея има руси кичури. Сигурно с Люк всичко беше наред. Тя срещна погледа ми, чаках да чуя това, което ми трябваше от нея.

— Можеш ли да сложиш компютърната томография на екрана в кабинета ми? — помолих я. — Важните снимки на нараняванията му и всичко друго, което може да е важно.

— Има важни открития колкото искаш. Говори ли вече с Люк?

— Не и в подробности.

— Какви открития? — попита Марино.

— Да го кажем така: дори да не беше прострелян, най-вероятно пак щеше да се озове тук при нас — каза тя. — Искаш ли да обясня?

— Не. — Не исках да говори пред всички, бих искала да видя за какво става въпрос и да си съставя собствено мнение. — И моля те, намери Ърни. Струва ми се, че още е тук. Помоли го да дойде в залата за аутопсии, за да му дам това. — Още държах плика с монетите. — Съжалявам, че те задържам. Знам, че напоследък не пътуваш сама.

— Люк си тръгна. Има час при зъболекар. — Тя погледна електронния часовник на вратата на един от хладилниците. — Трябва да го взема след час — добави тя.

Луси дойде при мен с айпада си. Показа ми похитения профил в туитър на Медноглавата змия и обясни, че снимката наскоро е сменена с отпечатък от пръст, черен на бял фон, като направен с мастило върху полицейски формуляр. Водопроводчикът от Ню Бедфорд беше пуснал 311 съобщения до 10 февруари — деня, преди да умре. Три месеца по-късно профилът пак бе заработил и от него ми бе изпратено стихотворението на Деня на майката. Месец по-късно Медноглавата змия пуска второ съобщение. „Шератон“ не беше далеч оттук.

— Не бих си правила труда да пускам отпечатъка в системата — каза саркастично Луси, като увеличи профилната снимка с едно движение на пръстите си по екрана.

— Няма пори, разклонения, краища на епидермални линии, сърцевини, нищо. — Отбелязах, че нямаме особености на отпечатъка, които да вкараме в системата за идентификация. — Няма никакви детайли. Отпечатъкът не е взет нито с мастило, нито електронно.

— Правен е с фотошоп, фалшив е, сякаш някой ни се присмива — каза тя. — Изображение, лого, което някой е нарисувал с мишката на екрана на компютъра си.

Тя вкара в търсачката думите „пръстов отпечатък“ и „лого“. На екрана на айпада й се появи галерия от такива дизайнерски изображения. Едно от тях беше точно като профилната снимка на Медноглавата змия.

— Какъв е смисълът? — попита Марино. — Ако според теб има такъв.

— Не може да се идентифицира — отвърна тя. — Просто дизайн. Според някой това е смешно.

— Провокация — съгласи се Бентън. — И провокациите стават все повече.

— Доколкото разбирам, всичко това трябва да ни отведе до убийството в болницата във Флорида, но то няма нищо общо с разстреляните. Самоличността на човека просто е била открадната — реши Марино. Всеки път, когато си сменеше позицията, кракът му докосваше кантара на пода и на дигиталния екран на стената се появяваха цифри. — Така че няма смисъл да се връзваме на възел заради един умрял водопроводчик.

— До голяма степен си прав — отвърна Бентън. — Няма да се появи очевидна връзка между стрелеца и този профил в туитър. Убиецът не е починал във Флорида. Но е много важно да знаем как и защо е откраднат профилът на Медноглавата змия.

— Проверих всички, които Орланд следва в туитър, както и тези, които следват него — каза ми Луси. — Направих го още като ти изпратих през неговия акаунт стихотворението миналия месец. Общо сто и шест души, почти същият брой хора, колкото са били и приживе. Някои от тях може и да не знаят, че е починал, а други вероятно са се чувствали неудобно да премахнат от контактите си някой мъртвец. Няколко също не са живи — пастрокът му например. Живял е в Уорчестър и се е самоубил преди две години.

— И му е правена аутопсия в център като нашия след смъртта му — отбелязах аз.

— Точно така.

— Чий? — Имах лошо предчувствие.

— Твоят — каза тя. — Химик, самоубил се е с цианид.

Спомних си го. Почти помирисах дъха на горчиви бадеми, който ме лъхна, след като го отворих.

— Освен това проверихме записите от охранителните камери. — Бентън потвърди подозренията ми за това какво бяха правили с Луси този следобед. — Ще ги прегледаме пак, за да сме сигурни, че Лео Ганц не е влизал в „Шератон“ и не е ползвал компютър в бизнесцентъра.

— Или в хотела в Мористаун — добави Луси. — При компютъра, от който е изпратено стихотворението миналия месец. Имаме и тези записи.

Спомних си медния куршум, фрагмента, монетите, всичките със следи от барабан за полиране. Не виждах как може да има някакво съмнение, че човекът, изпратил съобщенията в туитър, е убиецът, използвал снайпер, за да разстреля поне трима души от миналия декември до този момент. Вероятно е бил в двора ми. Медноглавата змия можеше да е някой, когото познавах.

— Защо хлапето би признало нещо такова? — попита Марино Бентън.

— По много причини. За привличане на вниманието например. Препоръчвам ти да го заведеш в участъка в стая за разпит. Двамата с Кей ще се срещнем с теб там, когато си готов.

Бентън искаше да наблюдава Лео Ганц иззад прозрачното огледало. Искаше да го гледа и докато преглеждам нараняванията му, но без той да знае.

— Най-добре първо говори с него насаме в дома му. — Сега пък Бентън даваше указания на Марино. — Той ще е като надрусан от цялото това внимание, лимбичната му система ще е светнала от популярността му в интернет. Предполагам, че домашният им телефон непрекъснато звъни. Освен това ще е изплашен до смърт. Вероятно всичко това вече е започнало, докато ние тук си говорим. И ще е в пика си, когато отидеш там. Агресията няма да проработи при него. Не го сплашвай.

— Да не би да ми казваш, че още никой не е отишъл в дома му? — Марино изглеждаше шокиран. — Нито Мачадо, нито твоите хора?

— Не. Кварталът е отцепен, за да е сигурно, че няма да избяга. Но всичко се върши невидимо. Агентите са скрити и никой не е влизал, нито е приближавал дома му. А Мачадо вече не е проблем. Той повече никъде няма да се появява.

— Добре — кимна Марино и в очите му просветна подозрение.

Вече започваше да стопля. Никога не беше имало опасност Мачадо да провали разследването. Марино усети, че го манипулират, но не беше сигурен как и защо и дали това има значение.

— Когато говориш с Лео, ще трябва да се направиш на негов приятел — продължи Бентън със съветите. — Ще успееш ли? Не се дръж заплашително.

— Кой казва, че се държа заплашително? — намръщи се Марино.

— Обяснявам ти кое ще свърши работа. Дръж се с него все едно е жертва. Той ще откликне на това, защото с него са се държали лошо и не са го разбирали. В собствените си представи той е изгубил всичко.

— И още как. Заслужава да загуби всичко.

— Дръж се с него като с жертва, Пийт. Въпреки че мислиш, че не е — повтори бавно Бентън.