Тихият палач

12.

Вдовицата на доктор Джони Анджиърс каза, че вече не вдига телефона, ако не знае кой се обажда.

— Но току-що вдигнахте — припомни й Марино любезно. Не бе агресивен с нея. — А не ме познавате, нали така?

— Не съм сигурна защо го направих. Не помислих. Намирала съм странни съобщения на гласовата поща и може би това, което казвате, ги обяснява. От време на време се обаждат хора, които искат да им се подрежат дърветата, да им се сложат чимове. Днес по-рано звънна някой, който искаше да му се поправи колата. Ако стигнат до мен, затварям веднага. — Звучеше разстроена. — Ще трябва да си сменя телефона, а не искам. Не искам да сменям номер, който имаме от двайсет години.

— Кога започнаха тези обаждания? — попита Марино.

— Отскоро. Последните няколко седмици.

— Как се казвате, госпожо?

— Сара Анджиърс.

Проверих календара на телефона си. 28-ми април, понеделник. Върнах се назад в спомените си и изрових случая от паметта си. Трудно бе да го забравя. Беше ми се сторил особено трагичен и разтърсващ и дадох на Сара Анджиърс всичкото време, което й бе необходимо, когато дойде в кабинета ми, за да обсъдим смъртта на съпруга й. Беше висока и стройна и си бе направила труда да се облече като за църква или симфоничен концерт. Носеше елегантен костюм, а косата й беше с хубава прическа. Спомних си я като жена с ясна мисъл, учтива и напълно съсипана.

Каза, че винаги се притеснявала, когато съпругът й отивал сам на поход в Истабрук, хиляда акра дива местност с гори, хълмове и черни пътища. И че ставал малко неуправляем, когато си наумял да ходи там. Описа ми колко много обичал да върви по „пътеката“, както я наричал, от двора им в Карлайл до езерото Хътчинс край Конкорд.

Когато преглеждах тялото му в гората, където бе починал, бях много близо до блатото Фокс Касъл и доста далеч от езерото Хътчинс край Конкорд. Мобилният му телефон не е имал обхват и десетките обаждания до жена му и до 911 бяха пропаднали. Имаше ги в регистъра му с изходящите позвънявания, както и съобщение до съпругата му, което не бе предадено. Пишеше й, че му е студено и е изтощен, затова намерил място, на което да поседне. Бил се изгубил и се стъмвало. И винаги щял да я обича. Полицията нямаше за какво да се захване, освен за обичайния му маршрут за поход, който беше на около три километра от мястото, на което се бе отклонил.

Подозирах, че в началото на екскурзията си се е почувствал зле и е загубил ориентация. Тръгнал е към Лоуеъл Роуд вместо към Монюмънт Стрийт. Осъзнал е, че не знае къде се намира и след като не е успял да се свърже с никого, е седнал на паднало дърво и с настъпването на нощта е ставал все по-тревожен и объркан. Може да е получил паникатака, да не му е стигал въздухът, да е почувствал световъртеж, гадене и болки в гърдите. Всъщност пристъпът на тревожност прилича на сърдечен удар, а сърдечният удар прилича на силен пристъп на тревожност.

Когато болката е плъзнала от гърдите към раменете, шията и челюстта му, Джони Анджиърс, професор по медицина в „Тъфтс“, е осъзнал, че е в сериозна беда. Може би е разбрал, че умира. Никога не е бил диагностициран с коронарна артериална болест, но при него тя беше доста напреднала. И докато обяснявах всичко това на Марино, продължавах да не мога да повярвам. Струваше ми се, че земята се движи под краката ми и не мога да запазя равновесие. Нямах представа какво се случва, но всичко ми изглеждаше много свързано с мен — също като монетите в задния ми двор и пикапът на улицата ми.

— Това е мой случай, и то от не много отдавна — обясних. — И телефонният им номер е на вратата на пикап, който беше паркиран на моята улица тази сутрин на не повече от две пресечки от къщата ми. Какво, по дяволите, става?

— Нищо добро — каза Марино.

Потърсих в гугъл „Поддръжка на морави — Сони“. Нямаше такава компания в Масачузетс. Опитах сервиза „Хендс Он“, той също не фигурираше никъде.

— Става все по-притеснително — казах.

Диспечерката се свърза с Марино и му съобщи, че регистрационната табела е на сив форд F-150 от 1990 година. Той е записан на името на осемдесет и три годишния Клейтън Филип Шмид с адрес в Спрингфийлд, на около 140 километра западно оттук, почти през границата с Кънектикът.

— Някакви данни табелата или превозното средство да са били откраднати? — попита Марино.

— Няма.

Той поиска всички полицаи в района да са нащрек за сив форд пикап от 1990 година с въпросния регистрационен номер.

— Видях го може би преди десет минути на Мемориъл Драйв, караше на изток. — Марино приближи радиостанцията до устата си. — Зави надясно по Харвард Бридж. Същото превозно средство е забелязано преди дванайсет часа в района на инцидента на Фарар Стрийт. Тогава на вратата му имаше надпис „Поддръжка на морави — Сони“. Сега там пише „Автосервиз Хендс Он“. Вероятно използва различни магнитни табели.

— Тринайсет към трийсет и три — извика полицай.

— Трийсет и три слуша — отвърна Марино.

— Видях превозното средство около обяд на ъгъла на Къркланд и Ървинг — каза женски глас от екип тринайсет. — Тогава на вратата му пишеше „Под дръжка на морави — Сони“.

— Паркирано или в движение?

— Паркирано.

— Видяхте ли някого?

— Не.

Отворих съобщението, което Бентън току-що ми бе изпратил. Прочетох: „Неочаквано развитие. Ще ти кажа, като те видя“.

Представих си го в нашия заден двор по-рано този ден, както и монетите на зида и проблясъкът, който той забеляза. Спомних си за Медноглавата змия, за стихотворението, изпратено ми от хотел в Мористаун. Сега пък мистериозен пикап е изписал на вратата си телефонен номер, свързан със скорошна смърт, която разследвах и в която не исках повече да се задълбочавам.

Бях разчела правилно медицинските факти около случая с Джони Анджиърс, но твърде либерално реших да го определя като нещастен случай, смърт след измръзване. Когато застрахователната му компания ме разпита и посочи, че в доклада ми от аутопсията се споменава за наличие на плака, дължаща се на коронарна артериална болест, аз отстоях позицията си. Джони Анджиърс не беше диабетик, но нивата на кръвната му захар бяха завишени, а това е типично при смърт от хипотермия. Имаше промени по кожата, стомашни лезии и увреда на органите, които се наблюдават при излагане на ниски температури.

Хипотермията може да е предизвикала сърдечния арест или пък обратното. Беше невъзможно да се каже със сигурност и ако грешах, то предпочитах да бъде на страната на състраданието. Застраховката му „Живот“ при нещастен случай не покриваше смърт от сърдечен удар, дори този сърдечен удар да е предизвикал фатален инцидент като падане, катастрофа или измръзване. Не беше честно. Не беше редно. Застрахователната компания Ти Би Пи Иншурърс беше огромна. Печално известна с това, че намира начини да не плаща на хората, които наскоро са били травмирани от загуба на любим човек.

Ако не бях попълнила доклада от аутопсията и смъртния акт така, както го направих, вдовицата на Джони Анджиърс щеше да бъде принудена да продаде къщата им и да спре финансовата помощ за внуците в колежа и университета. Имах много голямо оправдание да се погрижа това да не се случва, а и изпитвам дълбоко презрение към алчните неетични застрахователни компании. Непрекъснато виждах как ограбват и съсипват хора и за нещастие, сблъсъците ми с Ти Би Пи не бяха от вчера.

— Надявам се, че случващото се по никакъв начин няма да й навреди — отбелязах, докато Марино се опитваше да набере някакъв номер, но попадаше на гласова поща. — Трябва да тръгваме към кабинета ми — добавих, тъй като продължавахме да седим на паркинга.

— Да навреди на госпожа Анджиърс? Защо надписите на пикапа ще й навредят? Тя няма вина за това.

— Застрахователната компания. Всичко, което привлича вниманието към нея или съпруга й, може да се окаже пагубно. — Бях благодарна, че не се обадих от моя телефон на номера, който в крайна сметка се оказа неин.

Ти Би Пи щяха да заподозрат нещо.

— Тя получи правото да вземе парите от застрахователите, но очевидно още не ги е получила — добавих.

— Откъде знаеш какво е получила?

— Един от детективите им се обадил на Брайс онзи ден и искал да си уредим среща по случая. Този път да се видим лично. Не биха го направили, ако още не се бореха.

— Ще се видиш ли с тях?

— Все още не сме насрочили среща, тъй като се предполага, че съм извън града. Брайс им даде възможните дати и след това не сме се чули с тях, но това е типичният им начин на действие. Колкото повече протакат, толкова по-добре за тях. Единственият човек, който бърза, е този, на който му трябват пари.

— Лайнари. — Марино се опита да избере друг номер от телефона си.

— Значи дойде и в твоя двор, приятел — каза мъжът, който вдигна. — Невероятно.

— Така изглежда. Вашите две убийства са свързани с това, което имаме тук, да не говорим за другите странни неща, които се случват — отвърна Марино и тогава си дадох сметка, че говори с детектива от Мористаун Джак Къстър. — Да си чувал нещо за сив пикап във вашия район? С лого на фирма на вратата?

— Странно, че питаш. Не сив, а бял. Нещо като товарно такси под наем, но без лого. Неголям пикап, може би с багажник от два метра. Май ти казах за него онази вечер, когато се напи яко в „Сона“. О, да. Затова не помниш. — Джак Къстър имаше добродушен баритонов глас с тежък характерен за Ню Джърси акцент. — Мисля, че пи „Блитъринг Идиът“.

— „Скал Сплитър“ тъмно, сигурен съм. — Лицето на Марино стана като маска. — Какво имаш да ми кажеш за белия пикап?

— В деня преди Джули Истман да бъде застреляна, докато чака ферибота в Еджуотър, пикапът, за който ти говоря, е забелязан на строителна площадка, която е затворена. От там отишъл на паркинга на ферибота.

— Като че ли има само един бял пикап в цял Джърси — отбеляза Марино.

— Причината точно този да привлече внимание, е, че ударил кола и изчезнал със скоростта на светлината. Две неща събудиха интереса ми след убийството. Останало парче боя по другата кола показа, че пикапът е бил пребоядисван многократно и че регистрационният му номер е на името на мъртвец. Между другото — от Масачузетс.

— Господи! — възкликна Марино. — Номерът е на името на фирма, предполагам.

— Не. Обикновен номер на частно лице. Очевидно откраднат от личен автомобил, над трийсетгодишен понтиак, който е пратен в автоморга през ноември, което обяснява и защо собственикът е мъртъв.

— Някой снимал ли е пикапа?

— Ако е, не ни е съобщил. — Гласът на Къстър се чуваше силно по високоговорителя. Марино превключи на задна скорост. — Човекът, чиято кола е ударил, му е записал регистрационния номер. Описа го като „бял пикап в движение“, но не е видял шофьора добре, бил някой си с шапка и очила.

— Не звучи като този тук при нас — каза Марино. — Вероятно гоним вятъра.

— Ако не беше гоненето на вятъра, щеше да се наложи да си намеря работа.

— Утре там ли ще си, ако с докторката решим да се отбием? — Както обикновено Марино не си направи труда първо да ме попита. — Трябва да сравним информацията и да видим дали не можем да определим от какво разстояние стреля този психар.

— Странно, че споменаваш и това. Имам хипотеза и измислих начин да я тествам. Особено сега, след като вие се сдобихте с патрон в сравнително добро състояние.

— Това е новина за мен. Но още не сме ходили до нейния кабинет. Не сме имали време за патрона.

— Лиз Райтън ми прати снимка — каза Къстър. — Стрелецът е десняк. Едно завъртане на куршума на десет инча, патрони от мед, пет нареза на дулото със завит водещ ръб. Мисля си за 308 с ужасно точно дуло като на „Кригер Мач“. Не е ловна пушка. Трудно се стреля без опора с нея. Трябва да я сложиш на стойка или на торба, пълна с пясък, ориз, царевица, нещо такова.

— Пушка за лов на хора. — Марино спря на кръстовището на Одри Стрийт и Мемориъл Драйв и зачака да се източи трафикът.

— Типична тактическа мощна пушка, само че това, което си мисля, не е типично. Мога да уредя да отидем до стрелбището и да взема каквото ми трябва от спецчастите. Миналата есен получиха от най-доброто за „Супер Боул“, качиха се с него на покрива на стадиона за всеки случай. Може би не помниш и това, беше прекалено зает да пиеш бира с текила и да разказваш бойни истории със Скарпета, случки от гимназията и защо Мачадо те ядосва. Къде е той в момента?

— Само пречи — каза Марино. — А докторката е в колата и сме на високоговорител. Пътуваме към моргата, така че по-добре спри да говориш за нея.

— Радвам се да се запознаем, доктор Скарпета. Говоря за оръжия с прецизно прицелване, които могат да направят и от новобранец суперстрелец, способен да улучи цел от хиляда и повече метра. За съжаление, полицаите и военните не са единствените, които могат да си ги купят. Заради това сънувам кошмари. Въпрос на време е.

Марино затвори и се огледа нервно. Колата не помръдваше, движението по Мемориъл Драйв беше много натоварено. Хвърли поглед към огледалото, през прозорците, към покривите и изведнъж пое с пълна скорост през трите платна на изток под какофония от надути клаксони.

— Може ли да не ни убиваш и да спреш да караш като камикадзе? — Започнах да си събирам съдържанието на дамската си чанта, което се бе разсипало на пода.

— Няма да стоим като мюре. — Очите му продължаваха да се стрелкат във всички посоки и лицето му беше станало червено. — Трябва да отидем утре при Къстър. Не можем повече да си губим времето с това.

— Би било мило, ако ме попиташ, преди да правиш планове, които включват и мен.

— Той може да помогне с балистичния експеримент. — Марино свали очилата си. — Няма по-добър от него. Имаш ли нещо против да ги почистиш.

И той хвърли очилата в скута ми.

Извадих салфетка от джоба на якето си.

— Има ли данни за проблеми с правосъдието? Другите жертви имали ли са причини да се страхуват от полицията? Наркотици?

— Не съм чул. — Той свали сенника и пакет кърпички изпаднаха в скута му. — Но разбирам защо Нари и жена му са били уплашени до смърт. Представи си какво е да те обвинят, че си правила секс с някакъв проблемен пубер. Когато Мачадо й се е обадил, тя е помислила, че всеки момент ще я арестуват.

— Бих казала, че животът и не би могъл да се скапе повече в момента. — Продължих да се трудя върху рей-баните. — Трябва да се измият със сапун и вода. Освен това са много надраскани. Откога ги имаш?

— Трябва да си взема нови, но мразя да харча кинти. — Той взе очилата си от мен и си ги сложи пак. — Сто и петдесет долара за чифт.

Знаех какво да му купя за рождения ден другия месец. Той пъхна кърпичките в жабката и докато го правеше, забелязах торбата с монетите вътре. Представих си снайперист с оръжие с прецизно насочване и много специални амуниции, които трудно се проследяват, тъй като досега имахме на разположение само фрагмент. Вече бях озадачена от подробност, за която не знаех — казаното от Къстър за запазения куршум. Люк Зенър трябва да го е извадил от тялото на Нари и това бе доста учудващо. Направо не беше за вярване.

Марино дъвчеше дъвка, мускулите на челюстта му ритмично се свиваха. Правеше го, защото му се пушеше и не спираше да бърника в джоба си за пакета с цигарите. Много скоро щеше да извади една и да не я запали. Докато си го помислих, и той го направи. После телефонът му звънна и той пак го включи на високоговорител.

— Да — каза навъсено.

— Обажда се Мери Сап — представи се някаква жена. — Връщам ви обаждането от къщата на „Галиван“. Отпред е паркиран пикап и не съм сигурна, че трябва да излизам.