Тихият палач

7.

Раната в окото също беше входна. Куршумът бе минал през слънчевите очила, които Нари е носел. Снимах ги на тротоара, лявото стъкло го нямаше, но рамката бе недокосната.

По предницата на бялата му риза и по земята до главата му се бяха пръснали парченца слънцезащитна пластмаса. Бил е паднал, когато е прострелян в окото, точно в позата, в която се намираше и сега. Отстъпих от хладната сянка на заграждението. Вдигнах очи нагоре, разгледах прозорците на другите жилища и къщи. Обърнах се към жилищните блокове в края на улицата на една пресечка от мястото, на което се намирах. Редиците от триетажни сгради с плоски покриви приличаха на казарма.

Намерих линийка и рулетка, върнах се обратно зад заграждението и снимах тялото от всички ъгли. Забелязах, че когато куршумът е ударил слънчевите очила, силата му ги е изхвърлила от лицето. Те се бяха приземили точно на метър вдясно от главата му. Опипах окървавената му посивяла коса.

Пръстите ми намериха това, което търсех — счупени кости на тила и раната, от която бе излязъл поне един куршум. Но нямаше влага. Не е имал почти никакви жизнени показатели. Бил е мъртъв, когато е паднал на земята. Спомних си пак анонимното стихотворение и споменатия в него палач.

Моменталната смърт е рядкост. Може да бъде причинена при отделянето на втория шиен прешлен от останалия гръбначен стълб. Обикновено съм я виждала при обесване с дълго и рязко падане като от мост или от високо дърво, при катастрофи от камшичен удар след удар в таблото или удар в дъното на басейн. Ако се прекъсне гръбначният мозък, мозъкът се отделя от тялото. Сърцето и белите дробове веднага спират да работят.

— Мисля, че можем да изключим стрелба от движеща се кола, също и обир, както и всяко друго нападение с пистолет — казах на Мачадо.

— Значи смяташ, че е напълно изключено някой да се е приближил зад него и да го е прострелял в тила? И когато е паднал, да го е прострелял в лицето?

— Посред бял ден с хора наоколо?

— Ще се учудиш колко много неща хората не чуват или ги приемат за бумтене на ауспух.

— Няма частици, нито каквито и да е други улики за стрелба от близко разстояние. — Огледах внимателно раната на тила под косата. — Ако е бил пистолет, няма гилзи.

— Стрелецът може да ги е прибрал.

— Това би било прекалено много суетене на открито по светло.

— Не споря с теб — каза Мачадо. — Просто искам да изчерпя всички възможности. Например възможно ли е куршумът, влязъл през тила, да е излязъл през окото? И тук говорим само за един изстрел?

— Не. Раната на окото е входна и нямаше да има частици под и около главата му, ако е бил прострелян, докато е бил прав.

— Значи куршумът — първият куршум — може да е навсякъде.

— Ще разберем повече, когато го закараме в центъра ми. Но това, което видях дотук, показва две различни траектории. Една, докато е бил прав, и още една, когато е паднал. Вторият куршум е излязъл през тила му, който е доста раздробен, държи го само скалпът. Частичките са точно тук — и аз показах кръвта под и около главата. — Куршумът се е разпаднал, когато е излязъл и е ударил асфалта. С други думи, когато е прострелян в окото, вече е бил в позицията, в която е сега.

— Късметлийски изстрел — каза Мачадо. — Право в десетката.

— Не знам дали е късметлийски, със сигурност не и за него, освен че не е страдал. По мое мнение нападението е било мигновено, като гръм от ясно небе, извършено е от разстояние от някой, който го е планирал.

— Какво разстояние?

— Невъзможно е да се каже без възстановка. И ще я направим. Предлагам ви много внимателно да огледате всички сгради наоколо, в които някой може да се е скрил с пушка. Частичките около раните са медни и ако говорим за пистолет, например деветмилиметров с кухи медни куршуми, те нямаше да наберат достатъчно скорост при изстрел, за да се фрагментират така. Според мен става въпрос за далечни изстрели с тежки куршуми от мощна пушка и изключително точен и изкусен стрелец — повторих аз.

— Точно това и аз казвах. — Марино се бе върнал. Забелязах кецовете му зад мен. — Може да е същият проклет снайперист, който уби двама души в Ню Джърси.

— Боже мили. — Тъмните очила на Мачадо се обърнаха към жилищните блокове. Той огледа близките постройки, спря очи на една голяма тухлена сграда точно отсреща, през улицата. — Хайде пак се започна.

— Не спомена ли, че онези две жертви са застреляни в тила? — попитах Марино.

— Високо в тила — отвърна той. — Точно в основата на черепа.

— И вторият изстрел е дошъл, след като се били вече на земята?

— Точно така — отговори той. — Все едно някакъв терорист изпраща послание, кара ни да вярваме, че никой не е в безопасност, когато се качва на ферибота или си вади покупките от колата.

— Може да е терорист, но може и да е някой, който се забавлява, като се упражнява в стрелба по човешки същества. — Отворих един пакет и извадих пластмасови пинсети. — Но и в двата случая си прав. Изпраща послание, че никой не е в безопасност.

— Аз смятам да държа съзнанието си отворено — каза троснато Мачадо. — Искам да намеря хлапето с велосипеда, преди да реша, че убийствата са извършени от някой превъртял бивш военен.

— Отворено съзнание? — повиши глас Марино. — Що за шега! Съзнанието ти е отворено колкото Федералния резерв.

— Внимавай — каза Мачадо с метална предупредителна нотка в гласа. — Ако не се укротиш, ще поискам да те преместят да разследваш друг случай.

— Доколкото ми е известно, не си ми началник. А с шефа сме гъсти. Онази вечер пийнахме по няколко в „Пади“ с него и с окръжния прокурор.

Пререканията и закачките им бяха потискащо безсмислени и безвкусни. Сякаш бяха забравили мъртвеца, който не бе пречил никому, а някой жестоко му бе отнел живота и бе преобърнал световете на всички около него. Реших да сложа край на караницата им по единствения начин, който ми беше по силите. Щях да ги разделя. Намерих маркер в куфарчето си.

Надписах малка картонена кутия за улики и с пинсетите започнах да събирам медните частички от косата, мозъчната тъкан и кръвта. Най-голямата частичка беше колкото детско зъбче, извита и остра като бръснач. Сложих я на върха на показалеца си. Погледнах я през лупата и видях отпечатък от дулото на пушката. Изведнъж Марино се появи до мен и клекна. Беше си сложил ръкавици. Усещах топлината му. Долавях миризмата на засъхнала пот от тренировката му.

— Веднага ще поискам балистична експертиза на това парче — казах. — Може ли да помолиш криминолозите от Ню Джърси да изпратят снимки от двата случая там?

— Ама, разбира се! Джак Къстър е мой човек.

— Кой? — попита грубо Мачадо.

— Най-големият специалист по балистика, който знае повече за оръжията от всички, които познаваш — настръхна Марино. Гневът между тях с нож да го режеш.

— Донеси ми каквото успееш да намериш възможно най-бързо — казах на Марино. — Доклади от аутопсиите, лабораторни резултати.

— Ами ако се окаже, че балистичните данни не съвпадат? — Въпросът на Мачадо този път бе насочен към мен.

— В момента най-голямата ми грижа е, че почеркът на извършителя и раните са доста подобни — отвърнах аз. — Фатален изстрел в тила, последван от втори изстрел, който изглежда ненужен и вероятно е символичен. Изстрели в устата, в корема, в окото. Освен това и при трите престъпления е стреляно отдалече с медни куршуми. Дори балистичните данни да не съвпаднат, предлагам да си сравним записките с хората от Мористаун. Твърде е възможно стрелецът да не е използвал едно и също оръжие.

— Няма такава вероятност — не се съгласи Мачадо. — Ако имаш предвид снайперист, то той ще ползва това оръжие, което познава и на което се доверява.

— Хайде пак започна да правиш обобщения — тросна му се Марино.

— Господи — промърмори Мачадо и поклати глава.

— Някой трябва да помисли с главата си, преди този изрод да реши да действа пак.

— По-спокойно приятел — сопна му се Мачадо.

— Веднага ще се обадя на Къстър. — Марино си свали ръкавиците и бръкна в джоба на якето за телефона.

Оставих кървавото медно парченце в картонената кутия. Залепих здраво капака с тиксо и подадох опакованата улика на Мачадо. Така вече отговорността да ми го достави в центъра беше негова и по този начин го отделих от Марино. Напомних на Мачадо, че фрагментите от куршуми трябва да бъдат незабавно обработени според Интегрираната балистична идентификационна система, ИБИС.

— Има проблем с това. Тя не е… — започна той. Разбрах какво има предвид и ми се стори странно.

Моят най-добър експерт по огнестрелни оръжия Лиз Райтън не беше на работа, през последните няколко дни боледуваше от грип. Нямах представа откъде Мачадо знае за това.

— Ще й звънна вкъщи — отвърнах.

Тя ми трябваше, за да използва софтуера на ИБИС и да сканира отпечатъците от дулото, да ги прекара през Националната интегрирана балистична информационна мрежа, НИБИМ. Ако въпросното оръжие е било използвано за други престъпления, можехме да засечем съвпадението до часове. Свалих си ръкавиците.

— Ало? — обади се тя задъхано.

— Лиз? Доктор Скарпета е.

— Чух за убийството по новините.

— Очевидно вече всички са чули. — Огледах се, докато говорех.

Някои от съседите бяха излезли и се мотаеха по тротоарите и на улицата. Всяка преминаваща кола забавяше и пропълзяваше, а пътниците в нея зяпаха. Шумът от новинарските хеликоптери не стихваше. Забелязах и трети в далечината.

— Разследването е сигурно на два часа. Медиите бяха дошли тук преди мен — казах на Лиз.

— Прочетох за това в туитър — отвърна тя. — Чакай да видя. Проверявам в момента. Boston.com пише, че в Кеймбридж е застрелян мъж на име Джамал Нари. В друго съобщение ни припомнят кой е — нали се сещаш, за „бъзикането“ му с Обама. Цитирам, не изразявам неуважение.

— Можеш ли да дойдеш? Наистина съжалявам, но е важно. Как се чувстваш?

— Носът ми е ужасно запушен, но не съм заразна. Всъщност в момента съм в аптеката и си купувам лекарства. — Тя се закашля. — Мога да дойда до 45 минути.

Погледнах към Мачадо и му кимнах да тръгва към центъра. Той тръгна сковано към джипа. След това се обадих на рентгеноложката ми Ан. Казах й, че пристига труп, който искам веднага да бъде прегледан.

— Особено ме интересува дали има фрактура като при обесване — обясних й.

От другата страна на слушалката настъпи мълчание, после чух:

— Добре, объркана съм. Мислех, че става въпрос за стрелба.

— Ако съдя по мястото на раната на тила и липсата на жизнени показатели след прострелването, имам предчувствие, че ще открием счупване и на двата израстъка на втория шиен прешлен. При компютърна томография трябва да можем да видим степента на нараняването на гръбначния стълб. Обзалагам се, че гръбначният му мозък е прекъснат.

— Ще го направя веднага щом пристигне трупът.

— Трябва да е при теб след половин час. Ако не се върна, докато приключиш, виж дали Люк не може да започне аутопсията.

— Май няма да заминаваш за Флорида — каза Ан.

— Не днес — отвърнах и прекъснах разговора. Клекнах пак зад заграждението.

Сложих малки хартиени торби на ръцете и голяма на главата и ги залепих с тиксо, за да запазя максимално уликите. Но не очаквах нищо по-съществено от медните осколки. Не мислех, че убиецът се е доближил до жертвата. Изправих се и се огледах за Ръсти и Харълд, които все още се въртяха около вана на Центъра по криминология. Махнах им.

Те тръгнаха към мен, докато аз си затварях куфарчето. Чух как тракат колелата на носилката, която те бутаха към мен. Върху нея бяха сложени бели чаршафи и прилежно сгъната торба за трупове.

— Искаш ли да погледнеш вътре в апартамента? — попита ме Марино. — Защото натам съм тръгнал. Имам предвид — дали искаш както обикновено да прегледаш домашната аптечка, хладилника, шкафовете, боклука?

Искаше да му правя компания. Обикновено беше така.

— Разбира се. Да видим какви лекарства е пил — отвърнах аз, докато към нас се приближаваше униформен с документ, който ми приличаше на съдебна заповед.