Тихият палач

42.

Не беше вярно, че новобранец може всеки път да улучи десетката с далекобоен снайпер. Джак Къстър демонстрира кристално ясно, че убиецът не просто се бе добрал до последната дума на технологиите и бе тръгнал на лов за хора, при който улучваше почти невъзможни цели.

Човекът, когото преследвахме, беше опитен, много умел и може би използва пушка, която беше далеч по-умна от мен. Разбрах по трудния начин, че прицелването не беше фасулска работа. Обикновено когато успеех да наглася правилно бялата точка, мръдвах пушката и губех целта. Имаше го и на пръв поглед непреодолимият проблем с траекторията. След няколко часа стрелба по стоящи цели и слушане на глухите удари на медните куршуми в стоманата, Къстър потвърди това, което не исках да е вярно.

На стрелбището нямаше достатъчно висока точка — включително и кулите — от която да се симулира убийството на Джамал Нари. Според Къстър в условия като онази сутрин стрелецът е трябвало да бъде поне на 90 метра над целта. От това разстояние най-много да се чуе съвсем слаб звук от удара на куршума. И той щракна с пръсти, за да ни покаже какъв би бил той.

ЩРАК. Непрекъснато го чувах.

Каза, че ще постъпим глупаво, ако изключим възможността да е стреляно от хеликоптер, а това беше още нещо, което ФБР би използвало срещу Луси. Точен стрелец, експерт по оръжията, а и в четвъртък сутринта, когато Нари бе убит, тя бе във въздуха. Почувствах подмолна тревожност, докато пъхах магнитната карта в слота пред хотелската си стая и отварях вратата. Влязох вътре и хвърлих чантите върху идеално оправеното легло. Светнах лампата, намерих бюрото и бутилка вода, като разсеяно си дадох сметка за мебелите и карираната дамаска. След това включих лаптопа си и седнах.

Отворих сателитна карта на Кеймбридж, която бе обновена преди единайсет минути в осем и петдесет вечерта и намерих къщата във викториански стил на Фарар Стрийт. Беше осветена, високите метални улични лампи грееха. Познах голямата веранда, велосипедите и скутера, вързани за стълбовете, паркираните коли, жълтата лента, обозначаваща местопрестъплението, която още ограждаше двора. Увеличих мащаба и се преместих на север към строителната площадка, където според полицейските доклади кранист бе паднал и загинал в сряда сутринта.

Беше в Съмървил, висока сграда, бетон, стъкло, скеле и почти нищо друго. Потърсих информация. Двайсететажен луксозен комплекс с апартаменти, строителството му бе започнало миналото лято. Разстоянието беше точно 965 метра по въздуха или приблизително хиляда метра от мястото, където Нари се бе строполил на тротоара и бе разсипал пликовете с покупки.

Както обикновено при по-високо строителство имаше кран за повдигане на материали, който по мои изчисления беше 75-метров. Кабината за управление беше в десния ъгъл на кулата и стрелата и единственият начин да се изкачиш до нея, беше фиксираната стълба, обградена с мрежа, която не можеше да предпази от падане, особено ако човекът е издебнат от засада. Не можех да си представя да започвам работния си ден с изкачване по подобно нещо, и то с раница на гърба или с чанта с принадлежности от първа необходимост. Влязох в базата данни на Криминологичния център и намерих случая отпреди три дни — 11 юни.

Арт Руиз, на четирийсет и една години, с травми от удар в плоска повърхност с висока скорост като при падане от високо. Разгледах снимките с него от мястото и от масата за аутопсии. Забелязах скъсано дясно ухо и изтръгнати нокти на ръцете. Това не бяха следи от масивен инфаркт на човек, който се е катерил по стълба и който е паднал в безсъзнание на земята и след това е починал. Прочетох доклада на Джен Гарате и забелязах, че случаят е разследван от Сил Мачадо.

Руиз е бил открит от колеги около осем часа сутринта на 11 юни. Лежал е по гръб в основата на крана. Джинсите и ризата му са били окървавени и раздърпани, едната обувка и каската му са били свалени, раницата му е била на гърба, но едната презрамка е била около лакътя му, а ръцете му били силно изранени. На компютърната томография забелязах, че и двете му рамена са били извадени, но близкият кадър отдясно на лицето му разказваше различна история. Виждаха се съвсем дискретни охлузвания, много слабо видими с розово морав цвят, шито съм забелязвала при ритник с обувка. Обадих се на мобилния телефон на Люк Зенър.

— Трудно е да се разбере в какво се е ударил, докато е падал. Това е една от причините, поради които забавих случая — каза ми той, когато го попитах за нараняванията на краниста. — Както виждаш, има много несмъртоносни наранявания от удар в стъпалата на стоманената стълба и предпазната й решетка. Освен това има стесняване на кръвоносните съдове, очевидно е страдал от асимптомно сърдечносъдово заболяване. Но това не означава, че не му се е завило свят и не е припаднал. Да се катериш на 70 метра височина, си е стресиращо.

— Но може и да е бил изритан. — Отворих нова карта на компютъра си, този път на Еджуотър, Ню Джърси. — Ако някой вече е бил в кабината, е трябвало само да отвори вратата, когато Руиз е стигнал върха. Бързи и силни ритници в главата и той се удря в решетката и губи равновесие, което може да обясни извадените рамене. Раницата му вероятно се е закачвала многократно, а израняванията по ръцете показват, че се е опитвал да се хване, докато е падал. Какво мисли Мачадо?

— Предполагам, че не си чула. От този следобед той вече не работи в участъка в Кеймбридж. Разбрах, че е приел работа в щатската полиция.

— Съжалявам да го чуя. — Но така беше по-добре за Марино, а това значеше и за всички нас.

Още едно високо строителство, още един кран само на няколко пресечки от мястото, където бе убита Джули Истман. Започнах да претърсвам публичните източници за някаква информация. Попитах Люк дали изобщо е обсъждано, че смъртта на Руиз може да е убийство.

— Все още не — каза той.

— А строителната площадка? Предполагам, че веднага е била затворена.

— Да. Нали знаеш какво става, когато се намеси Инспекцията по труда.

— Хм, нещо подобно се е случило и при убийството в Ню Джърси, което е свързано със стрелбата по Нари…

— Чакай малко. И тези стрелби са свързани със смъртта на строителната площадка?

— Така си мисля — отвърнах. — Строителна площадка близо до ферибота на Еджуотър е била затворена два дни преди Джули Истман да бъде убита. Очевидно е имало оплакване от Инспекцията по труда за нарушения и всичко е спряно, докато трае разследването. А стрелбата в Мористаун отпреди шест месеца? Джак Сигал е бил убит, докато е слизал от колата си зад ресторанта му, който е на половин километър от друга голяма строителна площадка с кран.

— И тази площадка ли е била затворена?

— Би трябвало — отговорих. — Сигал е убит на 29 декември, а не знам някъде да се строи по време на празниците. Очевидно не разглобяват крановете, когато работата спира и няма какво да спре някой да се качи и да проникне в кабината.

— За да стреля по хора.

— Най-добрата пусия, на десетки метри във въздуха — отвърнах.

— Въпросът е кой, по дяволите, би се сетил за нещо подобно?

— Някой, който върши много лоши неща от известно време насам и не се страхува от нищо — казах. — С други думи, обучен убиец, най-лошата възможна порода.

Час по-късно в бара във фоайето изстисквах лимон в джин-тоника си, докато Луси пиеше бира.

— Все още ли си убедена, че Медноглавата змия…? — започнах да задавам въпроса си аз.

— Глупаво име — прекъсна ме тя. — Опит за привличане на внимание.

— Убиецът си го е избрал, не медиите.

— Точно така. Открадна профила в туитър на мъртъв водопроводчик и избра име, с което да се подиграе с нас.

— Как тази личност го е сторила? — Следвах логиката на Луси. Избягвах местоименията или някакви уточнения за пола.

— Лесно е, ако знаеш как да изравяш информация и да получаваш достъп до смъртни актове. И трябва да започнем да мислим в тази посока. Всичко е планирано и е нарочно.

— Така ли? Защо точно ние? — попитах, но тя не отговори. — Как ти хрумна, че някой е искал да намерим непокътнат куршум? — Върнах се към въпроса си, докато си мислех какво още ми бе казал Джак Къстър.

Луси беше субективна. Тя беше толкова напрегната, че всеки момент щеше да експлодира. За това си има причина. Тя винаги е имала такава и аз щях да разбера каква е тя.

— Гравираната тройка на куршума трябва да ни накара да си мислим колко още хора ще умрат и дали следващите не сме ние — каза тя.

Мислех си, че ни чакат още четири жертви, докато отпивам от питието си и слушам тракането на експреса. Луксозният хотел от бели тухли „Мадисън“ е близо до релсите в старата част на Мористаун, която се намира само на четирийсет минути път от мястото, на което е била убита Джули Истман. Ресторантът, до който е бил застрелян Джак Сигал, е дори още по-близо, а месец по-рано убиецът е бил в бизнесцентъра на този хотел, за да ми прати съобщение.

Стихотворение от Медноглавата змия, в което се споменава за тих палач и златисти фрагменти. Стихотворение, което отброява минутите. Под лъжичката ми отново започна да трепери от напрежение, сякаш всеки момент щях да повърна.

— Височина от няколко десетки метра. — Споменах това, за да видя какво ще каже Луси. — Как е възможно това в района на Кеймбридж, където е бил убит Нари?

— Казваш го, все едно вече знаеш отговора. — Тя ме погледна.

— Може би го знам. Може би ти ми го подсказа.

— Не съм.

— Търсех обяснение, различно от хеликоптер, особено твоя хеликоптер — отвърнах.

— Най-високата сграда около къщата на Фарар Стрийт е може би четири или пет етажа — каза тя и тогава спомена строителната площадка, високата страна на Съмървил Авеню, на която бе загинал кранистът.

— Значи и ти си го помисли — отвърнах и й казах, че той може и да е убит.

— Звучи логично — заключи тя.

— Защо? — попитах.

— Много умно от твоя страна да се сетиш за това и аз съм съгласна. Звучи логично — повтори тя.

Барът беше приятно тъмен с ламперия по стените и гол дървен под. В дъното имаше пиано, на което точно в този момент никой не свиреше. Беше почти единайсет, бяхме се изкъпали и преоблекли. И двете бяхме с джинси и фланелки, довършвахме си салатите и внимавахме с питиетата след толкова часове на жегата. Отново усетих неприятното напрежение, докато повдигам темата за хеликоптера, защото някой друг щеше да го направи или вече го бе сторил.

— Ти летя в четвъртък сутринта по времето, когато Нари беше убит. — Отпих от питието си и се съсредоточих върху стомаха си, за да видя дали тоникът няма да го успокои.

— След като беше убит — поправи ме тя. — Излетях от Норуд в единайсет и осем и това го има в архивите на летателната администрация. Неоспорим факт.

— Не те разпитвам, Луси. Но това трябва да се изясни. Според мен е стреляно от строителните кранове, но трябва да говорим и за хеликоптери.

— Давай, разпитай ме. Няма да си единствената. Дори вече не си.

— Кога започна да прослушваш честотите в Бостън в четвъртък сутринта? — Тоникът не помагаше. — Обикновено го правиш преди полет. Проверяваш времето. Проверяваш трафика и съобщенията. — Сервитьорката вървеше към нас. Беше млада жена с къса щръкнала коса в тесни черни панталони и бяла памучна туника. — Възможно ли е във въздуха да е имало други хеликоптери, които може да…

— Какво да може? — прекъсна ме Луси. — Убиецът ги е сложил на автопилот и е стрелял с тежък снайпер през прозореца? Или пък е имал съучастник, който е карал хеликоптера с отворена врата? Няма начин. Достатъчно умна си, за да се сетиш за крановете. Гарантирам ти, че си права. Звучи логично.

— По още едно? — Сервитьорката ми се усмихна и погледна предпазливо към Луси, а моето настроение се влоши още повече.

— Малък джин и тоник отделно, моля. — Беше лоша идея и вероятно трябваше да се качвам и да си лягам, но нямаше как да го направя.

— Имате ли бира „Сейнт Поли Гърл“? — попита смело Луси и аз окаменях.

— Да. — Сервитьорката звучеше нервно.

— Сега вече си говорим. — Луси я плашеше и тя бързо се отдалечи. — Какво се случи току-що?

Поех си дълбоко дъх и изчаках гаденето да премине.

— Как разбра за бирата?

— Имаш предвид празните бутилки, наредени на скалите, където е бира разбита главата на Грейси Смитърс? Ти снима местопрестъплението и качи снимките в базата данни. Също така направи сума ти фотографии в Нантакет, където бе убита Пати Марсико. Не помниш ли какво имаше на перваза в наводненото мазе? Четири празни бутилки „Сейнт Поли Гърл“, избърсани от отпечатъци и с унищожена с белина ДНК. Етикетите им бяха обърнати напред. Знаеш на кого е компанията за недвижими имоти, която бившият съпруг на Пати Марсико се опита да съди? „Гордиев възел“, корпорация, основана преди три години от Боб Росадо.

— Ти току-що изплаши до смърт сервитьорката ни. — Довърших питието си и не се почувствах нито по-зле, нито по-добре.

— Не я искам да се мотае наоколо.

— Не мисля, че се интересува от това. Готова ли си да започнеш да ми казваш истината? Мислиш, че не разбирам, когато не го правиш? — Докоснах челото си, беше горещо.

— Ти знаеш всичко — каза тя.

— Ще стоим тук, докато го направиш.

— Защо лицето ти е толкова червено?

— Никакви лъжи повече — отвърнах.

— Не те лъжа. Избирам подходящия момент, когато се чувствам в безопасност, за да ти споделя информация. До този момент не съм се чувствала така и не съм била сигурна в нея.

— Защо?

— Може би защото няма да я одобриш. Може би няма да ми повярваш, така както някои други хора не ми вярват.

— Кои други хора?

— Марино. Знам какво си мисли.

— Какво му каза, което не си казала на мен?

Гледах я в очите и се опитвах да разбера какво й минава през ума, тайните, които не искаше да ми довери. Тя не се страхуваше. Не беше гневна. Изпитваше нещо друго, което не можех да определя. И тогава го долових. Усетих неподвижното му присъствие. То се взираше в мен като величествено животно, идеално сляло се с околната следа. Вече знаех какво е.

„Страст.“

— Пръстенът, семейната реликва на семейството на Джанет. — Сексуална страст, страст за кръв, усещах и двете вътре в нея. — Ти си спряла да го носиш и тогава баща й си го е получил обратно, а не обратното.

— Тя не трябваше да ти го казва. — Сянка от болка мина през очите на Луси и те потъмняха и станаха с цвят на мъх.

— Преди няколко месеца внезапно си купи нов хеликоптер…

— „Агуста“ ми харесва повече. Двайсет възела по-бърз е.

— А наскоро си взе и ново ферари.

— Имаме нужда от задна седалка и се обзалагам, че Джанет не ти е казала защо.

— Не ми каза.

— А трябваше. Е, вече не е важно. Но поне задната седалка върши работа, когато вземам Сок.

— Кое не е важно вече?

— Трябва да питаш Джанет.

— Питам теб.

— Сестра й има рак на панкреаса в четвърти стадий.

— Съжалявам. Мили боже, толкова съжалявам. С какво мога да помогна? — Познавах Натали и в един момент проумях цялата история. Тя беше самотна майка със седемгодишен син.

— Джанет обеща да гледа Деси — каза Луси и аз не бях изненадана.

Разбира се, че Джанет ще го направи, дори да не беше най-правилното нещо. Освен това знаех, че иска деца. Не беше срамежлива по този въпрос. Тя беше бивш служител на ФБР, адвокат, който се занимаваше с екология. Беше мила, улегнала и би била отлична майка. Луси се притесняваше, че пък щеше да бъде лош родител. Винаги бе казвала, че не може да се справя с деца.

— Разбира се, че ще ти помогна. Ще направя всичко, което искаш — повторих.

— Не мога да го направя — каза тя.

— Деси те обожава.

— Той е страхотен, но не.

— И ще го оставиш да се озове в дом? — Не можех да повярвам, че е толкова себична и студена. — Е, това никога няма да се случи. Ще го взема, преди да стане и ти най-добре би трябвало да знаеш…

Не довърших. Няма да й кажа, че ако не се бях намесила и не бях заместила майка й, кой знае какво щеше да се случи.

— Натали беше диагностицирана преди няколко месеца — продължи Луси и очите й за миг светнаха от избилите сълзи.

Поне се чувстваше зле от това. Поне изпитваше нещо.

— Ракът вече се е разпространил в лимфните възли и в черния дроб. — Оглеждаше се из бара, не поглеждаше към мен. — Четвърти стадий е и всички сме се подготвили за най-лошото. Взех колата. Направих всичко, което можах, и нещата вървяха добре, докато миналия месец реших, че няма да го направя. Казах на Джанет, че не мога. Че тя трябва да постъпи както иска, но аз не мога.

— Разбира се, че можеш.

— Не. Невъзможно е.

— Миналия месец — хрумна ми изведнъж. — Защо реши миналия месец?

Луси отпи последната глътка от бирата си.

— Казах й, че не трябва да е с мен. Особено ако има дете. Никой от тях двамата не трябва да е с мен. Но тя не искаше да слуша, а аз не можех да й кажа причината.

— Затова си спряла да носиш пръстена. Искала си да скъсаш с нея. Да не се виждаш с някой друг?

— Да, искам да скъсам с нея.

— И въпреки че летяхте заедно с Джанет в четвъртък сутринта и минахте над къщата ми. Очевидно си много наранена. Знам, че обичаш Джанет. Не спря да я обичаш през всичките години, в които бяхте разделени. Намерихте се отново, а сега това?

— Именно миналото е проблемът. Защото това е всичко друго, но не и миналото ни и това е такъв голям проблем, какъвто не можеш да си представиш — каза тя и аз отново го долових — онзи огромен звяр, който не мога да видя. След това се появи и тревогата под лъжичката.

— Не ми звучиш като човек, който иска да скъса. — Чух се и си дадох сметка, че не звуча убедително или пък решително, докато се опитвах да потисна гаденето.

— Тя има нужда да се изнесе. Вече трябва да го е направила. Казах й, че ще я откарам където иска, за да е възможно най-далеч от всички нас. — Лицето на Луси беше каменно и под твърдата й хладна обвивка прозираше желание, което бе толкова горещо, че не можеше да се докосне, разтопено и течно като земното ядро.

— Току-що спомена всички нас.

— Бях с Джанет, когато започна. Първо Куонтико, а след това живяхме заедно във Вашингтон — каза Луси. Звучеше несвързано. — Но Джанет не беше в обсега на радара. А сега вече е.

— Чий радар?

— Джанет вече е в обхвата и е невъобразимо опасно. Може да стане много страшно и да свърши само по един начин. Тя иска да загубя всичко, което обичам.

— Джанет не иска да ти отнеме нищо.

— Не говоря за нея.

— Тогава за кого? — Изведнъж усетих как изстивам и ми се гади.

Облякох си якето. Притиснах ръце към лицето си, а те бяха толкова студени, че пръстите ми бяха посинели. Изчаках, докато пристъпът премине и отново го видях. Видях го да се размърдва.