Тихият палач

47.

Форт Лодърдейл, 14 часа

Сребристата му коса беше отметната от челото, суха и разрошена. Беше леко загорял от слънцето и отпечатъкът от маската върху кожата му се бе заличила.

Беше излязъл от водата преди часове, когато аз влязох в кабината на катера, хвърлих чантите на пода и целунах Бентън. Устните му бяха солени от океана. Зад него бяха екраните, включително и на джипиеса, който показваше къде се намирахме — почти на километър и половина навътре в океана от брега на Форт Лодърдейл. Той седеше на пилотското място, двата двигателя бяха изгасени и лодката леко се поклащаше. Чух мекото пляскане на водата.

— Май затрудних всички. — Отворих чантата си на пода. — Но нямах представа, че ще свършите толкова бързо.

— Не е добре, че стана така.

— Знам.

— Но имаме лодката. А теб човек си струва да те почака. Ще опитам още веднъж. — Бентън отклони поглед. Усещах, че е разтревожен.

Черният му водолазен костюм бе свален до кръста. Ръкавите му бяха завързани около него. Винаги правеше така, когато излезеше на повърхността, а беше на нея от доста отдавна. Отвън на носа двама гмуркачи на полицията пиеха вода и ядяха плодове. Вече знаех, че досега нищо не са намерили, абсолютно нищичко. Знаех също така, че това беше неочаквано, да не кажа направо необяснимо.

— Как може да изчезне двайсеткилограмова кислородна бутилка? — Седнах на една пейка и извадих неопрена, чорапите и плавниците.

— Говорим за тонове ръждясващо желязо на дъното. — Той ме гледаше как си свалям панталоните и блузата.

Под тях бяха дрехите ми за йога. Бях дошла направо от летището. Порових още малко и си намерих маската.

— Очевидно не можем да се приближим с детектор за метал. Районът е около десетина метра. Но съм съгласен с теб. Трима души цяла сутрин го обикаляхме, тръгвахме от потъналия кораб навън, местехме центъра и пак започвахме, докато стигнем до място, където не очаквам да намерим нищо.

— Има доста пясък и тиня, които може да скрият предметите. — Пресегнах се зад себе си, хванах дългата връзка и закопчах неопрена, след това си сложих и чорапите. — Ами сонарът?

— Намерихме всякакви боклуци с него, но не и това, което търсехме. — Той вкара ръцете си в обратно в ръкавите на костюма. — Дойдохме тук към осем тази сутрин и се отказахме по пладне. Мина ми през ума, че някой може да е дошъл преди нас или по-рано сутринта или предната нощ.

— Да търси след съмване? — казах аз колебливо, докато водолазите на полицията се приготвяха да влязат обратно във водата.

— Да, с подходяща екипировка. В един идеален свят гмуркачески екип щеше да бъде изпратен веднага, но имаше такава суетня и объркване. На никого не му бе хрумнало, докато двамата с Бригс не се появихме. И ето ни сега. Или поне аз съм тук. — Бентън ми се усмихна само с очи. — Не знам какво си му казала, но така си го уплашила, че избяга чак в Делауеър.

— Не беше уплашен. Но му напомних, че Пентагонът няма да е доволен, ако проведе подводно търсене и изземване на доказателства по толкова медийно известен случай, когато не отговаря на здравословните изисквания. Всъщност той си призна, че военният лекар му е казал дори да не си помисля за гмуркане, докато не си постави пейсмейкър.

Последвах Бентън и излязох от кабината, докато двамата водолази се приближаваха с големи крачки към платформата за гмуркане. Единият носеше торба, в случай че извади късмет и намери липсващата екипировка на Росадо и пробитата кислородна бутилка, която сигурно беше пълна с вода. Тя би трябвало да е доста тежка, затова беше малко вероятно да е отнесена от течението. Пръснах спрей против запотяване в маската си. Проверих стикерите на пълната кислородна бутилка, подпряна на стената на лодката, отворих клапата и пуснах малко съскащ въздух.

— Е, звучи доста безнадеждно, но поне мога да кажа, че съм опитала. — Завързах здраво бутилката за екипировката си. — Както обикновено трябва да мислим за процеса и да се тревожим за някакъв адвокатски екип мечта, който ще се фокусира върху липсващите парчета от черепа, мандибулата и зъбите и как намирането им би променило интерпретацията на фактите.

— Това е такава глупост. — Бентън изми маската си в съд с чиста вода.

— За съжаление, не е. Ако бях адвокат, точно това щях да направя. — Изравних горния край на надуваемата си жилетка с горния ръб на бутилката и седнах на пейката. — Щях да питам за разстоянието. И след това съдебните заседатели щяха да започнат да се съмняват, че е стреляно от яхтата, да си мислят, че е станало със снайпер от голямо разстояние, от друга лодка или от високо място на брега. Ще го сравняват с другите случаи и ще казват, че не може да е бил Трой.

— Или ще обвиняват тази, която би трябвало да е мъртва. Кари.

Огледах искрящата синева край нас и най-близката лодка, която съзрях, беше поне на километър и половина южно от нас. Забелязах, че се движи много бавно в наша посока.

— Може костите да са изядени от акула. — Бентън закопча екипировката си.

— Съмнявам се. — Наведох се, за да си сложа плавниците.

— Долу вече няма нищо и мисля, че това не е учудващо — каза той. — Много стари гуми. Видях цял куп тази сутрин.

— Защо да си правим труда? Ако си мислиш това, което подозирам.

— Знаем със сигурност, че тя е била на яхтата на Росадо вчера сутринта — каза Бентън.

— Била е Саша Зарин.

— Ако все още закриля Трой и семейството, тогава е било хитър ход от нейна страна, да се погрижи всякакви доказателства от дъното на океана да изчезнат, преди да започнем да ги търсим.

— Както е избърсала бирените бутилки и пушката и е използвала белина, за да унищожи следите от ДНК. — Вдигнах регулатора, мундщукът беше в дясната ми ръка, компютърът в лявата. Съединих клапите и затегнах връзките в горния край на бутилката.

— Така е. Боже, като знаем кой е бил. Вероятно точно така е направила — каза той. — Отговаря на стила й и долу няма да намерим нищо, затова защо да си правим този труд? А и апартаментът за рождения ти ден е готов и ни чака. Никога не съм бил по-изкушен да претупам мисия както сега.

— Това би било отвратително. — Закачих маркуча за ниско налягане към клапата на помпата. — Нашите приятели от полицията са вече долу и ни чакат.

Сложих регулатора в устата си и вдишах, мембраната се съпротивляваше и се движеше напред, точно както би трябвало да бъде. Пуснах въздуха. Вниманието ми продължаваше да се рее из синевата край нас към малката лодка, която бях забелязала по-рано. Вече не се движеше, но виждах някой да седи в задната част. Флагът се движеше по водата, някой се гмуркаше край изкуствения риф.

Бентън проследи погледа ми.

— Не се притеснявай. Ако някой се приближи, Рик и Сам ще го отпратят.

— Ще си покажат значките под водата?

— Нещо такова.

— Ще направя едно кръгче край потъналия кораб в непосредствена близост и след това прекратяваме.

— Само за да кажеш, че си го направила.

— Това е деветдесет процента от всичко напоследък. — Бръкнах в чантата си за гмуркаческия компютър, който слагах на китката си, за ножа си с тъпо и късо острие. — Хайде. Отдавна не сме се гмуркали заедно.

Вдигнах маската с малка вградена камера и вкарах ръцете си в надуваемата жилетка. Пробвах отново регулатора, за да се уверя, че въздухът стига до мен. След това ги занулих. Сложих си маската и проверих пак мониторите. Наведох се напред, за да извадя кислородната маска от стойката й и станах. Сложих си ръкавиците и тръгнах внимателно с плавниците към платформата. Регулаторът беше в устата ми. Сложих едната си ръка над него, а другата над маската, и скочих.

Водата беше топла, надух още жилетката си и заплувах по повърхността, чаках Бентън. Направих му достатъчно място, като се придвижих към въжето, закачено за шамандурата. Той скочи с плясък. Погледите ни се срещнахме и си кимнахме. Извадих всичкия въздух от жилетката си и започнахме да слизаме надолу. Водата беше пълна със светлина непосредствено под повърхността. Но колкото по-надолу слизахме, толкова по студена и тъмна ставаше.

Чувах вдишването и издишването си силно. Хванах си носа и си отпуших ушите, когато се гмурнахме надълбоко. Усещах как водата започваше да тежи все повече и светлината от нея да изчезва. Огледах се за двамата водолази на полицията, Рик и Сам, за техните мехурчета или движенията им, но не видях нищо. Непрекъснато проверявах компютъра. После зърнах потъналия товарен кораб, счупено корито на тъмното дъно. Разпознах носа, сочещ на север, и огънатите метални пръчки. Не виждах никого наоколо.

На двайсет и седем метра дълбочина голяма морска костенурка се появи върху ръждясалото корито и една риба жаба се наду върху покритото с тиня дъно. Пъстра рибка правеше движения с устата си все едно се целува, докато се плъзгаше покрай нас. Видях и рапан, който изглеждаше точно като камък, докато не помръдна.

Появиха се вълни и зърнах гигантски сив групер на петна, морски костур и широконоса акула, които изобщо не се интересуваха от нас двамата. Цяло стадо жълти ангелски рибки минаха покрай маската ми, сякаш бях част от изкуствения риф. Кръглите им очи бяха като нарисувани. Повъртя се едно морско конче. Отровен морски скорпион имаше перки, които приличаха на пера. Регулирах въздуха в жилетката си и потънах до дупките отстрани на кораба. Влязох в един отвор, който в предишния си живот е имал и люк. Светнах с фенерчето и по инстинкт замахах с правници, за да се отдалеча от другия гмуркач. Това, което видях, отначало не ми направи впечатление. Една баракуда излезе изпод гмуркача на зигзаг, и покрай него не се виждат мехурчета. Осветих раменете и ръцете му, маската му беше обърната надолу. Приближих се.

Докоснах покрития му с неопрен гръб и той леко помръдна. Видях, че маркучите висят надолу, а в гърдите му е забита стрела. Имаше още някой под него. И двамата полицаи водолази бяха мъртви вътре в кораба. Започнах да ритам силно, за да изплувам оттам.

Намерих Бентън на сантиметри от дъното. Движеше се и търсеше с включено фенерче. Ударих с ножа по кислородната си бутилка, за да му привлека вниманието. След тихото остро тракане той вдигна поглед към мен. Посочих енергично към баржата и отворите в корпуса й в тъмната зеленикава вода, където в лъча на фенерчето ми висяха песъчинки. Тогава чух звука. Тиха бърза вибрация като от далечен моторен трион. Обърнах се по посока на шума и видях нещо тъмно да се движи около кораба. Отначало го взех за голяма риба, но вибрациите ставаха все по-силни.

Силуетът се движеше бързо към мен и аз насочих фенерчето към лицето с широко отворени диви очи иззад зловеща черна маска. Върху кислородната й бутилка имаше черно торпедо, нещо като двигател, който ту виеше, ту спираше, когато тя тръгваше или спираше. Движеше се неестествено бързо. Не видях харпуна, докато не го вдигна и не го насочи. Чух свистене и усетих как нещо ме блъсна.