Тихият палач

40.

Пътуването до тренировъчния център и стрелбището на шерифския офис на окръг Морис ни отне трийсет минути в следобедния трафик.

Усещах времето. Беше осезателно като силен вятър, който ни буташе назад към миналото, а то пък зееше забранително и неподатливо на промяна. Луси криеше нещо, което не искаше да сподели, но предчувствах, че рано или късно ще разбера какво е. Тя бе потънала в айпада си, а аз се измъчвах с тестове и реконструкции, за които не вярвах, че ще ни помогнат да хванем убиеца, станал истинска знаменитост в интернет. Луси ни информира, че откакто бяхме тръгнали от Бостън, Медноглавата змия бе набрал огромна популярност в социалните мрежи. Не можех да търпя вниманието, което злите хора получаваха.

Не ми харесваше да ми напомнят, че по-голямата част от енергията ми отиваше за строене на хипотези, а не за спиране на виновника. Работата ми беше да се подготвя за съдебните заседатели, за прокурорите, да съм сигурна, че съм прегледала всяка молекула при разследването и съм я документирала. Но това не беше достатъчно и преминавах отвъд спазването на правилата. Не бях сигурна, че вече съм способна на това.

Бях сама в обърканите си и гневни мисли. Гледах пейзажа с красиви къщи, конски ферми зад спретнати огради, поляни и паркове, оградени с лилавеещи камъни. Зеленината беше изобилна и шосетата бяха покрити със сенки. Вече бяхме на Уест Хановър Авеню, влизахме и излизахме изпод слънцето, от което очите ме боляха. Луси правеше нещо в интернет, а аз стоях с гръб към нея и се взирах през прозореца.

„Приемаш всичко прекалено лично.“

Не спирах да си го повтарям, но това не вършеше работа. За миг станах сантиментална. Изписани на ръка табели рекламираха домашно отгледани плодове и зеленчуци, с които Градинарският щат бе прочут. Преглътнах. Чувствах, че ме задушават емоции, които не очаквах. Защо животът не беше по-различен… Тогава щях да си взема царевица, домати, подправки и ябълки. Копнея за свежия им аромат, за допира им. Вместо това ме обгръща пагубна мъгла. Измама. Луси си имаше свои стремежи и двамата с Бентън си споделяха.

„Тя ме лъжеше. Той също.“

Къстър намали скоростта, когато огромният комплекс се появи пред очите ни. Криминологичните лаборатории от тухли и стъкло стигаха чак до тренировъчния плац — обширно пространство с простреляни и изгорени къщи, с коли и преобърнати автобуси, които се ползваха като симулативни местопрестъпления за обучителни разследвания, за тренировки на пожарникарите, полицейските кучета и специалните части за опасни операции. Отвъд тях се виждаха етажирани поляни с кули.

Изведнъж се озовахме на тесен черен път и около нас се вдигна гъст прах. Скорошните силни бури бяха пристигнали първо тук, но никога не се знаеше. Земята беше напълно изсушена от внезапното затопляне, което все още ни мъчеше. И в този час температурата не падаше под 30 градуса. Утре щеше да е още по-горещо.

Паркирахме зад едно от многото издигнати дървени съоръжения със зелени метални покриви в неправилна форма. Под тях нямаше нищо, освен бетонни площадки, небоядисани пейки, чували с пясък и сгъваеми столове. Слязохме и започнахме да разтоварваме. Къстър взе голям черен куфар с последен модел снайпер, в който бяха приложени технологии на дроновете за проследяване на целта и изчисляване на момента за стрелба.

— Последната придобивка на спецчастите — продължи той да ни обяснява, докато мъкнехме екипировката си под ужасната жега. Занесохме го до бетонна площадка и го сложихме върху грубите пейки. — Не казвам, че убиецът е използвал такъв снайпер, но би могъл.

— Откъде можеш да се сдобиеш с такова нещо? — попитах.

— Пазарът е предимно за богати ловци на едър дивеч, както и за полицията и армията, но не много. Технологията е нова. Двайсет-трийсет хиляди долара парчето, записваш се в списък и чакаш. Клиентелата е сравнително малка и няма как да се скриеш, ако си един от гордите собственици.

— Някой може ли да види тези списъци?

— Такива са си федералните. Специалността им са моливите и списъците. — Една от типичните подигравки на Марино.

— Исках да ви покажа какво е възможно — каза ми Къстър, без да сваля очи от Луси, като същевременно напълно игнорираше шегите на Марино. — Улучване в десетката от хиляда метра е нищо работа. Новобранец може да го направи. Дори Луси.

— Къде е модерният събирач на куршуми, за който си мечтаеше? — Марино отвори една оръжейна кутия, която носеше етикет „доказателства“.

— Ето тук — посочи той.

В обрасло с бурени пространство вляво от мястото, на което се намирахме, имаше друга бетонна площадка, но без покрив. В края й се виждаше стоманена тръба около десет сантиметра в диаметър и два метра висока. Тя беше обвита в дебел пенест материал, който обикновено се ползваше за изолация на сгради. Била пълна с фибропълнеж, както ни увери Къстър.

— Имам и специално заредени субсонични амуниции за ниска скорост — добави той. — Уинчестър магнум 300, LRX, магнум праймър, барут. Не това е използвано, но все ще ни каже нещо.

— Ако не мислиш, че това е използвано, тогава защо си си правил труда? — попита Луси.

— Първо, няма да търсим гилзите, след като намалим заряда. И второ, куршумът остава непокътнат, върхът не се разцепва и аз ще разбера какво се е случило. А ти защо не помогнеш с нещо? — Той нажежи още малко флирта. — Отзад в джипа има манекен без глава и хладилна чанта. Бъди добро другарче и донеси моя приятел Икабод, желираната глава и кутията с инструментите.

Тя не помръдна. Сякаш не го чу. Това беше един от начините, по които тя флиртуваше. Луси го харесваше. Не знаех какво може да означава това и за миг мислите ми се върнаха към липсващия пръстен. Джанет бе напускала Луси преди и се надявах, че няма да го направи отново.

— Да обобщим — Къстър насочи вниманието си към мен. — Можем да изстреляме тестови куршуми с много малки поражения, да ги съберем на място и да огледаме добре завъртането, жлебовете и вдлъбнатините. Можем да ползваме снимки от балистичната лаборатория и да направим предварително сравнение с куршума, изстрелян в събирача. И всичко това, докато стоим тук и се потим, като си спестим загубата на часове далечни изстрели с пушка, която вече знаем, че не е онази, с която са убити хората.

— Пушката е боклук. — Марино се бе надул като пуяк и изглеждаше много щастлив. — Въпросът е откъде се е взела?

— Някой я е купил както си е била произведена от фабриката и я е подхвърлил — каза Луси. — В нея няма нищо видоизменено. С други думи, съвсем легална е.

— Трябва да внимаваш, когато говориш все едно знаеш прекалено много — каза й Къстър.

В куфара с етикет „Доказателства“ беше ремингтънът 308-и калибър, който Марино бе намерил в апартамента на Ранд Блум — дуло от неръждаема стомана, приклад в черно и зелено. Той я взе.

— Стандартно дуло 5R със спирачка на дулото — каза той — и наистина добър мерник Леъполд Марк 4, но няма следи от употреба. Съгласен съм, че проклетото нещо е чисто ново. Не мисля, че въобще е стреляно с него.

— Някой е знаел, че ще се сетим за това за две секунди. — Луси бе отишла при джипа и се протягаше вътре, за да извади манекена.

„Някой.“ Не можех да се отърва от усещането, че тя има представа кой е той.

— Това не е нашата пушка, вече мога да ви го кажа — обади се Къстър. — Дулото няма да е същото, но за пред съда ви трябва повече от моята дума. Ще ви дам едно хубаво парче мед, което съдебните заседатели да разгледат. — Очилата му със сиви стъкла бяха обърнати към Луси, която вдигаше хладилната чанта. Изведнъж й хвърли заглушители за уши и тя ги хвана с една ръка.

Сложи ги на ушите си и Къстър взе ремингтъна. Бръкна в друга кутия, облицована с мек материал, и ми подаде видеокамера.

— Трябва да заснемеш това — каза той. — Една от причините, за които се сещам, са съдебните заседатели. Ще им покажем колко усилия сме положили, че не просто сме направили обикновени проби в лаборатория с климатик.

Насочих камерата към него и започнах да записвам. Той слезе от площадката на земята. Отвори пушката, сложи меден патрон със син връх от полимер и лъскава месингова гилза. Затвори пушката с рязко кликване, легна на тревата, подпря приклада на торба с пясък и мушна отвора на дулото в най-близката до него тръба.

— Пазете си очите и ушите! — Беше по корем, а прикладът се бе наместил между рамото и бузата му.

Чу се остър пукот и след това настъпи тишина. Нискоскоростният куршум се спря във фибропластмасата. Дори не успя да измине двата метра до другия край.

— Спри. — Имаше предвид да спра да снимам.

Седна и свали шумозаглушителите. Обяви, че повече няма да стреляме и вдигна червен флаг на пилона, в случай че се появят други стрелци. Никой нямаше да натиска спусък за момента.

— Луси? — каза той. — Ще позволя на теб и на Марино да сложите Икабод в дъното на стрелбището. Нека да е далеч, ще започнем с хиляда метра и винаги можем да го преместим по-напред, ако се наложи. Но си мисля, че тази гад избива жертвите си от голямо разстояние. Идете колкото се може по-далеч, докато това божествено място е все още само на наше разположение, защото обикновено по залез-слънце се появяват по няколко идиоти, които се готвят за следващия лов на Осама. Тогава ще трябва да кажем сбогом на дъното на стрелбището, освен ако не искаме да ни отнесат главата. — После се обърна към мен. — Това не го засне, нали?

Джак Къстър отвъртя капачката на тръбата и започна да вади белия пълнеж, който приличаше на захарен памук. Гледах го от един сгъваем стол. Жегата ме притискаше като пластове гореща вода над мен. Бежовите ми спортни дрехи бяха полепнали по кожата, ръкавите ми бяха запретнати и потта се лееше по ръцете, гърдите и гърба ми и ги охлаждаше.

След още малко изваден пълнеж куршумът грейна като нова монета. Имаше малко сажди в задната част от бързо горящия барут. Къстър каза:

— Ето те и теб. Общо взето каквото очаквах.

Обърнах се към Марино, Луси и манекена — мъжки торс с телесен цвят, набучен на лъскав прът, който в някакъв момент се беше снабдил с глава и стойка. Те взеха хладилната кутия и голямата кутия с инструменти, шумозаглушителите бяха на ушите им. Тръгнаха по прашна суха пътека през стрелбището. Слънцето напичаше ниско над далекопроводите, които кръстосваха хоризонта. Наоколо нямаше никого, беше тихо, чуваше се само шумът на колите, които не виждахме. Тогава видях Къстър, застанал над мен с протегната ръка.

В дланта му имаше голям меден куршум, съвсем непокътнат, включително и синия връх. Сякаш никога не бе изстрелван. Но нарезът на дулото се бе отпечатал добре.

— Малко ти спира сигнала, а? Все едно си прави номера със зрението ти? — каза той.

— Така е.

Той извади айпад от раницата си, писа нещо около минута и на екрана се появи уголемена снимка — медният куршум с острите си като бръснач разклонения на върха, който бе изваден от гърдите на Джамал Нари. Къстър дълго се взира в изображението на екрана, след това разгледа с лупа, увеличаваща десет пъти, куршума, който извади от тръбата, като го чистеше от белите влакна. Даде ми го. Беше топъл и тежък.

— Дори не сме близо — каза той. — Този, който държиш в ръката си, определено няма завъртане 1 към 10 и аз вече знам от вида дуло, известно и като ремтаф, че то е 11,2 към 5. Изводът е, че пушката, която търсим, не е ремингтън 700, освен ако дулото не е било заменено с нещо като кригер. Да не говорим за патроните, които Марино е иззел от апартамента на Блум. Това не са гилзи на „Барнс“. Ще напиша доклада си, но освен ако ти или Марино нямате още въпроси за конкретната пушка, аз съм доволен.

Седях тихо в сгъваемия си стол и се взирах в далечните силуети на Луси и Марино в маранята. Усещах как Къстър ме разглежда като балистично изчисление.

— Опитай се да не показваш толкова ентусиазъм — каза той.

— Ще положа всички усилия.

— Не се позволява обезкуражаване. То е против правилата на стрелбището.

— Онова, което се опитвам да не чувствам, не е радост, че съм тук и правя това. Опитвам се да се разубедя, че си губим времето, като правим стъпка по стъпка онова, което ще ни трябва за процеса, който може никога да не започне — отвърнах аз, като го гледах в очите.

— Ще го хванем, който и да е.

— Някой си играе с нас. Напълно ни манипулира.

— Нямах представа, че си такава фаталистка.

— Освен това се опитвам да спра да мисля кой още ще умре, докато ние тук си играем с оръжия.

— Нямах представа също, че си негативна и цинична.

— Не знам какви представи си имал.

— Да не би аз да съм направил нещо?

— Не и на мен.

— Не си играем. — Той прибра ремингтъна в облицованата кутия от черна пластмаса с надпис „Доказателства“. — Но разбирам какво изпитваш.

— Не мисля, че разбираш. — Погледнах го. Сивите му очила гледаха към мен. — Ти вече знаеше, че тази пушка не е онази, с която са убити жертвите. Вече знаеше отговорите на въпросите си, преди дори да си ги задал.

— Не ти ли се е случвало да знаеш от какво са умрели хората, преди да им направиш аутопсия? Ами Ранд Блум? Ти си извадила тялото му от басейна и си видяла раната от намушкване. Имаше ли нужда да го разрежеш, за да разбереш, че ножът е влязъл от долу нагоре, бил е завъртян, срязал е аортата и е спрял сърцето? Може да е аспирирал малко вода с последния си дъх, но е нямало как да оцелее след такъв удар, съвсем във военен стил.

— Виждам, че Марино споделя доста с теб. И не аз правих аутопсията на Блум. Нямаше да се сметне за честна и безпристрастна.

— Но си била права за причината за смъртта му.

— Да, бях.

— Но това не е достатъчно. Трябва да го докажем. И току-що го направихме. Помагам да изградим солидно обвинение.

— Предполагам, че следващото, което ще докажеш, е, че жертвите не са простреляни от земята, дори не от малка височина.

— Напълно си права. Не са.

Той отвори друга кутия, този път по-голяма и груба, и извади далекобойния снайпер. Беше заплашителна черна пушка с голям проследяващ дигитален мерник. Той я постави на статив.

— И докато свършим, може да преосмисляш любимата си теория — рече той.

— Която е?

— Че барутният заряд е бил толкова малък, че е можел дори да хвърли куршума. Не е било точно така, но съм съгласен с теб, че онзи задник е искал да намериш куршума с гравираната тройка на него. Нали не сте го казвали пред медиите?

— Доколкото ми е известно — не.

— Притеснява ме следното: три от колко? Колко убийства е планирал?

Представих си седемте монети и си казах, че остават още четири. Марино, Луси, Бентън и аз. И след това спрях да мисля. Гледах как Къстър започна да слага куршуми в пълнителя.

— Работи е безжична интернет връзка — каза той. — Сензорите събират цялата информация за околната среда, дори за въртенето на земята. Всичко с изключение на вятъра, тези данни трябва ние да въведем. Информацията се изпраща към айпад, което е полезно, когато имаш асистент, а предполагам, че нашият убиец няма.

— Нашият? Нека не използваме езика на връзките.

— Идеята ми е, че подобни задници обичат да работят сами, освен ако не става въпрос за нещо маловажно и не особено предизвикателно.

Отвори още една кутия и извади мерник със стъкла Сваровски. Сложи го на груб триножник.

— Можеш да видиш добре какво се случва при увеличение 60 пъти. — Той се взираше в Луси и Марино в далечния край на стрелбището, които ставаха все по-малки под ниското слънце и върху тях падаха сенки от далечните дървета. — Макар да си давам сметка, че според теб си губим времето, като си играем с оръжия. Макар че, разбира се, ако наистина си го мислеше, нямаше начин да си тук, прав ли съм?

— Надявам се да си прав.

— Ти наистина си ядосана. Не те виня.

— Може би се обвинявам.

— Да. Какво си могла да направиш, за да го предусетиш? Какви предохранителни мерки си могла да вземеш, за да защитиш себе си и своите хора? — Той напълни още един пълнител с пет куршума от мед. — Затова настоявах да дойдеш.

— Нямах представа, че си настоявал.

— Ами настоявах. Първо двама убити на моя територия в Мористаун. Сега един в твоя квартал. Кой може да е следващият? Аз знам едни неща, ти знаеш други. Заедно знаем повече от всеки друг. Та кажи ми защо си ядосана и аз ще ти кажа защо наистина е така.

— Защото му се разминава.

— Не — каза Къстър. — Защото те кара да полагаш максимум усилия и най-добрите ти оръжия не дават резултат. Лабораторните науки вършат работа само когато изследват добри веществени доказателства. Ако те са замърсени и подхвърлени, тогава какво ти остава? Нищо. Също като пушката ремингтън. Няма отпечатъци по нея, а ДНК-то ще е безполезно. Същото е и с амунициите, които е намерил Марино, същото е и с буркана с монетите. Едно голямо нищо, което заема времето на всички и дава на извършителя спокойствие да планира и да се предислоцира.

— Боя се, че си прав.

— Знам, че съм прав, и ще е същото и с това, което се случи занапред.

— Добре, привлече ми вниманието.

— А идеята, че убиецът е искал да намериш куршума? Това откъде дойде? Нали не е просто твое усещане?

— Луси го предложи като възможност.

— Тя е субективна.

— Значи мислиш, че греши.

— Не, мисля, че е права. Но също така мисля, че е толкова напрегната, че всеки миг ще експлодира — каза той. — Тактически принцип номер едно гласи, че ако нямаш ясна и решителна цел, операцията става несвързана и без фокус.

Не отговорих. Нямах намерение да споделям съмненията си за нея, че е емоционално въвлечена и не е обективна. Може би беше разсеяна и без фокус, а ако не беше, това скоро щеше да стане.

— Мога да ти помогна — каза Къстър.

— Приемам всякаква помощ. — Задържах погледа му, а после казах: — Благодаря.

— Всеки може да научи някои нови неща, дори големият шеф. — Той отвори друга кутия с амуниции. — Ще те науча да мислиш като снайперист. Какво знаеш за снайпериста? Той е ловец и аз ще ти дам да надникнеш през очите на този ловец, през прицела му, да усетиш какво е да дръпнеш спусъка и да видиш как някой умира, преди да падне на земята. Защо ще го направя ли?

Станах от стола си и погледнах през мерника. Беше лек, но с огромен обхват. Нагласих го на близко разстояние и при 60 пъти увеличение Луси ми се струваше точно пред мен. Тя отметна косата от лицето си и премигна към косите слънчеви лъчи. Беше онова време от деня, когато светлината беше прекалено ярка и човек не можеше без слънчеви очила, но пък и прекалено тъмно, за да си ги сложи. Свалих моите и ми се стори, че Къстър ме разгадава така, както снайперистът разгадава жертвата си. Той също си свали очилата и се учудих колко зелени са очите му, почти толкова, колкото на Луси.

— Правя го, защото познавам хората като теб — каза той. — Ако видиш и почувстваш това, което вижда и чувства убиецът, ти ще го откриеш. Съзнанието ти ще е много по-ясно от това на Луси. Нямам съмнение в това.

Последвах я с мерника, докато тя късаше парче сребриста самозалепваща се лента и я прикрепваше към торса, а после и през главата от балистичен желатин, който беше прозрачен като кубче лед и изглеждаше хлъзгав. Главата беше овална със зачатъци на мъжки черти. Виждах, че лентата не искаше да се залепи и тя опита с ново парче. Постоянно се оглеждаше, сякаш някой я следеше. Желатинът бе започнал да се топи. Скоро щеше да стане като развалено лепило.

— Не се тревожи. — Къстър отново ме разгадаваше. — Това е по-скоро за ефект, защото си права. Имам много ясни очаквания какво ще се случи. Но отново мисля за съдебните заседатели. Ще снимаме желатиновия мъж на видео, е, всъщност аз ще го направя. Ще сложа камера в долния край на стрелбището. Два изстрела на хиляда метра, десет футболни игрища. Един куршум с намалена скорост и един нормален. И ще го улуча точно тук.

Той докосна тила си в основата на черепа.

— И ще видим в каква форма ще са куршумите и дали ще излязат от желатина — каза той. — Повече издевателства Икабод няма да понесе. Другите изстрели, които ще произведем, и това включва и теб, просто ще бъдат по стоманени цели, за да видим как пушката изчислява пътя на куршума. Разстоянието не ми е най-големият проблем. Предупреждавам те още сега, че ако се вярва на това — той посочи снимката на айпада, — а то прилича на 70-градусов ъгъл на влизане отгоре, имаме работа с балистичен коефициент, който води до притеснителни изводи. И това е задачата, която трябва да решим.

Балистичният коефициент отчиташе математически колко добре куршумът цепи въздуха.

— Изводи за траекторията — добави той, — която вероятно няма да можем да симулираме тук, освен ако Луси не е в настроение и не ни позволи да стреляме от хеликоптера й. Можем да го направим с това нещо. — Той потупа снайпера. — Дори няма да ни трябва джиростабилизатор.

— Ще ми се да не предлагаш тази идея — казах му направо.

— Защо не? Някой трябва да го направи.

— Какво още ти е казал Марино? — Отместих око от мерника и погледнах право към него. Той присви рамо и обърса потта от врата и брадичката си.

— Че някой може би се опитва да я накисне. Че някой може би се опитва да я прати в затвора?

— Може би?! — Бях заслепена от внезапно обзелия ме гняв.