Тихият палач

22.

Сил Мачадо спеше с моята специалистка по огнестрелни оръжия Лиз Райтън. Но това не беше най-лошото.

Професионалните им отношения се промениха по начин, който беше изцяло извън протокола и може би бе дори престъпен. Тя придвижваше случаите му напред по опашката. Правеше всичко, за да му е от полза, а той й връщаше услугата, като й даваше информация, която тя не биваше да има — подробности, които можеха да замъглят обективността й. Марино заяви, че знае това със сигурност и гневът му просто ей така изчезна.

— Съжалявам, докторе — каза ми той. Изглеждаше поуспокоен, но все пак разгорещен. — Не исках така да научиш.

Не вярвах, че изобщо е искал да науча, а трябваше да ми каже. Трябваше да ме уведоми веднага щом бе научил. „Проблемът с жената“, както го бе нарекъл по-рано, а тази жена работеше за мен. Не пророни и дума след това до този момент и на мен ми стана ясно, че той вече не беше толкова лоялен към центъра и към мен. Отново беше ченге. Вървеше, говореше и мислеше като ченге.

— Вярно ли е? — попита ме Бентън и аз вече нямах съмнение, че той знае.

— За първи път го чувам — отвърнах със спокойствие, което маскираше гнева ми.

Черният ван наду клаксона, докато даваше на заден във фоайето. Ръсти и Харълд тръгнаха към нас, бутайки празната количка. Натиснах бутона на вратата. Шумният двигател заработи и стоманените панели започнаха да се спускат. Гледах как квадратният отвор намалява и скрива притъмнялото небе и белите ванове на паркинга. Беше почти шест часът. Повечето служители си бяха тръгнали. Насочих вниманието си към синьото ферари и си спомних какво бе казал Марино — че хората харчат повече, когато са нещастни. Почудих се какво друго са крили от мен.

Ръсти и Харълд минаха покрай нас, колелцата на количката тихо тракаха. Двамата вървяха с наведени глави. Опитваха се да ни оставят насаме, бяха наясно, че са чули повече от достатъчно. Вкараха празната количка. Далечната стена беше цялата в метал. Облегнах се на вратата и я задържах отворена. Помолих ги да извадят Джамал Нари от мястото, на което го държаха.

— Искаш го в твоята зала? — Спряха се до кантара на пода и не смееха да погледнат Марино.

Не одобряваха това, което той току-що бе направил. Вероятно си мислеха, че е лицемерно и нечестно. Както цялото мъжко население, и те си падаха по Лиз, а и Марино си имаше своите трески за дялане, и то сериозни, които нямаше да бъдат пренебрегнати, ако не беше той. Щеше да продължи да бъде звездата на полицейския участък в Кеймбридж, само дето сега нямаше да има конкуренция. Вероятно щеше да се наложи да уволня Лиз.

— Закарайте го в залата за аутопсии, можете да го оставите на количката — казах на Ръсти и Харълд. — Не ми трябва на масата. Ще дойда след няколко минути. Когато приключа, ще го върна в хладилника, ако вие искате да си тръгвате.

— Ако нямаш нищо против. Довечера имаме състезание по боулинг. На косъм сме от това да спечелим пътуване до Лас Вегас. — Не звучаха много развълнувани. Това, на което бяха станали току-що свидетели, ги бе направило тихи и те бързаха да се измъкнат.

— Късмет — отвърнах.

Минах покрай всички, после продължих по рампата и се насочих към масата с френската селска покривка в червено и жълто. Оправянето и чистенето ме успокоява.

— Лиз Райтън? Сигурен ли си? — попита Бентън, когато затворих вратата.

— Да, сигурен съм. — Марино избягваше да погледне който и да е в очите.

— Какви са отношенията ти с нея? Важно е да знам. — Но Бентън вече знаеше.

— Никакви — каза Марино. — Знам ги аз жените като нея и няма да рискувам да провалям разследвания или да свърша в затвора.

Изпразних пепелника в боклука. Фасовете и остатъците от пурите смърдяха ужасно.

— А Мачадо би ли определил отношенията ти с нея като никакви? — попита Бентън.

— Не ми пука какво ще каже той. Няма да му е нито първата, нито последната лъжа за мен.

— Ще отречеш, така ли?

— Със сигурност и той няма и едно шибано доказателство за твърденията си.

Пуснах водата в мивката и струята затрополи глухо по неръждаемата стомана. Скъсах целофана на нов пакет с хартиени салфетки и извадих няколко.

— Добре. Това е един проблем по-малко — каза Бентън. Нямаше как да не забележа, че Луси си мълчи.

Мисля си дали има имейли или някакъв друг вид недискретни съобщения между тях. Ако подобна комуникация между Марино и Лиз съществуваше, подозирах, че вече е изчезнала от нашия сървър. Луси ни е системен администратор и щеше да го защити. Не би се замислила и да изтрие всичко от телефона му. Освен това не се съмнявах, че ще запази уличаващи имейли, водещи до Мачадо. Луси защитаваше своите на всяка цена.

— Лиз Райтън вече направи анализа. Предлагам да го поръчаме и на друг, за да не свидетелства тя. — Бентън не изглеждаше изненадан от случилото се. Той беше наясно с репутацията й.

Подозирах, че Луси му е дала сигнала. Тя беше в състояние да открие подобна бъркотия. Нищо не й убягваше от погледа, ако решеше да търси. Но ако тя е знаела от известно време, защо не ми е казала? Опитвах се да не се тревожа от този въпрос. Течащата вода се разплиска шумно, докато изплаквах пепелника и го търках усърдно с пръсти. Водата беше много студена. Усетих, че Луси ме наблюдава.

Нито тя, нито Марино ми бяха казали. В момента изобщо не можех да ги гледам. Но бързо ми мина. Подсуших пепелника със салфетка и го върнах на масата. Избърсах мушамата. Взех кутията от канолите и се върнах към рампата. Погледнах Луси. Зеленият й втренчен поглед не трепваше. В него нямаше нищо, което да ми подсказва, че чувства, че е направила нещо нередно. Погледнах Марино и не свалих очи от него, докато и той не ме погледна. Надявах се така да го уверя, че вече не се сърдя.

Гневът никога не помага. Станалото — станало. Продължавахме напред. Отворих вратата и се облегнах на нея. Меката светлина отвътре огря рампата и охранителката ми се усмихна иззад стъклото. Джорджия Круз. Беше родена в Джорджия, докато баща й, който бе военен, бил назначен във Форт Бенинг. Беше добра, харесвах я. Тя продължи да пише на компютъра, бутна стола си обратно към триизмерния принтер в бронираната си стъклена кабинка, която другите наричаха „Аквариума“.

— Би могъл да предадеш нагоре по веригата, че той е компрометиран и да накараш шефа си да се обади на Гари Евърман. — Марино звучеше малко отчаяно.

Не му харесваше да е доносник и можех да си представя какво ставаше в главата му. Ако преди не можеше да работи с Мачадо, сега вече това по никакъв начин нямаше как да стане. Марино трябваше напълно да го изчисти от картинката, но комисарят на полицейския участък в Кеймбридж нямаше нужда да го научава от шефа на бостънското поделение на ФБР. Една дума от Бентън щеше да е достатъчна и аз бях сигурна, че тя е изречена още преди часове. Стоях във фоайето със съпруга си, племенницата си и Марино, всички се бяхме събрали на върха на бетонната рампа близо до отворената врата. Гледах как мишката влиза в капана.

Мачадо беше мишката и всичко си дойде по местата. Такава беше работата на Бентън. Прост план, чийто краен резултат бе обвиняването на младия детектив, след като Марино го уличи. Марино си мислеше, че той е предизвикал всичко, но всъщност съдбата на Мачадо е била решена много по-рано. Съперничеството и мръсните тайни между Мачадо и Марино бяха станали разрушителни. Единият трябваше да си тръгне.

— Негова е вината, че не си направи отвод — каза ми Марино, но аз не му отговорих. — Когато ти й се обади да дойде и да изследва фрагмента от куршум, той имаше възможност да постъпи правилно и да се оттегли от случая. От месеци му се представяха такива шансове. Все го чаках да направи каквото трябва.

— Той най-напред изобщо не трябваше да се поставя в подобна ситуация — най-накрая се обади Луси.

— Същото се отнася и за Лиз. Но за нея правилата не важат. Напоследък май те не важат за много хора.

Каква ирония, че племенницата ми правеше подобен коментар. Тя нямаше никакво уважение към правилата и без проблем намираше оправдание за всичко, което вършеше.

— За нещастие, хората са такива, каквито са, връзките просто се случват — отвърна Бентън. А и той най-добре знаеше това.

Когато нашата връзка започна, работехме заедно по убийство и той беше женен. Не си направихме отвод. Дори не опитахме. Бяхме достатъчно умни да не позволим да ни хванат. Истината е, че всички ние невинаги постъпваме правилно и честно. Но когато ставаше въпрос за Луси, Бентън, Марино и мен, знаехме, че винаги можем да разчитаме един на друг.

— Трябва да нормализираме нещата и ще ти кажа какво друго не помага. — Настроението на Марино драматично се бе променило, сякаш нищо не се бе случило и той командваше парада. — Костюмари и горили с бронежилетки. В момента психологическата игра е най-важна, Бентън. Петнайсетгодишно хлапе признава нещо, което е невъзможно да е извършило.

— Той много е загазил — отвърна Бентън. — Свикнал е да лъже. И за негово нещастие е добър в това, което не е необичайно за малтретирани деца.

— Може би ще ми кажеш точно какво ти каза Мачадо. — Лицето на Марино почервеня. Беше твърде неугледен в широкото си рокерско яке и долнище на анцуг, докато Бентън беше безупречно облечен, непроницаем и много готин.

— Точно това — отговори Бентън. — Около осем сутринта Лео имал сблъсък с Нари в апартамента. Лео се върнал по-късно и го застрелял. След това хвърлил оръжието в канализацията, но много удобно не може да си спомни коя точно шахта отворил, за да го метне вътре.

— И го е направил без никакъв инструмент? — попита Марино. — Какво? Вдигнал е петдесет килограма чугун с един пръст? Не ми казвай, че вярваш и на една дума.

— Трябва да го приемем сериозно.

— Мога да ти кажа какво е написал в туитър — обади се Луси. — Твърди, че отишъл само да поговори, да даде на съпругата на Нари наградата си от състезание по тенис като подарък, а той го нападнал. Ударил Лео в главата с трофея. Затова Лео се върнал по-късно и го застрелял. И съобщението не е само едно — каза ми тя вече на мен. — Разказал е историята в десет.

— Награда от състезание по тенис — повторих аз. — Ще е хубаво да я видя, преди да го прегледам.

— Това изобщо не се е случило — каза Марино. Спомних си апартамента на Фарар Стрийт.

Не видях там трофей или някакви следи от борба. Помислих си за китарите, за вероятната употреба на белина — подробности, за които се обзалагах, че Лео Ганц няма никаква представа. Кой бе влизал в този апартамент? Кой, наистина, и какво бе правил там?

Изпратих съобщение на Ан. Попитах я дали още е в сградата. Исках да знам какво е излязло от компютърната томография на Нари, дали е видяла нещо необичайно, включително и стомашното съдържимо, което Люк Зенър бе описал като интересно.

— Да не забравяме, че съобщенията в туитър на Лео са от дома му, от неговия рутер — продължи да обяснява Луси. — Но онова, което намеква за смъртта на Нари, преди тя да се случи, не е отдам. Ай пи адресът, от който е пратено, е в „Шератон“ в Кеймбридж, от бизнесцентъра им. Туитът е пуснат от един от техните компютри в девет сутринта. След това започва да се разпространява като вирус — добави тя, докато аз четях отговора на Ан.

Казваше, че ще се отбие през приемната зона, където аз все още бях. Държах вратата отворена, облегнала се на нея, и слушах как Луси обяснява, че изпратеното от „Шератон“ в девет часа сутринта съобщение идва от профила на Медноглавата змия. Може би в някаква степен го очаквах. Сега вече имах по-добра представа защо Бентън беше тук и какво са правили двамата с Луси.

— И в двата случая е използван компютър от бизнесцентъра на хотел — каза тя. — Това прави проследяването на съобщенията невъзможно, тъй като ай пи адресът и кодът за достъп до машина, която се използва публично от гости на хотела или от всеки, който по случайност е пожелал да си разпечата бордовия пропуск или пък нещо друго.

— Значи нямаш представа кой е Медноглавата змия? — Видях как Ан се появи по коридора. Дългата й бяла престилка се вееше около коленете й. Невзрачното й, но приятно лице бе усмихнато.

— Знам кой би трябвало да е — каза Луси.