Тихият палач

43.

— Бирата. „Сейнт Поли Гърл“-каза Луси и чудовището стана огромно колкото Скалистите планини.

Усетих немигащия му поглед и долових силния му кисел вкус.

— Не се намира навсякъде и в този бар не я поръчват много хора.

— Знаеш някой, който я пие — отвърнах аз и тя кимна. Въздухът се раздвижи и миризмата се промени.

Влажен мирис на диво животно, който знам, че е обонятелна халюцинация, знак, че някаква примитивна част от мозъка ми някак си предусеща какво предстои. Толкова е заплашително, че не мога да му придам форма. Не мога да го превърна в съзнателна мисъл.

— Вечерта на 11 май, неделя, Деня на майката, в 11:39 вечерта, за да бъда точна, точно тази сервитьорка — Луси се огледа из залата за нея — е сервирала на жена, която е стояла на онази маса там до бара. — Тя посочи ъгловата маса, която бе заета от едър мъж в костюм, пиещ уиски. — Жената е поръчала „Сейнт Поли Гърл“ четири пъти в период от два часа и когато е поръчала третата точно в 11:22, е станала, за да отиде до тоалетната. Но не е отишла само там.

— Отбила се е в бизнесцентъра. — Вече виждах накъде бие и тогава потрепването под лъжичката се появи отново, още по-мощно, и тръгна нагоре към гърлото ми.

— Да — каза Луси. Сервитьорката ни се върна с бира „Сейнт Поли Гърл“, моя джин и голяма гарафа със студен тоник, пълен с малки мехурчета.

Остави ги и веднага се махна.

— Мисли си, че ще й създам неприятности, но няма да го направя. — Луси взе бирата си.

— И защо да се бои от неприятности? — Налях джина върху топящия се лед в чашата си и допълних с тоника от гарафата.

— Защото бирите са били безплатни. Може би една не би била проблем, но всичките четири? Каза, че го направила, защото жената я плашела. Цитирам, била странна, със зловещи очи, и след като изпиела всяка бира, прибирала празните бутилки в чантата си. Не използвала чаша и избърсала масата и стола си.

— Защо?

— А ти защо мислиш?

— Не е искала да оставя ДНК или отпечатъци. Сервитьорката ли ти каза това? — Джинът с тоник ми помогнаха да потуша гаденето. — И кога си говорила с нея?

След като се настанихме в хотела, аз седнах зад компютъра. Обадих се на Люк, а после на Бентън, който не ми вдигна. Взех си душ и се преоблякох. Срещнах се с Луси в двайсет и два и петнайсет. Тя бе слязла в бара преди мен и бе събрала информацията, която й трябваше. Нищо чудно, че сервитьорката я отбягваше.

— Гледала е новините за убийствата тук и в Кеймбридж — каза Луси. — Дадох й да разбере, че е по-добре да не крие нищо от мен и ако си държи устата затворена, аз ще направя същото. Четири бири и Кари, която отишла при нея и й дала стодоларова банкнота за бакшиш. Пъхнала й я отпред в панталона.

— Кари? — Звярът пристъпи напред от храста и стана невероятно шумен. Не можех да повярвам колко е стар. — Кари? — повторих и Луси се усмихна тънко и хладно.

— Този път губи завинаги. — Усетих омраза и това не беше всичко. — Няма да позволя допълнителни щети. Нито на Джанет, нито на детето, нито на някой друг.

Наведох се напред и всичко случило се запрепуска из мозъка ми и се стовари върху мен. Стрелбите, съобщенията, монетите, Пати Марсико, Грейси Смитърс и яхтата, подправения ДНК профил и очевидно подхвърлените доказателства, а сега и бирата.

— Кари Гретхен. — Деловият тон на Луси беше по-ужасяващ от самото име.

„Бирата. Бирата. Бирата.“ Вътрешният ми глас вече не беше никак тих. В този бар. Луси бе избрала хотел „Мадисън“, не аз. И не разбираше какво се случва. Погребана чума като древен вирус се надигаше от топящия се лед и беше жадна за кръв и пълна с лъст. Тя беше заразена и вероятно винаги е била.

Това беше друго изпратено ми стихотворение, този път от остров Уордс, Ню Йорк, женското отделение на психиатричния затвор „Кърби“, където беше пратена Кари Гретхен, защото бе прекалено опасна, за да остане в друга болница. Криминално луда, прекалено невменяема, за да се яви пред съда, но това не беше вярно. Не можеше да бъде по-голяма неистина. Тя никога не бе била луда, всичко друго, но не и луда. Спомням си как Бентън каза, след като тя избяга от затвор с максимална сигурност: „Кари Гретхен ще съсипе още животи“.

— Тя е мъртва. — Казах го тихо, внимателно, обвила ръце около питието си и впила поглед в очите на Луси. — Видяхме хеликоптера й да се взривява във въздуха и да се разбива в океана, след като ти стреля по нея през отворената врата.

Беше бял „Швайцер“, който не можеше да се сравни с „Джет Рейнджър“-а на Луси, нито с нейните умения. Но горивото ни привършваше, когато убиецът съучастник на Кари — Нютън Джойс, откри огън с картечница и улучи ските ни и корпуса. Луси не искаше да се разбием над оживения плаж и над пълните с хора сгради и улици. Затова обърна и тръгна към Атлантическия океан, където можехме да умрем, без да вземаме невинни жертви с нас. Това беше преди тринайсет години.

— Не е — каза Луси. — Кари не е мъртва. Няма да можеш да го докажеш с отпечатъци от пръсти или ДНК. Досието й не е изтрито от нито една система, а тя знае всичко за тях и е прекалено умна, за да се остави да я хванат по този начин, не и като остави следи или се издаде с балистиката. Тя ми помогна да програмирам компютърната система на ФБР и ти мислиш, че някакви традиционни средства ще я спрат?

За нея нищо не беше прекалено жестоко или чудовищно. Избра си за съучастник един сексуален садист, който бе обезобразен и с ужасни белези. Той отвличаше обектите на извратената му страст — хора, които му се струваха красиви, и нарязваше лицата им. Имаше цял фризер с трупове.

— За Кари криминологията е нищо повече от детска игра. Остаряла и детинска — продължаваше Луси. Същото можеше да каже и за себе си.

Спомних си как малкият хеликоптер избухна в кълбо от пламъци, разби се на парчета и се посипа в морето. Не можеше да има оцелели. Но аз така и не видях Кари Гретхен. Видях пилота, зърнах белязаното му лице. Приех, че Кари е била вътре на другата седалка. Всички така предположиха. Останките й не бяха намерени, само част от обгорелия ляв крак на Нютън Джойс.

— Куонтико — каза тя. — „Дървената зала“, „Глобусът и лавровият венец“, кръчмите, в които ходехме, докато правехме компютърната система на ФБР. Точно това пиехме и двете, нашата любима немска бира. Тя знае, че ще се сетя. „Тик-так… Гледай часовника, докторе.“

Медноглавата змия беше Кари Гретхен.

— И стихотворението, което ти прати на Деня на майката, е в същия стил — каза Луси. — „Гледай часовника, докторе. Тик-так.“ Винаги те е мразела. Ревнуваше от нашата връзка и не можеше да те понася, защото ти не се страхуваше от нея.

По време на една от първите ни срещи за малко да се спречкаме. Не я харесах от пръв поглед. Спомням си как чаках в един магазин за шпионски принадлежности в мол в Северна Вирджиния. Ако нямаше други клиенти, когато Кари влезе вътре с кафе в ръка, бях сигурна, че щеше да ми го плисне в лицето. Виждах го. Чувах го. Сякаш току-що се бе случило. Помня как я отведох на една празна пейка до един фонтан и й говорих по начин, който тя нямаше да забрави.

„Няма смисъл да пръскаш чара си към мен, защото си ми ясна.“

Луси беше тийнейджърка, когато започна стажа си във ФБР, работеше в секретния инженерен и изследователски отдел в Куонтико. Кари беше неин ментор. Спомних си я как изглеждаше тогава. Очите й бяха тъмносини, но ставаха виолетови, преди да се превърнат в стоманеносиви. Имаше рядка красота, фини черти, беше брюнетка. Спомних си човека, който караше сивия пикап на Ранд Блум.

Къса коса, вероятно силно изрусена, големи очила и нахлупена шапка. Възможно бе да е била Кари. И изведнъж се почувствах напълно убедена, че е била тя. Когато я видях за първи път в инженерния отдел, не можех да определя възрастта й, но беше по-голяма от Луси. Сега сигурно беше към петдесет. Кари беше суетна. Сигурно безупречно се бе грижила за себе си. Вероятно изглеждаше по-млада от истинската си възраст и бе в изключителна форма. Луси и Кари бяха огледални образи на доброто и злото.

— Добре, слушам те. Отворена съм към теб и съм разумна. Слушам те внимателно. — Гласът ми по нищо не издаваше какво изпитвах. — Тя не е умряла.

— Винаги съм се чудела за това. — Луси не спираше да се оглежда, сякаш Кари Гретхен беше тук. — С някаква част на съзнанието си сигурно съм знаела, че тя не беше в хеликоптера.

— Тогава кой е бил? — попитах. Гаденето ми бе преминало напълно.

— Слънцето блестеше в прозореца ни и Нютън Джойс започна да стреля по нас. Може и никой друг да не е бил в кабината. Не знам. Но Кари не е била вътре и не е мъртва.

— Това беше отдавна. Къде е била през това време и защо сега? — Исках да оборя това, но знаех, че не мога и едва ли можех да бъда по-фокусирана.

— Казваше ми колко много мрази Америка. Бог е свидетел, че ненавиждаше ФБР и работеше за тях само за да може да краде технологии. — Луси бе загубила интерес към бирата си и очите й шареха във всички посоки. — Непрекъснато говореше как щяла да отиде в Русия и да работи за военното им разузнаване. Беше почитател на стария Съветски съюз също като Путин и смяташе срутването на СССР за трагедия.

— И на теб не ти се струваше странно американка, която работи в Куонтико, да говори така? — Внимавах думите ми да не прозвучат като обвинение. Забелязах, че сервитьорката си събира нещата иззад бара и й направих знак да ни донесе сметката.

— Бях в колежа — каза Луси. — Тя беше много убедителна и манипулативна, признавам. Смятах я за много готина. Може би просто не съм се замисляла. А и бях бунтарка, мразех правилата.

„Някои неща никога не се променяха.“ Но й казах:

— Нека се фокусираме върху това, което се случи, след като всички решиха, че е загинала в хеликоптера.

Настъпи тишина, докато сервитьорката оставяше сметката пред мен и след това бързо се изнесе.

— Кари може да не е заминала веднага за Русия — продължи да говори тихо, но разпалено Луси. — Но е била там поне през последното десетилетие, вероятно и по-дълго. Била е част от руска разузнавателна служба, прословута с точните си стрелци, които носят качулки и нямат отличителни знаци по камуфлажните дрехи. До началото на миналата есен Кари е била в Киев.

— Откъде би могла да знаеш…?

— Когато ти започна да имаш проблеми с кредитната карта, заподозрях, че сървърът ни е хакнат — каза Луси. — Проникването е станало през твоята банка. По-специално хакерът бе вкарал вирус в криптиращата програма, която се използва при сигурните сайтове и трансакциите през интернет.

— Като покупки онлайн.

— Брайс — каза тя. — Всичко започна, след като той използва личната ти банкова карта, за да си купи нов лаптоп през март. Кари е прихванала паролата му. Само че отначало не знаех кой е. Но разбрах, че е някой много добър.

— А продължилите кражби от кредитната ми карта? — Не бяха големи суми, не такива, каквито биха могли да бъдат, и това ми се струваше странно.

— Уловка — каза тя. — Кари е искала да види дали ще сменя паролата на Брайс и като не го правех, тя е приемала, че не знам за проникването в базата данни на Криминологичния център. Продължавах открито да предлагам да използваш пластмасата и някой е получавал информация, за да извършва измами. Пратих имейл на Брайс за това, писах го и на Бентън.

— Защото си искала тя да види тези съобщения. Защото знаеш как мисли тя.

— Действа и в двете посоки.

— Тя беше твоя учителка — казах.

— Трябваше да съм много внимателна, за да не разбере, че съм я разкрила, че всеки път, когато влиза в нашия сървър, аз се опитвам да я проследя.

— И ти си оставила това да продължи да се случва. И днес не смени паролата на Брайс.

— Не можех. Не и ако исках да разбера кой прави това.

— Но ти го знаеш отпреди, Луси.

— Трябваше да я проследя и бързо успях да вляза в имейла на Кари, във всичко — каза тя и аз вече не можех да повярвам какво ми казва.

Тя беше обсебена. Беше пристрастена към играта, която само Кари знаеше как да играе с нея.

— А тя е влязла във всичко наше. — Опитвах се да й обърна внимание на това, което тя не виждаше. — Тя е получила достъп до изключително поверителни документи, сред които е можело да има осигурителни номера, профили от социални мрежи, лични данни и адреси, които са й дали лесна възможност да се появи някъде след нечия смърт и да открадне самоличността на някой човек, на който тя вече няма да му трябва, като например да му отмъкне регистрационния номер на колата или профила в туитър.

Парчетата от пъзела просто започнаха да се нареждат. Съобщенията, които получих в туитър, от откраднатия профил на починал човек; регистрационен номер, отмъкнат от друг мъртвец, върху кола, забелязана на ферибота в Еджуотър в деня преди Джули Истман да бъде убита, а сега вероятно намерена на марината в Марбълхед Нек. Данни, откраднати от хора с връзки в Масачузетс.

— Как си могла да я пуснеш в нашия сървър? Защо изобщо си допуснала да получи възможност да подправя информация? — Това би било невъобразимо бедствие, достатъчно, за да затворят центъра.

— Брайс няма достъп, който му позволява да променя каквото и да е по сървъра — каза тя. — Той може да вижда определена информация, но не може да я променя или трие. Освен това редовно архивирам данните. Погрижих се всичко да е подсигурено.

— ДНК профилът ти беше променен. За това трябва нещо повече от достъп за разглеждане.

— Кари вече е изхвърлена и аз възстанових базата данни в предишното й състояние.

— Значи тя е намерила пътечка за влизане, през която е можела да причини огромни поразии. Струва ми се, че си се увлякла в своята кибервойна и си подценила врага.

Луси срещна погледа ми. Не ми отговори, защото не можеше.

— И къде е била тя, когато всичко това е започнало? — попитах. — Взаимното шпиониране. Играта на хакерство, която я е пуснала през задната ни врата.

— Била е в Киев до миналата есен.

— И какво я е накарало да го направи след толкова години? — повторих въпроса си.

— Знаела е, че е време да тръгва, че Янукович ще избяга от Киев и от Украйна и тя няма да е там, когато това стане. Това прави Кари. Играе от тази страна, която най-много я устройва за момента. Съюзява се със силни мъже. Силни патриарси, силни хищници, силни политици.

— Като конгресмен Росадо? — попитах аз.

— Пране на пари, наркотици — продължи тя. — Стотици милиони, изнесени от Русия, които той препира през недвижими имоти. Кари не се е свързвала с него в САЩ. Това е станало преди три години. Росадо си е намерил страхотен кризисен пиар в нейно лице. Тя е човек с огромни способности да манипулира интернет и да се погрижи за бъркотиите, да направи каквото е необходимо. Само че тя има един недостатък. Не е независима. Тя е паразит. Винаги е била такава. Тя е слаба и с течение на времето нарушава собствените си правила.

Въпреки че изглеждаше разстроена, Луси като че ли се хвалеше. Сякаш бе отново впечатлена.

— Предполагам, че си е сменила името. — Взирах се в лицето на Луси за някакви знаци на това, което подозирах.

— Никой вече не я търси, а и преди не я е търсил. Но тя има множество фалшиви имена и аз съм ги дала всичките на Бентън.

— Значи той знае.

— Вече да.

— Нямаше как да знам. За първи път чувам за всичко това, а не биваше да става така.

— Преди убийствата на Джамал Нари и Грейси Смитърс никога не ми бе хрумвало, че тя е застреляла Джули Истман и Джак Сигал — обясни Луси. — След това ти получи съобщението в туитър за Деня на майката и аз го проследих до хотела.

„Тик-так, докторе.“ Същият език като в поемата, която Кари Гретхен ми бе пратила от Кърби преди тринайсет години.

— Трой Росадо завел Грейси Смитърс в семейната къща в Марбълхед Нек, след като тя се измъкнала през прозореца. — Луси ми разказа всички подробности, които не бе получила с честни средства. — Взел я с превоз, който платил с кредитната си карта. Има го в имейли, които Кари е изтрила, но както знаеш, нищо не може да бъде изтрито напълно.

— И тя също го знае, нали? Кари знае всичко, което знаеш и ти.

— Грейси е нямала представа какво наистина представлява това малко лайно Трой, докато нещата не излезли извън контрол, когато останала насаме с него в пустото имение. Тогава се намесила Кари, както винаги прави. — Луси беше прекалено превъзбудена и прекалено убедена в подробностите, в които нямаше как да знае със сигурност.

— Тя убила Грейси. И след това убила и Ранд Блум и отвлякла Джо Хендерсън.

Кари си беше все същото чудовище, но на мен ми се струва, че е станала още по-лоша и че Луси е по-уязвима отвсякога.

— Както може би знаеш, яхтата е била открадната — каза тя.

— Не знаех — отвърнах и ми хрумна нещо друго.

— Кари не може да бъде проследена чрез нея и Грейси няма как да проговори — каза Луси. Но въпросът ми не ми даваше мира.

— Защо сме тук? Защо наистина? — попитах. — Да не би да си се надявала, че ще я намериш тук?

— Че защо ще бъде тук?

— Защото ние сме тук. Защото ти си тук. Искаш да се срещнеш с нея.

Луси взе сметката, плати я в брой и аз бутнах стола си назад.

— Не разбираш ли какво правиш? — понечих да я попитам, но тя се взираше в телевизора от другата зад бара. Беше като хипнотизирана.

— Мили боже — промълви. — Можеш ли да повярваш?

Не чувах какво говореше журналистът, но виждах снимки от въздуха на лъскава бяла голяма яхта на фона на бряг, който ми приличаше на този във Флорида. Последваха бързи кадри с Боб Росадо в Овалния кабинет, в Розовата градина и на бюрото му в Конгреса във Вашингтон, след това огромната порта на имението му в Западен Палм Бийч. Той беше мазник, оплешивяващ и едър, в ръчно ушит костюм, който лъщеше прекалено много. Носеше златен безвкусен часовник.

„Конгресмен Боб Росадо беше мъртъв“, казваше текстът, който течеше в долната част на екрана. „Гмуркал се със семейството си във Форт Лодърдейл в късния следобед. Нямаше официална информация за причината за смъртта, но според източници на телевизията ставало въпрос за вероятна повреда в екипировката.“