Тихият палач

37.

Това беше последното място, на което полицаите се сетиха да погледнат. Странно, че така се получи. И ние с Бентън не си го помислихме — че мястото, на което бе намерено тялото на Грейси Смитърс тази сутрин, ще се превърне в местопрестъпление за втори път.

Когато стигнахме до басейна с морска вода, полицаите вече бяха вдигнали тъмнозеленото покривало и го бяха сложили отстрани. Четирима униформени и двама цивилни стояха около дълбокия край и се взираха в трупа, легнал по корем върху тъмната вода, на сантиметри от покритото с утайка дъно. Колективното им настроение с нож да го режеш, със спорадични изблици на тъга, но агресията им идваше от дълбоко вътре в тях и заплашваше да избухне като бомба.

— Покривалото беше опънато над целия басейн — обясни ни един полицай, надвиквайки плющенето на проливния дъжд. Гласът му беше напрегнат като струна на цигулка, която всеки миг ще се скъса. — Предполагам, че агентката го е направила, след като са намерили момичето, но реших, че трябва да проверим.

Фридман се опитваше да се освободи от сакото си и от кобура. Хванах го за ръката, за да го спра да не скача вътре. Осветих водата с фенерчето и се видя, че ръцете, които плуваха вътре, бяха напълно сбръчкани и бели като тебешир — феномен, известен като „кожата на перачката“, и то в напреднал стадий. Тялото бе престояло там дълго време.

Наведох се и потопих пръсти в басейна. Солената вода не беше топлена скоро и бе изстинала, покривалото държеше басейна студен. Според мен бяха минали часове. Вероятно три или четири. Мъртвецът беше облечен в джинси и маратонки, виждаха се белите му глезени, не носеше чорапи. Широката риза от деним се бе надула от водата. Клекнах до ръба и преместих лъча на фенерчето си към повърхността. В него попадна обеца, малък прозрачен камък с много фасети на лявото ухо. На лявата китка имаше голям черен часовник на черна каишка. Косата му беше къса, тъмна и къдрава.

Изправих се и извиках:

— Някой вижда ли сак за вадене на листа от басейна? Каквото и да е с дълга дръжка?

Всички веднага се разтърсиха, а Бентън остана до мен. Срещнах очите му, без да казвам и дума. Нямаше нужда, защото той ме познаваше. Знаеше кога нещо не беше каквото изглежда. Обадих се на детективския си отдел, вдигна Джен Гарате. Казах й, че имаме още един труп на същото място в Марбълхед Нек. Информирах я внимателно кой би могъл да бъде и Бентън слушаше. Той отстъпи и извади телефона си.

— Трябват ни Ръста, Харълд и транспортна кола тук веднага. — Опитвах се да надвикам развълнуваната Джен.

— О, мили боже. Ама че странно! Какво е правил там? Човек на застрахователната компания? О, сетих се. Местните се страхуват да не ги съдят. — Тя не спираше да говори. — Но кой би убил застраховател? Това е зловещо. Тръгвам веднага.

— Мислех, че вече си вкъщи. — Помнех как си тръгна от работа.

— Бека каза, че нещо е изникнало. — Джен обясни, че е взела вечерната смяна на колежка и след това аз й казах, че няма нужда да идва, трябва ми само ван, за да транспортираме тялото до центъра.

— Нямаш ли нужда от работа на местопрестъплението? — Разочарованието й беше ясно доловимо дори по телефона.

— Аз работя по него — отвърнах, докато гледах как Бентън върви по подгизналата морава и говори по телефона си, а проливният дъжд се лее по него като из ведро.

След това съобщих на Брайс какво се е случило. Казах му, че който и да транспортира тялото, не трябва да остава сам, дори и за две минути. Трябва да има полицейско присъствие, докато се вдига трупът, и той трябва да се погрижи за това, защото ченгетата на мястото точно в момента бяха разстроени и разсеяни.

— Обади се на диспечера, ако можеш намери някой лейтенант, за да сме сигурни, че Ръсти или Харълд, или който успеем да намерим, ще бъде придружен от въоръжени полицаи. Не подлежи на обсъждане в светлината на настоящите обстоятелства — казах аз и затворих.

Прибрах телефона си обратно в джоба и Фридман ми подаде сак за листа със синя мрежа и дълга алуминиева дръжка.

— Какво правите? — попита той и наистина нямаше представа. Никой от тях нямаше, но не смятах да им обяснявам, преди да съм сигурна.

— Ще го довлека до плитката част и ще го извадя — отвърнах. — Има ли нещо, върху което можем да го сложим? Нямам платнища. Боя се, че не съм дошла много подготвена за това.

— Имам брезент — предложи един полицай.

— Имате ли нещо против да ми го дадете? Или пък кърпа, каквото и да е. И ако може да насочите фенерчето си към водата, за да виждам какво правя.

Потопих сака и сребристата дръжка сякаш се пречупи под отразената светлина. Достигнах трупа с мрежата, закачена на метална рамка. Преместих я към кръста и внимателно бутнах. Тялото се премести лесно. Тръгнах бавно по ръба на басейна, като плъзгах мъртвеца към плиткия край. Той спря до стъпалата, лявото му рамо мина на милиметри от твърдия бетон. Оттам вече Ранд Блум можеше лесно да бъде достигнат. Въздържах се да кажа кой е, докато не го обърнем и не го изтеглим навън.

— Какво? — попита някой.

— Какво, по дяволите, става? — обади се друг.

— Това не е Джо?

— Тогава кой е? Това е неговата кола. Не разбирам.

— Не знам как изглежда Джо Хендерсън, нито защо колата му е тук — отвърнах. — Само знам, че това не е той.

Бентън се върна край басейна. Продължаваше да вали силно. Вятърът пронизваше мокрите ни коси и дрехи. С периферното си зрение забелязах светлини и се обърнах да погледна. Оранжев катер на бреговата охрана пореше тъмнината с висока скорост с пуснати пулсиращи сини светлини. Беше се отправил към тъмната яхта, която се поклащаше върху разярените морски вълни.

Изпод тялото се изля вода, когато го положихме върху разперения оранжев брезент.

Фридман ми подаде парцали, които бе намерил отнякъде. Бяха от микрофибър, вероятно за автомобил, и бяха безполезни. Оставих дъжда да отмие солената вода от ръцете и дрехите ми. В басейна и край него нямаше лампи, само фенерчетата и под техните лъчи мъртвото лице на Ранд Блум, което изглеждаше още по-деформирано и гротескно.

Малкият вертикален разрез на дънковата му риза отговаряше на рана от намушкване, която открих на гърдите, след като разкопчах няколко копчета. Беше от острие с една заточена страна, което е било въртяно. Нападателят му е бил с лице към него. Според мен ставаше въпрос за обмислено убийство. Ножът е влязъл под гръдната кост в меката част и е бил насочен към сърцето. Отворих медицинския си куфар. Извадих термометър и линийка. Температурата на тялото беше само 13-14 градуса по-висока от тази на водата.

Направих снимки. Сините светлини на катера на бреговата охрана ми дадоха да разбера, че той вече се бе изравнил с яхтата. След това се свързах с Люк Зенър по телефона. Чух музика край него въпреки шума от дъжда.

— Знам, че не си на повикване — казах му веднага. Вече виждах как бреговата охрана се качва на яхтата в далечината.

— Няма проблем. — Люк имаше предвид, че не е пил и може да работи. И аз му обясних къде съм и защо.

— Трябва да дойдеш, Люк.

— Надявах се, че сте тръгнали към летището и вече сте във Флорида.

— Не сме.

— И искаш да работя по случая тази вечер?

— Да и си правя отвод.

— Разбира се. Както кажеш.

— Най-добре ще е да не съм там изобщо, дори не и като свидетел — казах. Бентън пак говореше по телефона с гръб към всички.

Виждах го как се взира в океана, докато говори.

— Добре. — Люк се отдалечи от музиката. — Имаш ли нещо против да те попитам защо?

— По-рано днес се срещнах с Ранд Блум.

— И си сигурна, че е той?

— Ще направим идентификация, но да. И в миналото съм имала срещи с него, и то враждебни — отвърнах. — Не мога да бъда обективна…

— Може ли да изчакаш, Кей? Марино е. Вероятно за същото.

Докато чаках, гледах Бентън в тъмния двор под проливния дъжд. И двамата бяхме мокри до кости. И не можех да не се замисля как започна този ден и как щеше да свърши. Всичко вървеше от зле по-зле. Какво ли ни чакаше още? Беше почти полунощ и ми хрумна нещо друго, докато се взирах в гъстия мрак и слушах как дъждът барабани по водата в басейна и по дръпнатото настрани покривало. Бяхме вече влизали в къщата. Попитах Фридман защо никой не е включил външните лампи.

— Уморени сме. — Той се обгърна с ръце, за да се предпази от дъжда. — Оказва се, че всички външни крушки са махнати.

— Махнати?

— Предполагам, че е, защото тук никой не е живял и вероятно не са правени огледи по тъмно. Нищо повече няма да предполагам — каза той и тогава чух отново Люк в слушалката.

— Предполагам, че Бентън се е свързал с него — каза той, имайки предвид Марино. — И ти определено искаш това да се направи сега?

— След като става въпрос за трети труп само днес, който изглежда свързан с предишните по някакъв начин — да! — отвърнах.

— Питам, защото Марино иска да дойде, след като претърси апартамента на Ранд Блум. Иска да му дам няколко часа.

— Да търси източници на ДНК. Четка за зъби например. А и няма нужда да гледа аутопсията — отвърнах. — И той не може да бъде обективен. И двамата сме в това положение. Той почти се сби с Блум този следобед. Не искам да го чакаш и не искам да присъства — натъртих.

— Има ли нещо лично, за което трябва да знам? Не искам да съм нахален, но ако има, то ще излезе наяве и по-добре да съм подготвен.

— Не познавах Ранд Блум в лично качество. — Нямаше да призная, че не го харесвам. Даже беше възможно да го мразех.

Видях как Бентън приключи разговора си и погледна право в мен.

— Имам усещането, че нещата ще са относително прости — казах на Люк. — Намушкване в централната част на гръдния кош, под стернума. Температурата на водата е 10,5 градуса, на въздуха — 25,5. Доста по-топло е, отколкото беше този следобед. Температурата на тялото е 24 градуса. Щеше да изстине много по-бързо в студена покрита вода. Според мен е престоял в басейна най-малко четири или пет часа. Ще разчитаме на свидетелски показания кога е бил видян за последно жив. С Марино го видяхме да кара този следобед към четири. Чудя се дали ни е оставил и е тръгнал направо за тук.

— Вдървяване? — попита той.

— Забавено е заради студената вода и току-що е започнало.

— С такава рана предполагам, че е получил вътрешен кръвоизлив — каза Люк.

— Ще измеря колко кръв има в кухината на гръдния му кош и внимателно ще проверя за някакви признаци на удавяне.

— Ако острието е пронизало сърцето му или основен кръвоносен съд, сигурно е живял само минути след намушкването. Ако има някакви признаци на удавяне, това само ще означава, че е прободен много близо до басейна, вероятно на самия му ръб. Сигурно е поел няколко пъти въздух, докато е агонизирал, и това е било всичко. Ами кръвта около басейна?

— Ако е имало, вече я няма — отвърнах, докато дъждът падаше по бетона около водата. Бентън вече беше до мен. Сините лампи на катера проблясваха край яхтата. — Тук е истински потоп — казах аз и затворих.

Бентън срещна погледа ми. — Моля те, не ми казвай, че има още един.

— На яхтата — отвърна той.

— Кой? — попитах.

— Джо Хендерсън — отговори ми той. — Намерен е жив.

— Това е същият човек, когото видяхме в сивия пикап — каза Бентън. Вървяхме обратно към колата му и стъпвахме в локвите в непрогледната тъма. — Ако се вярва на това, което казва Хендерсън, не може да има никакво съмнение.

Около седем вечерта Джо Хендерсън спрял край къщата на Росадо, където е бил паркиран сив пикап. Шофьорът му никакъв не се виждал. Той слязъл от джипа си и забелязал, че задната врата е открехната по същия начин, както и ние я намерихме. В мига, в който я отворил изцяло и извикал дали има някой вътре, той бил напръскан с лютив спрей. На главата му била омотана калъфка от възглавница, китките му били вързани зад гърба с найлонови свински опашки и усетил, че в тила му е опрян пистолет.

— Единственото нещо, което този човек му казал, било: „Не е нужно да умираш“ — продължи да ми предава Бентън разказа на бреговата охрана.

— Мъж или жена?

— Казал на бреговата охрана, че не знаел, но предположил, че е мъж.

— По какво е съдил?

— По впечатленията си.

— Е, не му е било трудно, щом е бил повален. Предполага, че е бил мъж.

— Съгласен съм. — Бентън бръкна в джоба си и го обърна навън, защото беше целият подгизнал.

— Как този човек го е свалил на плажа? — Не можех да си представя как е слизал по стъпалата, без да може да вижда.

— Тогава не е валяло и не е било тъмно. — Бентън насочи дистанционното и аудито се отключи с писукане. — Калъфката е нямала дупки за очите. Но е била оставена незавързана отдолу, за да може да диша и той е виждал в краката си.

— Ами краката на другия човек?

— Какво за тях?

— Те са били зад него. Няма други подробности, освен че му е взел телефона. Големият въпрос е кой е този човек, който не се поколебава да убие застрахователен детектив и четиринайсетгодишно момиче. Можел е да застреля трима нищо неподозиращи души с мощна пушка. Но не е убил полицай.

— Защо? — Отворих със замах вратата си и влязох вътре. — Хендерсън има ли някаква представа?

— Не. Бил е качен насила в спасителна лодка с мотор извън борда и закаран на яхтата, където бил заключен в салона. Чул лодката да тръгва пак и успял да си свали калъфката от главата. По негови изчисления прекарал в салона няколко часа, преди да чуе бреговата охрана и да започне да рита вратата и да вика.

— Защо е бил целият този риск и целият този зор? — попитах. Защо не го е убил и не е оставил тялото му в басейна или не го е изхвърлил в океана?

— Този човек, който и да е той, ни изпраща послание. — Бентън пусна отоплението. И двамата бяхме измръзнали въпреки драматичното повишение на температурата. — Той си има собствен морален кодекс за това кого да убива и кого не.

— Наистина ли вярваш в това?

— Вярвам, че той иска ние да го повярваме.

— Той? — Трябваше да подложа това на сериозно съмнение. — Човекът с шапката и очилата, който ни следваше до бронята по-рано? Не можах да разбера от какъв пол е.

— И аз не можах — призна той. Млъкнахме.

Водата се удряше шумно в долната част на шасито. Земята беше по-студена от въздуха и от това се образуваше мъгла. Жена. Дори не исках да си го помислям. Нито за миг не можех да повярвам, че Луси може да се е превърнала в такова чудовище, но се притеснявах, че тя знае. Смятах да пазя обърканите си мисли за себе си. Съсредоточих се отново върху шосето. Чистачките работеха здраво. Телефонът ми иззвъня. Погледнах кой е.

„Брайс Кларк.“

— Мисля, че трябва да го чуеш от мен — каза той веднага, и то с такава важност, която очакваше да мине за зловеща сериозност.

— Какво има, Брайс?

— Звучиш, все едно си в метален барабан, върху който бият с палки.

— Продължавай.

— Хирургическите дрехи.

— Какви хирургически дрехи?

— Които Луси намери на покрива. Нали се сещаш? На Академията по изкуствата и науките?

— Какво за тях? — попитах аз.

— Ами заради неотложността на ситуацията и подозрението, че някой може да те е шпионирал и че може да е същият човек, който е прострелял Джамал Нари? Както и да е, обработихме престилката и шапката възможно най-бързо и прекарахме профила през базата данни…

— Какъв профил? — прекъснах го.

— От вътрешността на шапката извлякохме ДНК и имаме едно съвпадение. Не знам как да ти го кажа, доктор Скарпета.

— За бога, Брайс. — Точно сега ли избра да се прави на драматичен актьор? Нямах никакъв запас от търпение.

— Преди да си направиш прибързани заключения, искам да ти кажа, че Луси знае как да работи с доказателства, без да ги замърсява.

— Нейната ДНК е била на дрехите, които е намерила на покрива? — Обърканите мисли се надигнаха дълбоко от съзнанието ми и гърдите ми се стегнаха.

— И да, и не.

— Ако не е имало достатъчно ДНК, тя може да е дъхнала върху дрехите и това да обяснява всичко — отвърнах аз, но трябваше да се насиля, за да звуча стабилно. — И какво имаш предвид под „и да, и не“?

— Кожните клетки от вътрешността на шапката, а Луси казва, че е невъзможно да са дошли от нея — обясни Брайс.

— Най-простият начин е да се вземе проба от вътрешността на устната й кухина и да се направи сравнение, вместо да се търси в базата данни.

— Направихме го и не са нейни — отвърна той. — Това имам предвид под „и да, и не“.

— Сега вече наистина се обърках.

— Според компютъра ни има съвпадение, но не и когато направим директно сравнение в лабораторията.

— Да не би да ми казваш, че има нещо сбъркано в системата на ФБР?

— Не стигнахме до нея, говоря за нашата. ДНК на всички, които работят тук, е записана в базата ни данни за изключителни случаи — каза той. — Правим го, защото…

— Знам защо го правим. — Замалко да избухна.

— ДНК профилът на Луси в нашата база данни е грешен — каза той. — Разбираш ли какво ти казвам?

— Не може да е повреден файл, защото това е фалшиво положителен резултат — фалшиво съвпадение от предадена улика. — Много добре разбирах какво ми казваше.

Повреден файл нямаше да съвпадне с пробата, взета от дрехите на покрива, нито с каквото и да било друго. Повреденият файл не съвпадаше с нищо, а не даваше фалшив резултат. Тогава ме замъчи друга мисъл. Ако някой си бе поставил за цел да саботира или да накисне Луси, то той полагаше много сериозни усилия за това.

— Намекваш, че някой е пипал системата ни — казах на Брайс. — А Луси се кълне, че никой не може да го направи.

— Но, изглежда, някой го е направил. Тя казва, че с цялото това криптиране… Е, не мога да ти го обясня като нея. Защото всичко ми звучи като на китайски. В половината случаи изобщо нямам идея за какво говори, но тя се кълне, че единственият човек, който знае как да получи достъп до файловете с ДНК и да ги промени по този начин, е тя.

— Май не е много умно от нейна страна да го казва — отвърнах. — И ще ти бъда благодарна, ако не пускаш тази клюка.

— Аз да пускам клюки?!

— Съвсем сериозна съм, Брайс.

— Утре ще идваш ли?

— Зависи дали ще успеем да се измъкнем…

— Проверих по-рано — прекъсна ме той много по-ведро. — Времето във Флорида е идеално и няма отложени полети. Все още можеш да успееш за рождения си ден с полета в седем сутринта. Е, малко по-късно, но нали знаеш какво казват: по-добре късно, отколкото никога.

— Не ти говоря за Маями, нито за рождения ми ден. Говоря ти да се измъкнем с хеликоптера на Луси. — Мили боже, той изобщо имаше ли коефициент за интелигентност. — Ще се срещаме с Джак Къстър в шерифския офис на окръг Морис, специалист по огнестрелни оръжия. Трябва да определим как точно действа убиецът.

— Ако нямаш нищо против да кажа, но с всичкото прецакване около Луси, може би тя не трябва…

— Имам нещо против да го кажеш — отвърнах.