Тихият палач

31.

Спалнята беше малка, с релефни тапети със син флорален десен, който бе оцапан с кафеникаво на места край перваза. Лакираният чамов под беше лошо издраскан. До едната стена имаше двуетажно легло. Вероятно Лео е спял на горния етаж, преди да се премести в мазето и да започне да спи на дивана.

Марино ми отстъпи бюрото си, а той се бе навел до мен, кликаше с мишката и ми показваше какво е открил в къщата на семейство Ганц. Вниманието ми веднага бе привлечено от тенис купите, които изпълваха три стени — трофеи с всякакви размери и форми: кристални, сребърни, бронзови, както и големи медали на ярки панделки. Всичко беше повредено. Статуетки на мъже, които биеха сервис или забиваха и чиито ракети бяха отчупени или напълно липсващи. Виждаха се празни лепкави места, където някога са били гравирани плакети. Купите и другите награди бяха надрани като с отвертка.

Увеличих дървения под. Драскотините не се дължаха на нормална употреба. Бяха дълбоки. Попитах Марино за извитата дръжка на тенис трофея в кафявия плик на бюрото. Изглежда, че някой нарочно бе повредил наградите на Лео и се почудих дали са говорили за това, когато Марино е бил в къщата.

— Твърди, че той го е направил.

— Повредил е собствените си награди?

— Така казва. Бил ядосан, не можел да се контролира и имал нужда да счупи нещо.

— Ти повярва ли му?

— Не знам.

— Какъв е смисълът да троши нещо, което го отличава и го прави специален?

— Да създаде впечатление, че наградите не означават нищо за него. Да се прави на мъж, защото е льольо 1,65 метра висок и няма 60 килограма напикан.

Попитах дали семейството на Лео си е било вкъщи, когато Марино е бил там.

— Гледаха телевизия във всекидневната — каза той.

— Как се държаха?

— Бяха уплашени, но не съдействаха.

— А майката? — попитах.

— Седеше в кухнята и плачеше. Беше много стресната от бащата, който е пълен боклук, гадно копеле.

— Намери ли оръжие или нещо, свързано с оръжия? — поинтересувах се.

— Бащата има стар „Смит енд Уесън“. Нерегистриран в Масачузетс. Можех да го арестувам за това.

— Зареден?

— Не. Не намерих амуниции.

— Лео намекна ли, че може да е използвал пистолета на баща си, за да убие Джамал Нари?

— Той е хитро малко лайно. Каза само че е оръжие, което е хвърлил в канализацията. Не знаел какъв вид е.

— Откъде казва, че го е взел?

— Купил го на улицата.

— Каза ли, че е пистолет?

— Точно така. Въобще не стана въпрос за пушка. Не мисля, че има представа, че убийството е направено с пушка.

— Пита ли какви амуниции са били заредени в пистолета?

— Казва, че не знаел. Бил зареден, когато го купил и човекът, който му го продал за шейсет долара, обяснил, че куршумите били много яки и щели да пръснат човека като диня. И между другото, Лео не познава този човек и не може да го опише.

— Мисля, че схващам картинката — отвърнат. Лъжа след лъжа.

Марино кликна с мишката и на екрана се отвори нова снимка.

— Никъде не се виждаше кръв, затова използвах реагент за откриване на кръв в баните, като си мислех, че Лео трябва да се е измил. Тази баня тук е близо до спалнята с двуетажното легло. — Той кликна върху няколко снимки, за да ми припомни, след това се върна на банята.

Химическият реагент бе накарал невидимите остатъци от кръв по дръжките и около сифона да светнат в меко сапфиреносиньо под луминесцентната светлина. Петната и струите по плочките и по пода бяха призрачно сини като привидения.

— Някой е почистил — съгласих се аз — но въпросът е кой и кога? И трябва ли да приемем, че за по-удобно е донесъл тенис наградата обратно чак дотук? На велосипед?

— Това е неговата версия. — Марино показа друга снимка. Когато се размърда, долових мирис на кедър и лимон, одеколон Guilty („Виновен“), който Луси му бе подарила, защото й харесваше закачката с името. Сигурно си е сложил от него, когато се е преоблякъл. — Твърди, че е носил купата в раницата си — каза той.

— Намерихте ли раницата, която споменава? — попитах.

— Да. — Показа ми снимки преди и след като е напръскал вътрешността й. Проверявал е за остатъци от кръв, които не са видими без специална светлина и химикал.

— Нищо не свети — отбелязах. — Значи не е вероятно да е сложих вътре в нея окървавена тенис купа?

— Не.

Последваха още снимки на перални машини с предно зареждане в мазето, след това няколко, показващи ръцете на Марино, покрити с ръкавици, които държаха бял потник. Той беше изцапан с кръв — тъмна и ръждивокафява по краищата и по-ярко червена в средата. На други фотографии държеше сини шорти и голяма хавлиена кърпа, също окървавени.

— Кръвта изглежда влажна — коментирах.

— Сигурно е съхнала по-бавно, тъй като е била вътре в пералнята и вратичката е била затворена. Но да, това не се е случило рано тази сутрин, както твърди той.

— Той също така твърди, че е носил потник и шорти, когато е бил нападнат с тенис купата, така ли?

— Помниш ли, когато го видяхме около пладне? — отговори ми Марино с въпрос.

— Носеше суитшърт и дълги панталони.

— Защото не беше толкова топло — добави Марино.

— А неговата версия е, че е бил с потник и шорти, когато е отишъл в апартамента с тенис купата около осем тази сутрин. Колкото и да наблягаш върху нелогичността на това твърдение, той не се огъва.

— Но това е глупаво, нали?

— Проблемът е, че фалшивите самопризнания много често водят до несправедливи присъди. Лео Ганц може да има тийнейджърски ум, но в никакъв случай не е глупав. Защо го прави?

— Може пък да не ми пука защо — изсумтя Марино.

— Снима ли цялата къща?

— Разбира се.

— Моля те, продължи.

Той ми показа кухнята, всекидневната, още една всекидневна, родителската спалня. Тъмни тапицирани мебели, които изглеждаха евтини и овехтели. Много безпорядък, списания, вестници, натрупани в мивката чинии. Помолих го да се върне на снимките от банята, на които се вижда как химикалът е реагирал положително за кръв.

Кликах известно време върху тези фотографии. Увеличавах и намалявах онази част, на която се виждаха кафявите плочки на пода близо до душкабината. И по стените имаше кафяви плочки. Тоалетната и мивката бяха черни, а с тъмните повърхности имахме късмет. Защото когато се почистват, винаги се изпуска някоя капка кръв и не се изтрива всичко.

Бледи синкави размазани участъци и петна с големината на монети върху стъклената врата на душкабината и в края на мивката. Кликнах върху още снимки, увеличих луминесцентните кръгове, външните краища на кървавите капки, които бяха избърсани, но средата им бе останала мокра. Повечето бяха с идеална кръгла форма, защото бяха падали перпендикулярно. Все едно бяха оставени от някой, който стои прав и кърви. Открих частичен отпечатък от босо стъпало, а на стената вляво от душа две следи от длан светеха със синкава светлина. Стъклената врата на душкабината бе отворена, рамката беше метална с остри ръбове, а плочките вътре — мокри.

— Той не просто е почистил тук — казах на Марино и станах от стола. — Това е мястото, на което се е случило.

През прозрачното огледало наблюдавах как Бентън говори с Лео Ганц. Двамата седяха на семпла дървена маса. Столовете им бяха под ъгъл, не директно един срещу друг. Небрежно отношение и бягане от конфронтация.

Стаята за разпити беше малка и гола. Оставяше впечатлението, че двамата са сами, че разговорът им е поверителен, а не враждебен. По поведението на Лео можех да заключа, че той не е настръхнал, но в същото време не се отваряше и не проявяваше доверие. Беше облечен в ярък анцуг и черни тенис обувки. Не носеше чорапи. Беше се облегнал назад на стола, пръстите му здраво стискаха облегалките за ръце, единият крак нервно подскачаше, после спираше и започваше другият. На главата му имаше черна шапка. Почудих се дали си дава сметка, че го записват със скрита камера и че някой като мен го наблюдава и чува.

— Скоро ще приключим разговора. — Гласът на Бентън се усилваше през високоговорителите в ъглите на съседната стая за наблюдение, където бяхме с Марино. — Но искам да ти обърна внимание върху един важен факт.

Лео Ганц сви рамене. Дългата му червена коса висеше рошава по раменете му. Над горната му устна и по брадичката виждах еднодневна пясъчноруса брада. Черната бейзболна шапка криеше раната, която той твърдеше, че му е нанесъл Джамал Нари.

— Каквито и последствия да има за теб, а те никак няма да са добри, Лео, фалшивите ти самопризнания означават, че човекът, който наистина го е извършил, ще се измъкне. Полицията ще спре да търси.

— Не му пука — каза Марино от ъгъла, където бе яхнал един обърнат с облегалката напред стол. — Мислиш ли, че му пука за нещо друго, освен за него самия?

— Казвам истината. — Лео гледаше право в мен. Беше изнервящо.

Не спирах да си напомням, че съм достатъчно назад от прозрачното огледало и той не може да види и най-малката сянка от мен, нито да забележи промяната в светлината, причинена и от най-лекото ми движение.

— Не казваш истината — отвърна равно Бентън. — И ако те осъдят за нещо, което не си извършил, истинският престъпник ще се спаси и може да нарани още някой. Да не би да прикриваш този, който е убил Джамал Нари?

— Никого не прикривам.

— Осъзнаваш ли, че можеш да прекараш остатъка от живота си в затвора без право на замяна?

— И какво от това? — сви рамене той.

— Сега така говориш…

— Да бе, сега така говоря. — Лявото му коляно подскачаше.

— Знаеш ли коя е доктор Кей Скарпета?

Лео поклати глава и сви рамене.

— Тя е специалист по нараняванията — каза Бентън и Лео пак сви рамене. — Има кабинет тук, в Кеймбридж, може да си я виждал наоколо.

— Къде наоколо?

— Ами наоколо. — Бентън беше уклончив.

— Може и теб да съм виждал наоколо.

— Възможно е.

— Богат ли си?

— Не сме тук да говорим за мен, Лео.

— ФБР сигурно ти плаща доста добре, щом караш ауди R8. Или може би… О, да, схванах! Това е кола под прикритие, с нея обикаляш Кеймбридж и търсиш терористи. — Тонът му беше подигравателен. — Може би този път ще ги хванеш, преди да взривят някого. Но като си помисля — май няма да успееш. ФБР хваща само хора, които не са направили нищо.

— Като теб ли?

— Аз съм направил доста.

— Искам да обясниш на доктор Скарпета какво точно се е случило с главата ти — каза Бентън.

— Вече десет пъти разказвам едно и също.

— Значи ще го разкажеш и за единайсети — усмихна му се мило Бентън. — Доктор Скарпета не е на ничия страна.

— Много си смешен. — Лео се изсмя подигравателно, почти истерично, а кракът му не спираше да подскача нервно.

— Тя се съгласи да помогне, като погледне раната ти, което е важно. — Очевидно Бентън я бе видял. — Може също да препоръча да ти направят шевове.

— Няма начин да ми правят шевове.

— Или пък да ти сложат няколко скоби.

— Не искам, мамка му.

— Да видим тя какво ще каже. Ще изляза и ще я доведа. — Бентън бутна стола си далеч от масата.