Тихият палач

25.

— Арест за шофиране в нетрезво състояние миналия август, не е лежал в затвора, нито е глобен. Шофьорската му книжка е отнета за година и е осъден да посещава шестнайсет седмици програма за отказване от алкохол и наркотици — информира ме тя. — Вместо това той се озовава в училище с пансион.

— Във Флорида ли е? — попитах.

— Карането в нетрезво състояние — да. Но сега той е тук.

— Той е на деветнайсет или двайсет и е в училище с пансион?

— Съвсем близо на север от тук, академия „Нийдъм“, която в общи линии е санаториум, в който богаташите пращат разглезените си отрочета — каза Луси. — А и по всичко личи, че той не се задържа в училището. Месец след шофирането в нетрезво състояние и само седмица след като постъпил в „Нийдъм“, е арестуван за палеж, но обвиненията са свалени.

Видях как Бентън тръгна по коридора към асансьора. Не можех да разбера дали слуша.

— Жилищна сграда изгоряла, след като някой хвърлил сигнална ракета през един от прозорците. Изглеждало хулиганско престъпление, без ясен мотив. — Търсачката на Луси изравяше информация бързо и яростно. — Една жертва, мъж в инвалидна количка, който не могъл да излезе.

— Задушаване с дим. — Помнех този случай.

— И веднага след това семейство Росадо обявили къщата си в Марбълхед за продан. Отнета шофьорска книжка? Да бе! Как ли тогава се придвижва Трой?

— И защо не е обвинен за убийството?

— Очевидно не са успели да намерят оръжието, с което е изстреляна сигналната ракета, или да свържат такова с него. И между другото баща му е голям любител на спортуването на открито, запален ловец и риболовец. Не е нечувано ловците да имат пистолет за сигнални ракети и вероятно той държи своето на яхтата си.

— Яхтата?

— Изключително хубава яхта.

— Опитвам се да си спомня откъде има толкова много пари.

— Недвижими имоти, затова е могъл да си позволи да влезе в политиката и да има много хобита. Лов, риболов, каквото си пожелае, включително и красива съпруга.

— Той със сигурност често се е появявал в новините, но не си спомням нищо да е излизало там за сина му — отбелязах.

— Очевидно имат екип за управление на кризите, който знае как да замита следи. Трябва да знаеш как да търсиш, за да намериш това, което аз току-що открих.

Тя имаше предвид, че трябва да си хакер. Видях Бентън да натиска копчето на асансьора и след това полираната метална врата тихо се отвори. Той ни слушаше.

— Ето. — Луси се облегна плота, загледана в айпада си. Джорджия я гледаше в захлас. — „Юбер“! — възкликна Луси. — Трой използва тази транспортна услуга и има приложение за нея на мобилния си телефон.

— И как разбрахме това? — попитах.

— Той може да не е стигнал до съд, но е имало разследване. Кратко, но достатъчно, за да остави следа, стига да можеш да я намериш.

Луси бе влязла в Търговския регистър, в бази данни за фирмено разузнаване и може би в Публичния регистър на съдебните документи, но ако сърфираше в други сайтове, в които не биваше, не исках да знам.

— Собственикът на изгорялата сграда и семейството на загиналия мъж завели дело, но веднага получили извънсъдебно споразумение — каза тя. — В първоначалната жалба ищците твърдят, че в нощта на пожара Трой е поръчал кола чрез „Юбер“, която да го откара до игрище за пейнтбол в Южен Бостън. Оставили го там и няколко часа по-късно бил забелязан как гледа горящата сграда.

— Кой го е забелязал? — попитах. Бентън държеше вратата на асансьора отворена, очите му бяха впити в нас. — И това също ли не е стигнало до новините. — Беше трудно да се проумее.

— Един пожарникар го разпитал, попитал го кой е и какво прави там. — Луси прегледа документ, който току-що бе изровила. — В показанията си пред полицията пожарникарят твърди, че Трой е бил превъзбуден от огнения ад и безразличен към пострадалите и загиналия. Когато му казали, че някои от живущите в сградата са загубили домовете си и всичко, което са притежавали, той коментирал, че те и без това не са имали кой знае колко.

— Пълен боклук! — изви възмутено глас Джорджия. — Трябвало е да го удавят като бебе.

— Може да бъде намерено в Публичния регистър на съдебните документи, ако преровиш достатъчно документи — добави Луси.

Публичният регистър на съдебните документи е ограничен държавен сайт, в който повечето хора, които не са юристи, трудно се ориентират. Но това не би могло да откаже силно мотивиран журналист.

— Въпросът ми е защо други хора не са намерили жалбата — отбелязах. — Високопоставен държавник, а синът му някак си все остава извън светлините на прожекторите. Как е възможно това?

— Управление на кризите. Сигурно е наел наистина добър пиар — каза тя и отново забелязах в очите й да проблясва гняв. — Предугажда на кое събитие могат да му пораснат зъби и му ги избива предварително. Непрекъснато наблюдение на интернет, непрекъснато преценяване на риска и никакви задръжки при защита на марката. Този, който върши това за Росадо, е изключително умел и има начини да оказва натиск. Подозирам, че прекарва доста време под прикритие в частни бази данни, не се спира пред нищо.

„Също като теб“, помислих си.

— Невидим и манипулативен — казах аз. — Достатъчно е да имаш достатъчно влияние и пари.

— Кошмарът на всеки политик е да има такова дете. — Луси ми показа на айпада си страница във фейсбук.

Трой Росадо беше хубаво момче с къдрава черна коса и широка усмивка, но очите му бяха мъртви. Истински психопат. Погледнах към телефона си, на който бе пристигнало съобщение от Бентън.

„Ако бащата или някой от негово име се опита да се свърже, избягвай да говориш с него.“

Вероятно ФБР разследваше конгресмен Росадо или пък може би бяха подгонили сина му.

— Много жалко за момичето. Но, изглежда, ще си платят с лихвите. Празна къща, басейн и наистина дълбок джоб? — каза Джорджия, като продължаваше да зяпа Луси. Беше седнала изправена на стола си, гордо носеше униформата на Криминологичния център и харесваше племенницата ми малко повече, отколкото трябва. — Момчето е изтъкано от лошотия, а злите деца са много по-ужасни от възрастните. — Джорджия беше възмутена. — Ама че ден, а съм тук само от два часа. Новинарски коли снимаха пред сградата, а сега мога да се обзаложа, че медиите ще започнат да ровят и около Грейси Смитърс.

Джорджия огледа всичките екрани, които бяха пред нея. На тях се виждаше картина от всяка важна перспектива, включително и от фоайето, стаята за съхранение на доказателства и приемната, където сега бях.

— Обадете се, преди да си тръгнете — каза тя, — за да проверя дали навън не се крият някакви камери.

— Нещо друго, което трябва да знам? — Върнах регистъра на плота.

— Шест случая досега, както виждаш два нови току-що пристигнаха — каза ми Джорджия. — Жертвите на катастрофата. Доктор Зенър каза, че ще им прави аутопсия утре сутринта.

— Добре.

— Докараха ги точно преди да се приберете. Загинали са на „Мемориъл“. Младоженци. Много тъжно. — Тя се предаде и сложи един сладкиш на лист хартия. — Също така и кранистът от вчера. — Тя погледна компютъра. — И той чака, а Люк не искаше да го освободи вчера.

— Знаем ли защо? — попитах. — Да не би да има нещо съмнително в токсикологичните тестове?

— Мисля, че просто трябва да се изчака определен период. Управлявал е големия кран на строежа на високия жилищен блок на Съмървил Авеню. Не знаят дали се е подхлъзнал на стълбата, докато се е качвал към кабината рано сутринта, или е получил инфаркт и е паднал. — Тя потопи пръста си в пухкавия пълнеж от рикота и го облиза. — Край, няма връщане назад.

— Ще сме в залата за аутопсии — отвърнах. — Освен за журналистите ще те помоля да внимаваш и за един застрахователен детектив на име Ранд Блум. Кара голям сив пикап, форд, и обича да снима и да влиза в чужда собственост.

Джорджия си записа.

— Много добре го знам. — Тя вдигна поглед към мен и очите й бяха сурови и стъклени. — Виждала съм този пикап тук няколко пъти. За последно — преди дни, късно следобед… Чакай да си спомня. Мисля, че беше понеделник. Той снимаше хората, които идваха и си тръгваха. Когато портата се отвореше, снимаше всичко, което се случваше на паркинга. Отидох при него. И му дадох да се разбере. Някаква отрепка с голям белег и грозни очи, сякаш е бил ударен през лицето.

— Ето още нещо, което да провериш — казах на Луси, когато тръгнахме по извития коридор, който ни изведе от приемната и ни поведе към Смарагдовия град, където гостите първо се разчленяваха на парчета, а после се сглобяваха обратно.

— Искаш да знаеш какво се е случило с лицето му ли? — попита тя. — Какво значение има?

— Искам да знам кой и какво е в действителност и какво го мотивира освен парите. Има вероятност да не е бил цял живот застрахователен детектив. Много хора, които се занимават с това, са започнали като полицаи, а той, изглежда, е общият знаменател в много ситуации, свързани с мен. Джони Анджиърс например, лекарят, който умря в Естабрук. И чу какво казахме току-що за Лео Ганц. Блум е тормозил Джоана Кадър и е следил Джамал Нари заради застрахователна премия. След това имаме Пати Марсико, убита миналия Ден на благодарността в Нантакет. Той е разследвал и този случай, защото съпругът й е завел дело срещу агенцията за недвижими имоти.

Светлините в склада за доказателства бяха приглушени, вратата — затворена и заключена, нямаше никого. През малкото прозорче видях бели маси, покрити с хартия, плотове и сушилни със стъклени врати. Чифт джинси, фланелка с някаква рисунка в синьо и зелено и малка маратонка. Само една. Какво се е случило с другата й маратонка и с бельото й? Носела ли е яке и чорапи? Ако е имала телефон — къде е?

— Ако се окаже, че този застрахователен детектив е свързан и с Грейси Смитърс, тогава ще си наясно, че нещо наистина лошо се случва. — Луси все едно ми четеше мислите.

— Вече знам, че е много сериозно, а ти го каза, все едно очакваше да е, което означава, че имаш аргументи.

Погледнах я и не ми хареса това, което долових. В очите й имаше сянка, нещо тъмно и непроницаемо. Попитах я какво става, а тя отвърна, че всичко е наред. Не било важно. Казах й, че всичко е важно.

— Какво според теб не е важно? — попитах я тогава.

— Не ми се ще да разхищавам енергия за такива неща.

— Какви неща?

— Добре — съгласи се тя. — Случват се прекалено много странни работи и хората започват да ме гледат странно. Не че и преди не ми се е налагало да се справям с това, но не и тук.

И двете спряхме по моя инициатива в празния коридор. Точно пред нас беше хистологията със своите фини дисекционни инструменти, апарати за обвиване на пробите в парафин и затоплянето им. По това време там нямаше никого. Рядко лаборантите оставаха след пет. С Луси бяхме напълно сами.

— Какви хора?

— Когато Джен се върна от местопрестъплението на Нари, направи един от типичните си коментари към Брайс и, разбира се, той не се стърпя веднага да ми каже. Но той започва да се държи малко напрегнато, сякаш го изнервям.

— Брайс винаги е напрегнат.

— Тя трябва да спре да говори за мен. Трябва да спре да търси в гугъл.

Луси никога не се бе преструвала, че харесва Джен Гарате и беше против да я наема. „А сега пък това“, помислих си.

— Как можеш да бъдеш обективна, като си се настроила срещу нея от първия ден, Луси.

— Не е само това, лельо Кей. Не мога да го докажа, а няма нищо по-лошо.

— От кое?

— От това хората да са несигурни. Параноични. Не казват какво си мислят. Просто се държат дистанцирано.

— Не и ти! — отвърнах. — Какво им става на всички? Работното ми място сякаш се разпада, сякаш химията между служителите ми се е променила.

Беше по-добре, когато Марино работеше тук. Той някак си осигуряваше противотежест.

— За какви коментари говориш? Какво се търси в гугъл? — попитах, докато си мислех какво ми бе казала Джен по-рано.

Забележката й, че Луси лети в непозволени въздушни пространства, беше провокативна.

— Чудила се къде съм била тази сутрин, когато Джамал Нари е бил застрелян, и споменала, че не би ме винила, ако съм го премахнала след начина, по който се държал с теб в Белия дом. Брайс каза, че се шегувала, разбира се. — Луси се държеше все едно не й пука. Това ми припомни колко глупави могат да са хората понякога.

Никой с всичкия си не би се конфронтирал с нея. И колкото повече тя се правеше, че това няма значение, толкова по-сигурна ставах, че има. Луси беше търпелива, стоик. Ще се прави, че нищо не се е случило и един ден всичките Джен Гарате на света няма да се усетят откъде им е дошло.

— Няма място за подобно поведение — отвърнах. — И не разбирам защо ще се шегува с убийство, пък и да намеква, че ти можеш да имаш мотив да застреляш някого. Със сигурност не е смешно.

— И преди съм стреляла по хора. Затова ФБР и Агенцията по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия с радост ме изритаха. Плъзнали са и други слухове, отнасящи се за времето, когато имах собствена охранителна фирма.

Това беше евфемизъм за договорите й за военни услуги с правителството, които двете не обсъждахме.

— Джен знае ли с какво си се занимавала? — попитах.

— Има информация в интернет. Повече отпреди. Особено за миналото ми.

— Защо?

— Влогове, които ме описват като опасна и луда.

— Трябва да имаш представа кой го прави и защо — отвърнах.

Беше абсолютна рядкост тя да не може да намери нещо, което иска. Но отвърна, че не знае. Не била сигурна. Не съвсем. Нищо не можела да докаже. Пак тази дума. Трябвало нещо да докаже. Не бях сигурна, че няма никаква представа какво се случва. Притеснявах се, че може да има.

— Да бъдем честни, на хартия не изглеждам толкова добре — каза Луси.

Нещо бе променило баланса в нея. Изглеждаше като странна смесица от енергия и лека уплаха. Освен това забелязах превъзбуда.

— Ако не работех за себе си, никой нямаше да ме наеме освен теб — каза тя. — И ти не трябваше да го правиш. И двете го знаем.

— Никой няма оправдание да гледа хората само на хартия.

— Зад гърба ми Джен ме нарича Хакерката. Казва, че ровя в имейлите на всички.

— Вероятно го правиш. А на мен това ми звучи като конкуренция и завист — реших аз.

Отново тръгнахме. Антропологичната лаборатория беше точно пред нас.