Тихият палач

14.

Марино и униформеният полицай се хванаха за оръжията, вниманието им бе приковано към всяко движение на шофьора.

Видях го как се наведе надясно, дясната му ръка се пресегна. В главата ми се въртеше една и съща мисъл, като хваната в капан. Ако се случеше най-лошото, нямаше какво друго да направя освен да се обадя на 911. Не всички полицейски коли имаха вградени радиостанции. В джипа на Марино нямаше и той ползваше преносима, която беше в ръката му. Така бях останала само с телефона си, бронежилетката под ризата и изобретателността ми.

Днес не си бях взела оръжието и ми се прииска да бях, докато гледах как шофьорът излиза от пикапа. Беше същият светлолик мъж, който ни задмина по Мемориъл Драйв. Имаше къса черна коса и груби черти, беше слаб, среден на ръст, облечен в джинси и торбеста риза от деним, която не бе затъкната в панталоните му. На лявото си ухо носеше малка диамантена обеца, а часовникът му беше като на военен — черен циферблат с въртяща се рамка върху черна силиконова каишка. Не се бе бръснал от дни. Не се страхуваше. Поведението му бе подигравателно и непочтително.

— Свалете си очилата — каза високо Марино.

— Какво…?

— Свалете ги.

Мъжът вдигна очилата на главата си и премигна на ярката светлина. Нещо в очите му не беше наред. Не бяха симетрични, с различни размери, едното беше по-ниско от другото. Набрах Бентън и той вдигна.

— Разперете ръце! — Марино пристъпи по-близо до пикапа и погледна през отворения прозорец. — Хубав прослушвател. Мобилен скенер. Редовно ли подслушвате полицейските честоти? На каква честота е настроен? Нека да позная. 131.8.

Разказах на Бентън къде съм, после му съобщих за Мачадо, споменах белината, докато гледах как Марино се пресяга в пикапа и вади прослушвателя. Бентън си спомни, че Мачадо е бил на местопрестъплението час преди да се обадят на Марино и на мен.

— Да — потвърдих аз. — Така беше.

— Най-малко е лоша преценка — каза той.

— Най-малко.

— Радвам се, че ми каза.

— Марино не може да бъде обективен за това. Не казвам, че е нещо…

— Разбирам какво ми казваш. Това е проблем въпреки всичко — отвърна Бентън. — Понякога уликите се компрометират и невинаги положението може да се поправи.

Приключихме разговора си, докато гледах как Марино хвърля мобилния прослушвател обратно на седалката.

— Бостънска полицейска радиомрежа — каза той на мъжа. — За да можеш да слушаш какво си говорим, докато преследваме и описваме задници като теб.

Бостънската полицейска радиомрежа е градска. Честотата й е 131.8 и покрива повечето полицейски участъци в метрополията. Почудих се кой е този човек. Може би е журналист, може би ченге, но нито едно от двете обяснения не ми изглеждаше логично, освен ако не беше на някаква екзотична мисия, която включва поставяне на магнитни табели с фирмено лого и изписване на грешни телефонни номера върху пикап, регистриран на името на осемдесет и три годишен мъж от Спрингфийлд.

— Не съм търсен от полицията — каза той.

— В момента сте.

— И нямате съдебна заповед за претърсване на пикапа. — Той насочи пръст към Марино.

— Ръцете настрани!

— Нямам оръжие. — Мъжът разпери ръце и размаха талона на колата и портфейла си.

— Извадете си шофьорската книжка от портфейла.

Той го направи.

— Ръцете настрани! Не ме карайте пак да ви напомням!

— Не стреляйте! Не използвайте електрошока! — извика мъжът, сякаш и двете бяха неизбежни.

— Обърнете се и сложете ръцете си на пикапа — нареди му Марино.

— Няма нужда да се държите грубо.

Гласът му ми беше познат. Опитах се да си спомня откъде и не можах. Видях как Марино го претърси. Остана доволен, че е невъоръжен и взе книжката и талона. Погледна ги и съобщи данните на диспечерката. Ранд Блум, трийсет и две годишен, адрес в Южен Бостън. Чувах всяка дума по радиостанцията, която Марино държеше, и по прослушвателя в пикапа.

— Колата ваша ли е? — попита Марино.

— На дядо ми. — Ранд Блум се облегна на нея и скръсти ръце. — Клей Шмид. Живее в старчески дом в Спрингфийлд, но предполагам, че вече знаете това. Защо се интересувате от мен?

— Аз задавам въпросите.

— Да сте чували някога за Първата поправка, свобода на словото? Може би не, защото май не знаете и за незаконните претърсвания.

— Искате ли да ми кажете какво правехте в Кеймбридж тази сутрин и защо имате различни табели на колата.

— Не, не искам да ви кажа. — Не звучеше ни най-малко респектирай.

Всъщност като че ли се забавляваше, сякаш шегата беше за сметка на полицаите и те всеки миг щяха да го разберат.

— Трийсет и три — каза диспечерката от Кеймбридж.

Марино отговори, без да сваля очи от Блум, който имаше незавидно досие. Арестуван миналия май за влизане в чужда собственост, в момента имаше ограничителна заповед. Като занимание бе посочил „специални разследвания“. Тогава си дадох сметка защо заядливият му надменен глас ми е познат. Отворих вратата и слязох от джипа.

Марино ме гледаше как се приближавам. Ранд Блум се взря в мен и ми се усмихна като приятел.

— Радвам се да ви видя на живо, доктор Скарпета. — Асиметричните му очи пронизваха моите като лазери. Бяха жълтеникавокафяви като на змия или като на котка. — Говорили сме по телефона, всъщност провели сме няколко много приятни разговора.

— Знам кой сте — отвърнах. — И разговорите ни не бяха приятни.

— Познавате ли се? — Марино беше като ударен от гръм, но после се съвзе. — Откъде?

— Господин Блум е детектив, който работи за Ти Би Пи Иншурърс.

— Я виж ти — каза му Марино. — Знаех си, че си торен бръмбар.

— Май имате още един нещастен случай, не че някои от случаите във вашата работа са щастливи — каза ми Блум. Не му отговорих, но не изпусках от очи вперения му поглед. — Много лош ден, наистина тежък, а вие си отложихте и почивката. Колко жалко. Но за ваша информация не съм тук заради неговото убийство — добави той. Аз продължавах да не казвам нито дума.

— О, нима? — обади се Марино. — Защо решихте, че си мислим, че сте тук заради убийство? И за какво убийство говорите? Неговото убийство? Чие убийство?

— Във всички новини е. Не ви казвам нещо, което не знаете. — Блум продължаваше да се взира в мен, без да мига. Приличаше ми на кобра, която танцува на собствената си музика, преди да изплюе отрова в очите ми. — Много тъжно, но той не е застрахован при нас. И колкото и да е депресиращ, животът продължава. Е, поне за повечето от нас. Може би не и за вас, доктор Скарпета.

— Не е застрахован при вас? — Марино се приближи към него, носовете им почти се допряха. — Какви ги плещиш?

Блум не отговори. Оглеждах малките белези по лицето му, деформираното му дясно око от стара рана и счупена орбитална кост. Предните му горни зъби бяха заменени очевидно с мост, и то не добре направен. Нямах представа какво е състоянието на долните. В някакъв момент от живота му му се бе случило нещо ужасно, което бе увредило лицето и устата му. Катастрофа или лошо падане. Може да е бил пребит.

— Животът ви спира, когато някой умре, нали? И между другото, времето във Форт Лодърдейл е идеално, 27 градуса, слънчево. Северен Маями Бийч, нали така? — Той ме изгледа от горе до долу, очите му се задържаха където не трябваше и усетих как гневът на Марино отново се нажежава. — Виждала ли сте сградата Холоувър Тауърс? Чудя се, защото е точно срещу входа на Холоувър Парк, оттам е и името. Паркът е обществен, там непрекъснато се правят барбекюта, партита, свири музика, продава се сладолед. Понякога става много шумно. Също и пътят, с всичките тези коли.

— Защо не си затваряш устата? — Марино погледна към мен, после към съобщенията, които пристигнаха на телефона му. Лицето му беше опасно сгърчено.

— Всъщност с Джоана Кадър имаме недовършена работа, свързана с фриволно заведеното от съпруга й дело срещу клиент на моята компания — академията „Емерсън“. — Блум продължаваше да не обръща внимание на Марино и отправяше всичките си твърдения към мен.

А аз не му показах яростта и шока си.