Тихият палач

20.

— Нали нямате нищо против да пуша? — Марино си запали цигара. — И как са Чийч и Чонг3 днес? Липсвам ли им?

Със своята дълга сива коса и екстравагантни дрехи Ръсти можеше да мине за стар хипар, но Харълд със своя изискан костюм и строги вратовръзки със сигурност не можеше. И нито един от тях не приличаше на латинос. Точно в момента бяха с бели защитни престилки. Забелязах количка за два трупа до стената, галоните с лизол, почистващ препарат и нетоксичен обезмаслител върху горната табла.

Вниманието ми се спря на дървена дръжка с голяма метална скоба, на която й липсваше бърсалката, и жълта кофа с изстисквачка. Сивите меламинови шкафове бяха затворени и блестящи, червените кофи за биологични отпадъци бяха празни и когато се загледах във ферарито, видях мокри петна навсякъде по него. Беше необичайно издължено, с четири седалки, титаниев обков и големи сиви джанти, дълга полегата предница и просторна задна част. Решетката и изправеният кон бяха потъмнени. Надникнах през матираните стъкла и видях много фибропластмаса и украсена със златисто еленова кожа.

— Като запали, все едно минава бариерата на звука — надигна глас Ръсти. — Просторна задна седалка, шестстотин и петдесет конски сили, предно и задно задвижване. Можеш да возиш хора през сняг с това чудо.

Май това беше идеята на Луси за практична кола. Хрумна ми, че сигурно е смятала да вземе Сок с нея. Това вече ми се струваше много отдавна, а не бяха минали и шест часа, откакто земята под краката ми се разтвори. Все още бях в състояние на свободно падане без никаква представа какво ме очаква. Но бях сигурна, че плановете ми не включваха почивка във Флорида, нито тази вечер, нито на другата сутрин. Не се бях чувала с Бентън, откакто му се обадих за Мачадо и се зачудих какво ли прави Луси и дали е постигнала напредък с компютрите от Фарар Стрийт.

— Какво е станало тук? — попитах, защото бях сигурна, че нещо се е случило.

Отидох до масата. Ръсти и Харълд вземаха наполовина изпушените си пури от пепелника.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — попитаха и двамата в един глас.

— Никога не съм имала и не знам защо питате. Бих пушила пури, но вдишвам дима.

— Трябва да се научиш да въртиш дима из устата си като хубаво вино.

— Щом има дим, го вдишвам. Не е до учене, затова не пуша пури. Луси вероятно няма да ви благодари, че сте й намокрили колата, но и тя не бива да паркира така във фоайето — добавих. — Къде е тя?

— Може би защото теб те нямаше — каза Ръсти.

— Да не съм ви бавачка?

— Извадила е късмет, че колата е само намокрена — каза Марино.

— Както винаги й казахме, че идеята не е добра — отвърна Харълд.

— Тя никога не слуша — допълни Ръсти. — Може би защото фоайето й изглежда подходящо за паркиране. Сигурно гаражът й у дома е със същите размери. Е, да се надяваме, че вътрешността на колата не вони. Доскоро тук беше доста ужасно и някои от нещата бяха само на сантиметри от гумите.

— Протекла торба с труп — обясни Харълд. С Ръсти имаха навика да се допълват един друг като в грегорианско песнопение. — Седемдесет и три годишна жена, която сложила маркуч в колата си и се самоубила с въглероден диоксид. Живяла е сама и го е направила в гаража.

— Случаят от Бруклайн — спомних си аз.

— Намерили я след известно време. От нищо друго не ти се допушва така пура, както от разложен труп. Не е вярно, че се свиква.

— Не ме тревожи. Дори не го забелязвам. — Марино отвори кутията със сладкиши и си взе каноли, за да докаже твърдението си. — Фъстъчено масло? Къде, по дяволите, са шоколадовите парченца?

— Имахме проблем със същата погребална агенция. — Ръсти отпи кафе от евтина пластмасова чашка, от онези, които Брайс купуваше на едро от излишъците от военния резерв. — Използват най-некачествените торби, които съм виждал. Всички протичат като несполучлива операция против напикаване. Капят по целия път до хладилника.

— Усмърдяха цялото фоайе и приемната. Да не говорим за хладилника.

— Нека позная. Погребална агенция „Медоус“. — Марино изтръска пепелта си и отхапа от една канола. Парченца от сладкиша паднаха на пода.

— Не знам какво да правя — каза Харълд. — Дори сме им доставяли от нашите торби, но те не ги ползват.

— Може да ги продадем в eBay. — Ръсти се обърна към Марино. — Нищо не се е променило тук, откакто ти си тръгна, само дето сега ми е приятно да идвам на работа.

— Какво можете да направите ли? — Марино говореше, докато дъвчеше. Облиза пръстите си и ги избърса в анцуга си. — Ами транспортирайте си труповете сами, мързеливци такива, тогава няма да имате проблем. Вместо да седите тук, да пиете кафе, да пушите пури и да ядете сладкиши.

— Тези каноли са за шефа. Никой не е ходил да ги купува, мислейки си за теб.

— Колко мило — отвърнах.

— Да отдадем заслуженото на Брайс, идеята беше негова и той ги взе.

— И аз високо оценявам това. Може би по-късно?

— Тя колко коли има? — попита Марино, като посочи със сладкиша към ферарито.

— Изгубих им броя — отвърнах аз.

— Да ти направя ли кафе? — попита ме Харълд и аз вече знаех кой ме е чакал да се върна. — Говоря на шефа, не на теб — каза той на Марино.

— Не, благодаря. Не сега — отговорих и забелязах, че са останали само четири каноли в кутията, пет преди Марино да се почерпи.

Харълд, Ръста и Брайс бяха подготвили малко празненство. Бях трогната.

— Не мога да ви пия гадното кафе. — Марино приключи със сладкиша и пак запуши.

— Не та и предлагаме.

— Внимавай, защото може да те глоби за неправилно паркиране. — Все същата стара шега. — Ще те арестува за хвърляне на боклуци и нарушаване на обществения ред.

— Може ли да ви видя значката, моля?

— Внимавай. Има пистолет. — Шоуто на Ръста и Харълд продължаваше. — И то много голям.

Марино загаси цигарата си на пода и издиша дима странично през устата. Извади фасовете от джоба си и ги хвърли в кофата за боклук.

— Имаме два случая, които току-що пристигнаха от „Мемориъл“ — информира ме Ръсти.

— Мисля, че минахме покрай тази катастрофа.

— Но съм казал на Луси да не паркира тук. — Видя се пламък и Харълд запали отново пурата на Ръсти, след това своята. Разпознах дървесния черешов аромат на бахамския тютюн, който двамата обичаха. — Ако някой одраска колата с количка, представяш ли си колко ще струва?

— От ПМС са дошли, за да вземат удавянето от Линкълн — каза Ръсти.

Нелепо съкращение на „Погребална мемориална служба“. Неуместните коментари можеха да се предвидят.

— Някакви хлапета си играли в басейн на голяма къща, в която никой не живее — каза той. — И освен това пили. Скачали върху покривалото на басейна като на батут и, разбира се, то се скъсало. Едно момиче се подхлъзнало и си ударило тила в бетонния ръб. Малките задници, с които била, не направили нищо, за да й помогнат. Оставили я там в басейна, дори не я извадили, което изобщо не го разбирам. Как така оставяш някого в басейн? Беше на дъното, когато отидохме там тази сутрин, след като агент по недвижими имоти я намерил.

— И хлапетата, с които е била, не казали на никого, така ли? — попитах.

— Очевидно не са. Люк установи, че има затворена фрактура на черепа, от която не се умира. Удавила се е.

Ръсти помълча известно време, устата му бе стисната, а погледът блуждаещ. Оправи си кърпата на главата, не искаше да поглежда никого. Ходили са на място и са транспортирали трупа дотук. Това го бе разтърсило.

— Четиринайсетгодишна и никой да не забележи, че я няма вкъщи цяла нощ? — Взе пурата и дръпна от нея. — Напоследък обвинявам за всичко родителите.

— И правилно — отвърнах.

— Когато бях малък и извършех някоя пакост, не можех да напускам стаята си.

— Подозирам, че често се е случвало.

— Нали разбираш какво казвам, шефе.

— Определено. Люк тук ли е? Не забелязах колата му на паркинга.

— Ан го докара тази сутрин.

— Тя не просто го е докарала — отбеляза Марино. — И това, което върши, е глупаво.

— Тя си знае най-добре — казах аз.

Освен това познаваше и Люк, изключително привлекателния австриец, който беше алергичен към сериозни връзки и непрекъснато си търсеше нови афери.

— Какво можем да направим за теб, шефе? — попита ме Ръсти. — Съжалявам, че плановете ти се провалиха. Ти и Бентън заслужавате хубаво да си починете.

— Нари. Искам да го видя, преди да го освободим. Вече избрана ли е погребална агенция?

— Не, доколкото ни е известно. — Ръсти и Харълд бутнаха столовете си назад.

— Довършете си пурите и кафето първо — казах им. С Марино тръгнахме към враната, която водеше навътре в сградата.

— Купила си е още едно ферари и не ти е казала нищо? — попита ме той.

— Така изглежда.

— С Джанет разбират ли се?

— Защо питаш?

— Понякога хората харчат пари, когато не са щастливи — каза той и мобилният му телефон иззвъня.

Не му отговорих, но за племенницата ми да си купи суперкола беше като някой друг да си купи велосипед. Тя наистина беше толкова богата, натрупа състояние от компютърни технологии, които изобретяваше и продаваше откакто беше тийнейджърка. Луси беше гений. Беше също така своенравна, авантюристична, уволнявана или принудена да напусне от всяка работа, освен тази за мен, която обаче не вършеше заради парите. Обичах я много, все едно беше моя дъщеря. И беше така от началото на сложния й живот в Маями, когато сестра ми не й обръщаше никакво внимание. Трябваше да се обадя на сестра ми Дороти. Тя ми остави съобщение вчера с пожелания за рождения ден. Обикновено бъркаше датата.

— Какво? Няма начин — каза Марино по телефона. — Да, аз съм с нея в момента. — Очите му се спряха на мен и от троснатия му тон заключих, че говори с Мачадо. — Няма нужда да й се обаждаш, тя е на два метра от мен. Къде е той и къде, по дяволите, си ти? — Той ставаше все по-гневен, докато слушаше, след това каза: — Ти си им се обадил и не си ми казал? Направил си го сам? — Започна яростно да крачи. — Знаеш ли какво? Ти си извън контрол. Или си в мозъчна смърт… Наистина ли ми казваш това?

Вратата, която водеше навътре в сградата, се отвори.

— Може би ще го направя — отвърна сърдито Марино и слушалката му проблесна в синьо. Беше толкова ядосан, че би трябвало да свети в червено. — Не отговаряй и не прави нищо, докато не оправим това.

Луси беше тук и не просто за да ме види. Беше в черен летателен гащеризон, вършеше нещо на айпада си. Хубавото й лице бе сериозно и напрегнато. Преди да я попитам какво се е случило, зад нея се появи Бентън, облечен като за работа в черен костюм на тънки райета, бяла риза и сива вратовръзка. Двамата трябва да са били заедно, може би в нейната лаборатория по компютърна криминология. Тя сигурно ме е видяла на камерите за видеонаблюдение. После и Брайс излезе от вратата.

Ръсти току-що ми каза, че „с Бентън заслужаваме хубаво да си починем“, но нито той, нито Харълд споменаха, че съпругът ми беше тук. И той не бе дошъл просто да ме види.

— Какво има? — попитах всички.

— Лео Ганц. — Марино бе затворил телефона и приличаше на човек, който всеки миг ще експлодира. Страшна каша!

— Току-що е признал, че е убил Джамал Нари — обяви Брайс развълнувано сякаш бе спечелил от лотарията. — Вече е навсякъде по интернет. „Изключен ученик признава, че е убил учител по музика с противоречива слава.“ — Вдигна телефона си, за да ми покаже заглавието. — Някой дойде. Харълд? Ръсти? Ехо? Работи ли някой изобщо? — провикна се той. — Дойдоха да вземат труп. Удавянето! Грейси Смитърс!

Натисна зеленото копче на стената. Чу се звук от електрически двигател и вдигащата се стоманена врата започна да се отваря.

— Лео Ганц се е обадил в полицейския участък в Кеймбридж — каза ми Бентън. — За съжаление, също така го е съобщил и в туитър.

— Току-що е признал? — Нищо не разбирах.

— Няма и половин час! — Брайс беше толкова пълен с енергия, че всеки миг щеше да затанцува. Беше облечен както обикновено в тесни джинси, развлечен пуловер и червени кожени боти.

Дадох си сметка, че това е станало някъде по времето, когато комисарят бе изпратил на Марино снимката на Лео Ганц и му бе казал да очаква обаждане. Обаждането беше от Мачадо, който бе захапал въдицата. Погледнах Бентън и се опитах да разчета изражението му. Колкото по-непроницаем ставаше, толкова аз бях по-сигурна, че има информация, която всички останали нямахме. Виждах как чарковете се задвижват пред очите ми и всичко върви към неизбежния край като мишка, поела пътя към сиренцето в капана. Със Сил Мачадо беше свършено, и то не заради това, което бе казал на Марино по телефона. Обаждането беше без значение, но Марино не го знаеше.

— Вече оставиха съобщения от Си Ен Ен, „Фокс“ и един продуцент от „60 минути“ — Брайс бе взел да се размеква от вълнение. — Виждаш ли как се трупат имейлите? — И той пак вдигна телефона си, а момчешкото му лице бе грейнало, защото офис мениджърът ми не обичаше нищо повече от драмата. — Това е голяма работа!

— Моля те, не говори още с медиите. Не им отговаряй на мейлите и обажданията — казах му. — Значи си бил вече в тук, в центъра, когато се е случило? — попитах Бентън. — Защо?

— От полицията в Кеймбридж поискаха помощ от нас — каза той, сякаш Марино не беше при нас и аз не му бях задала друг въпрос. — Свързаха се за първи път с нас за това преди два часа.

— Искали са помощ от вас два пъти? — попита Брайс. — Да не би вие, големите лоши момчета от Бюрото, да се правите на недостъпни?

— За какво са се свързали с вас? — попитах аз.

— Няма да го обсъждаме тук — каза Луси. Каквото и да правеше Бентън, тя също участваше в него.

— И ти ли работиш по това? — тросна й се Марино. Лицето му бе почервеняло, а очите му бяха широко отворени и гледаха лошо.

Толкова бе ядосан, че чак беше страшен. Беше изпаднал в такава ярост, при която мозъкът просто спира да работи, като на куче при битка. Погледнах покрай него към увеличаващата се пролука на вдигащата се врата и тогава ми хрумна, че има и други високотехнологични доказателства освен компютрите, иззети от къщата на Фарар Стрийт. Спомних си и стихотворението, изпратено ми от Мористаун. След това някой бе намекнал в интернет за убийството на Нари още преди то да се случи. Бяха иззети хард дискове и записи от охранителни камери. Може би бяха в лабораторията на Луси и двамата с Бентън вече ги бяха прегледали.

Взрях се в Марино, докато той не отвърна на погледа ми. Направих му едва забележим жест, като съвсем леко поклатих глава. „Не — казах му. — Няма нужда да реагираш така. Войната ти с Мачадо свърши.“ Но той не ме разбра. И отклони поглед от мен.