Тихият палач

1.

12 юни 2014

Кеймбридж, Масачузетс

Медта проблясваше като натрошен авантюрин над стария тухлен зид зад къщата ни. Представих си работилнички, измазани в пастелни цветове, с червени керемидени покриви по Рио дей Ветрай — Канала на стъкларите в Мурано, напалени пещи и тръби, през които майсторите стъклари духат разтопеното стъкло. Носех внимателно две кафета, подсладени с нектар от агаве.

Стисках изящните дръжки на ръчно изработените кристални чаши — семпли и идеално прозрачни. Споменът как ги намерих на венецианския остров Мурано все още ме изпълваше с радост. Ароматът на чесън и печени чушки ме последва и навън, след като мрежестата врата се затвори с меко тупване. Усещах свежия мирис на листенцата босилек, които късах с пръсти. Една от най-хубавите ми сутрини. По-добре не може и да бъде.

Специалната ми салата беше готова — соковете, подправките и билките са се смесили и напояват късчетата натрошено кръгло хлебче, каквито изпекох преди няколко дни на плоча. Зехтиновият хляб е добре да е малко престоял, когато се слага в салатата панцанела, която — също като пицата — е била храната на бедните, чиято изобретателност и съобразителност са превърнали остатъците от фокача със зеленчуци в истинска благодат. Ястията на въображението подтикват към благодарни импровизации и тази сутрин добавих ситно нарязан копър, кашерна сол и едро смлян черен пипер. Използвах бял вместо червен воден лук и сложих съвсем мъничко мента, откъсната от верандата. Там отглеждах подправки в големи керамични саксии, които намерих преди години във Франция.

Спрях се във вътрешния двор, за да нагледам грила. Над него се издигаха вълни топлина, а течността за разпалване и торбата с брикети бяха отдалечени на безопасно разстояние. Съпругът ми Бентън, който работи за ФБР, не е кой знае какъв готвач, но може да разпали добър огън и е педант на тема безопасност. Спретнатата купчинка жарава бе покрита с бяла пепел. Филетата от риба меч скоро щяха да са готови. Точно тогава моят хедонистичен унес бе рязко прекъснат и вниманието ми се насочи обратно към зида.

Осъзнах, че това, което виждам, са монети. Опитах се да си спомня дали бяха там малко преди изгрев, когато изведох нашата хрътка Сок. Той се инатеше и не се отделяше от мен, а аз бях необичайно разсеяна. Мислите ми препускаха в множество посоки, подгонени от еуфоричното предчувствие за тосканска закуска, преди да се кача на самолета в Бостън. Галещата мъгла ме щипеше след безпаметното излежаване в леглото, където само удоволствието имаше значение. Почти не си спомнях как изведох кучето, нито подробности от времето, прекарано с него в слабо осветения, покрит с роса заден двор.

Така че бе напълно възможно да не съм забелязала лъщящите медни монети или пък нещо друго, което да подсказва, че в имота ни е влизал неканен гост. От дъното на съзнанието ми повя хлад, в ума ми изникна тъмна обезпокоителна сянка. Беше ми напомнено за нещо, за което не исках да мисля. „Вече излезе в почивка, а си още тук. А знаеш, че не бива да правиш така.“

Мислите ми се върнаха в кухнята към синкавия стоманен 9-милиметров пистолет, оставен в кобура на плота до печката. Беше малък и с лазерно насочване и не се отделях от него дори когато Бентън си бе у дома. Но тази сутрин изобщо не се бях замисляла за оръжия или сигурност. Бях освободила ума си от доставките в кабинета ми през нощта. Дискретно увити в черни покривала и докарани в камиони без прозорци бяха петима мъртви пациенти, които очакваха кротко срещата с лекаря, който последен щеше да ги докосне на тази земя.

Бях избягвала да мисля за обичайната опасна, трагична и болезнена реалност, а знаех, че също не бива.

„По дяволите.“

След това се опитах сама себе си да убедя, че няма нищо страшно. Някой си играе с монети. Това е всичко.