Вътрешен кръг

Глава 97

— Тя още ли не е казала „да“? — попита президентът.

— Не е толкова просто — отвърна младият помощник, докато влизаха в асансьора на Белия дом.

— Съвсем просто е, синко, каниш момичето да излезете, а тя казва „да“ или „не“ — подразни го Уолъс и намигна на служителя, който управляваше асансьора. — Искаш ли да издам президентски указ? Ще го напиша на ръка на хубава хартия: излез с моя помощник Патрик или ще ти бъдат повдигнати официални обвинения. Подписано от мен.

Младият помощник се засмя насила, преструвайки се, че не е чувал шегата поне петдесет пъти досега. Все пак нямаше нищо против. Както във всяка служба, всеки е щастлив, когато шефът е в добро настроение.

Вратата на асансьора се отвори на втория етаж на Белия дом, президентът направи остър завой надясно по коридора и помощникът разбра, че настроението е на път да стане още по-добро.

— Уведоми ли с кого ще се храни? — прошепна на помощника служителят в асансьора.

— Защо, мислиш, бърза толкова?

В далечния край на коридора президентът видя малката автентична джорджианска маса за сервиране, на която всеки ден поставяха сребърен поднос с изработени от плътна луксозна хартия малки табелки за местата. На всяка бе калиграфирано име и бяха подредени в две стройни колони в съответствие с реда за сядане на масата за всекидневния президентския обяд.

Днес обаче нямаше табелки за места. Нито схема за сядане.

Нито калиграфирани имена.

— Добре, кой е готов за макарони със сирене? — извика закачливо Уолъс, пляскайки с ръце, докато за последен път завиваше надясно, за да влезе в тясната семейна трапезария с бледожълти стени и дълга махагонова маса.

През повечето дни тук се събираха около две дузини хора. Днес масата беше подредена за двама. За него и Андрю.

— Няма макарони със сирене — обяви разочаровано едно осемгодишно момче с разрошена кестенява коса и блестящи сиви очи, същите като на баща му. — Казаха, че не може.

— Кой казва, че не може? — попита президентът.

Бавачката, която се грижеше за сина на Уолъс, стоеше пред трапезарията. Знаеше, че е по-добре да не влиза вътре. Сега тя поклати глава. Уолъс познаваше този поглед. Андрю бе ял макарони със сирене снощи. И вероятно предишната вечер.

— Нищо няма да му стане — заяви Уолъс. — Два пъти макарони със сирене.

Сивите очи на малкия Андрю светнаха, а Уолъс дори не можа да се престори, че сдържа усмивката си.

— И шоколадово мляко ли? — попита момчето.

— Не прекалявай — предупреди го Уолъс.

Беше трудно да си президент. Но още по-трудно беше да си баща в Белия дом. Затова поне веднъж седмично или най-малко веднъж на две седмици имаше обяд без прекъсвания, без персонал, без график, без доклади, без медии, без ВИП личности и без конгресмени, които ще гласуват, както искаш, ако ги каниш да обядват с теб в Белия дом.

В някои дни семейната трапезария трябваше да бъде точно такава. Семейна. Президентът махна игриво с ръка, за да се отърве от бавачката и другите служители, затвори вратата към трапезарията и светна лампите.

— Татко, имам два нови филма и намерих оня с водопроводчиците.

Андрю засия, отвори лаптопа си и го извъртя така, че и двамата да гледат. Натисна един клавиш и на монитора тръгна черно-бял епизод от „Тримата глупаци“. Като президент Уолъс можеше да използва киносалона на Белия дом долу. Ала като баща, точно както правеха много преди да спечели изборите, нямаше нищо по-хубаво от това, надвесен над порция макарони със сирене, да гледа класика заедно със сина си.

Чук, чук, чук.

Някой почука на вратата.

Уолъс се обърна, готов да излее гнева си върху някого от персонала. Вратата се отвори и той видя кой е.

— Ще отнеме само секунда — увери го д-р Палмиоти.

Президентът го изгори с поглед така, че по-късно щеше да му трябва лед. Палмиоти се вмъкна вътре, без да обръща внимание.

— Съжалявам, Андрю. Ще бъда бърз — лекарят се опитваше да звучи оптимистично. — Става въпрос за прическата ти — обърна се той към президента.

Палмиоти се наведе, зашепна в ухото му и Уолъс разбра, че обядът е свършил.

— Аз ще се заема. Ще се погрижа за това. И съжалявам — промърмори Палмиоти. — Починал е. Намерили са го мъртъв. Със срязани китки.

Президентът кимна, все едно бе чул бейзболен резултат, и се вгледа през масата в осемгодишния си син.

— Сега трябва да тръгваш, нали? — попита момчето баща си, когато Палмиоти излезе от стаята.

— Шегуваш ли се? — Президентът посегна към лаптопа и натисна клавиша за възпроизвеждане. — Кой татко ще пропусне макарони и сирене с момчето си?

Музиката свиреше, а Mo, Лари и Кърли скачаха на екрана. Седнал в полутъмната стая, Уолъс слушаше как синът му се смее неудържимо, и се насилваше да не мисли за мъртвия си приятел, когото познаваше откакто беше на почти същата възраст като неговото момче.