Вътрешен кръг

Глава 121

Вашингтон, окръг Колумбия

Отвън се чува двойно изсвирване на клаксон.

През изминалата седмица го пренебрегвах всяка сутрин. Точно както пренебрегвах обажданията, есемесите и чукането на вратата. Вместо това, втренчен в компютъра, прехвърлях безцелно сайтове или се опитвах да намеря забрава в няколко кървави битки в иБей за фотокартички на кръчма от 1902 г. в Дъблин и за рядка колекция от бойни кораби от Първата световна война.

Не помагаше както преди.

Грабвам коженото куфарче, останало от баща ми, пъхам ръце в ръкавите на зимното палто, прекосявам дневната и отварям входната врата.

Той все още чака, разбира се. Знае, че ще се изтощя.

За негова чест, когато отварям вратата на светлосиния „Мустанг“ и се вмъквам вътре, не пита как съм. Тот вече знае.

Видял е растящия рейтинг на президента. Всъщност, докато колата излиза от квартала, Тот не се опитва нито да ме развесели, нито да пусне радиото, нито да ме разведри. Едва когато сме изминали целия път до Рок Крийк Парк, казва единственото нещо, което трябва да каже:

— Притеснявах се за теб, Бийчър.

Не отговарям и той добавя:

— Най-накрая били освободили телата на Далас и Палмиоти.

Кимам от пътническата седалка и гледам право напред.

— И на бръснаря — допълва и върти волана само с китки.

Следва обичайното бучене на колата при завоя към Конститюшън Авеню.

— Но все още няма и следа от Клементин.

Кимам отново.

— Което, предполагам, означава, че все още нямаш доказателства — обобщава Тот.

— Наясно съм.

— А без доказателство нямаш нищо.

— Тот, кой те е учил как да водиш разговор за добре дошъл? Великият Сантини[17] ли?

— Ако ще се почувстваш по-добре, докато ти си играеше на отшелник и отговаряше на всички въпроси на ФБР и Сикрет Сървис, аз говорих с жената на Орландо. Едва ли помага много… няма да го върне… но — гласът му затихва. — Получиха известна утеха, като разбраха кой му го е причинил.

Опитвам да се убедя, че е вярно. Но не е.

— Едно не разбирам: защо онази нощ, когато се върна от Пещерите, те отведоха в Белия дом, Бийчър? Добре, било е, за да ти предложат да се присъединиш към Водопроводчиците. Но я си помисли за истинската цел на срещата с президента през онази нощ?

— Имаш предвид, освен да ми напомни какво ще се случи с живота ми, ако си отворя устата? Направих се на голям мъжкар, но всъщност той знаеше как да го изиграе. Просто искаше да затвърди нещата.

— Няма начин — възразява Тот и пита отново: — Защо те отведоха в Белия дом?

— Ти не разбираш ли, че загубихме, а? Стига с тези риторични въпроси.

— Запитай се, Бийчър: защо той нареди да те заведат в Белия дом?

— Нямам представа! За да ме сплаши?

— Точно така, за да те сплаши! Затова те е поканил. Всичко се свежда до едно: да те уплаши — потвърждава Тот, а брадата му се разлюлява, когато клати глава. — А нали се сещаш каква е единствената причина някой да се опитва да те уплаши? Защото предизвикваш тревога у него. Той е уплашен от теб!

— Тогава е по-голям глупак, отколкото си мислехме. През изминалата седмица си напрягах ума, опитвах се да се сетя на кои други места бихме открили доказателство или свидетел, или нещо друго за случилото се през онази нощ. И повярвай ми, ще продължавам с опитите. Ще ровя толкова дълго, колкото е необходимо. Но когато въпросът е да станеш Призракът на миналата Коледа[18], не е толкова лесно, колкото си мислиш.

— Той не се притеснява от призрака.

— Я повтори?

— Помисли какво каза току-що. Когато първият Призрак посещава Ебенезър Скрудж… Призракът на миналата Коледа не успява да го промени. Призракът на настоящата Коледа също се проваля. Кой Призрак всъщност оказва най-голямо въздействие? Кой свършва работата? Призракът на бъдещата Коледа.

— Да не би да се опитваш да създадеш красива метафора за историята или бъдещето? Защото, ако е така…

— Животът не е метафора, Бийчър. Историята не е метафора. Той е просто живот.

Гледам през предното стъкло на колата надолу по Конститюшън Авеню. Отпред в далечината е паметникът на Вашингтон, но от нашата позиция дърветата и уличните фенери отдясно изцяло закриват гледката. Гледката е ужасна. Точно като онази вечер на Мемориала на Джеферсън.

Това не е метафора. Просто е факт.

— Бийчър, през цялото време се бориш сам. Не е нужно. Ако искаш, можем да ти помогнем да намериш Клементин.

— Не става дума само за нея, Тот. Онова, което тя каза… за баща ми… Каза, че той не е умрял и може би имам рак. Но ако е жив…

— Онова, което тя каза, е пълна измама, с цел да те манипулира и да се възползва от емоционалната ти уязвимост. Но ние имаме начин да открием истината. Ако е жив, ще го намерим. Същото е и с рака. По силите ни е да ти помогнем да разбереш всичко. А ако го направим заедно и го направим както трябва, ти обещавам да получиш възможност да се увериш как всеки гнусен копелдак, включително онзи в големия Бял дом, си плаща за всяка частица болка, причинена от него — гласът на Тот набира сила. — Мислиш си, че историята те е избрала, когато намери стария речник? Не тогава беше моментът. Моментът е сега. Има само един въпрос и той е съвсем прост: те смятат войната с теб за спечелена. Готов ли си ти да им обявиш война?

— Кръгът Кулпър не работи ли за президента?

— Ние работим за Президентството. А това Президентство вече е провалено. И така. Готов ли си да обявиш война?

Нарече въпроса „прост“. Не е прост. Но е лесeн. Поглеждам право в него.

— Тот, каниш ме да се присъединя към Кръга Кулпър ли?

Очаквам да се извърне и да се загледа през предното стъкло. Той ме поглежда право в очите.

— Това не е за всеки.

— Сериозно ли говориш? Истина ли е?

— Някои дни получаваш фъстъци, през други дни ти се падат черупки. Днес ти е ден за фъстъци.

— А онзи агент от Сикрет Сървис, който ме изведе от Белия дом и ми пъхна бележката къде ще ме чакаш… И той ли е фъстък?

— Някои хора са с нас. Някои хора ни дължат услуга. Ние сме малка група. По-малка, отколкото си мислиш. И сме оцелели само по една причина: сами си избираме нашите заместници. Аз съм на седемдесет и две години, а… ти мина през какво ли не през последните седмици… Готов си и те го знаят. Впрочем, ако има някакво значение, смятам, че ти си готов от години.

С едно завъртане на копчето радиото се събужда с изхълцване и колата се изпълва с гласа на Кени Роджърс, който пее „Комарджия“.

— „Комарджия“? — поглеждам го изпитателно. — Това ли измисли? Опитваш се да създадеш особен момент, нали?

— Бийчър, моментът е особен и без музика.

Оставям се да ме залее кънтри тембърът на Кени Роджърс, а лека усмивка опъва бузите ми. Може и да е прав.

Със здраво натискане на педала за газта двигателят се прокашля и ние преминаваме покрай Белия дом вляво от нас.

— Няма да те разочаровам, Тот.

— Знам, Бийчър — уверява ме той, без да ме поглежда. — Радвам се, че най-после и ти го разбра.

Точно пред нас утринното слънце е толкова ярко, че не мога да видя нищо. Чувствам се фантастично.

— Е, къде отиваме? — питам, когато стигаме до Девета улица, а Тот профучава през кръстовището. Продължава направо по Конститюшън. Повечето сутрини завива наляво.

— Къде мислиш, че отиваме? — пита Тот, а колата набира скорост и Белият дом остава назад. — Сега, когато най-после те взехме в Кръга Кулпър, е… не искаш ли да се срещнеш с останалите?