Вътрешен кръг

Глава 92

— Нямаш представа колко е трудно — жалва се човекът с бръснача, седнал точно зад мен на задната седалка в колата.

— Слушай — опитвам да го убедя, — няма причина да…

— Бийчър, помолих те вече два пъти. Ако обичаш, остави телефона.

— Оставих го… Ето — въздържам се да спомена, че не съм го затворил. Ако имам късмет, Далас ще чуе всяка наша дума. — Само би ли… би ли свалил бръснача?

В огледалото за обратно виждане човекът едва реагира, но бръсначът все пак изчезва зад облегалката. Той обаче продължава да се върти нервно на седалката, седнал толкова близо, че чувам как диша през носа си; следователно е паникьосан и още не е взел решение, заключавам аз.

— Съжалявам, задето го намери — мъжът звучи искрено и гледа надолу към скута си. — Затова ли търчеше, останал без дъх. Видя го, нали?

— Нямам представа за какво говориш. Дойдох да си взема бележника.

— Моля те, не ми причинявай това. Бях честен с теб — оставам с впечатлението, че сякаш е огорчен.

Той продължава да седи с наведена глава. Усещам леко побутване в долната част на гърба. От коленете му. Краката му потропват нервно по пода и друсат цялата кола. Каквото и да е на път да направи, то му тежи.

— Всичко е свършило, Бийчър. Видял си Грифин, знам.

— Ако мислиш, че аз го правя… изнудването… Не съм аз — уверявам го. — Кълна ти се, и Клементин…

— Те знаят кой каква роля играе. Наясно са кой го прави. А що се отнася до битката, която си започнал… бедното момиче е толкова мъртво, колкото и ти.

Втори път за два дни някой споменава смъртта ми като нещо неизбежно. Това започва да ме вбесява.

Мъжъат с бръснача зад мен продължава да седи приведен, с лакти върху все още подскачащите му колене. Отново вдишва тежко през носа. Не му става по-лесно.

— Ти си историк, нали, Бийчър?

Преди да отговоря, ме пита:

— Чувал ли си някога за Цутому Ямагучи?

Поклащам глава и оглеждам паркинга и оградата за някой пазач… санитар… някой, който да помогне. Никой не се вижда.

— Никога ли не си чувал за него? Цутому Ямагучи? — повтаря и най-накрая успявам да определя акцента му. Монотонен, от Средния запад. Точно като на президента.

— През 1945 година този Ямагучи бил в корабостроителния бизнес. В Япония. Нали знаеш какво се е случило през 1945-а в Япония?

— Моля те… за каквото и да става въпрос. Пусни ме. Никой няма да разбере. Кажи, че аз…

— Хирошима. Представяш ли си? От всички градове, където му се налага да ходи заради корабостроителния си бизнес, на шести август 1945 година. Ямагучи е в Хирошима; същия ден един от нашите Б-29 пуска атомната бомба — продължава той, сякаш не съм там. — Сега готов ли си за обрат? Ямагучи всъщност оцелява. Получава тежки изгаряния, прекарва нощта в града, а после бързо се прибира в родния си град, който е… Познай кой?

Не му отговарям.

— Нагазаки, ударен от втората бомба след три дни. И Бог да го благослови, Ямагучи оцелява пак! Благословен е от Бога, нали? Сто и четирийсет хиляди са убити в Хирошима. Седемдесет хиляди умират в Нагазаки. Но и до днес той е единственият, признат официално от японското правителство за оцелял и от двата взрива. Две атомни бомби. — Той клати глава и продължава да гледа към острието в скута си. — Дори и в по-малък мащаб, но те уверявам, Бийчър, в този живот има и такива дни. За всички нас.

Кимам учтиво с надеждата да продължи да говори. Виждам на телефона си, че съм свързан и разговорът продължава четири минути двайсет и седем секунди. Ако Далас и Кръгът Кулпър са толкова добри, колкото си мисля, съвсем скоро кавалерията ще пристигне в галоп.

Усещам долу на гърба си, че коленете на мъжа са спрели да подскачат.

— За мен такава беше онази нощ в дъжда — гласът му набира скорост. — Разбрах го в мига, когато го внесоха вътре. И не заради кръвта и парченцата кост, които тя набила в мозъка му, както казаха…

„Тя“? Той не каза ли току-що „тя“?

— …щом видях как изглеждат лицата на тези момчета, го разбрах. Имаше нещо повече от ужас, повече от разкаяние. Болката в очите им беше като… сякаш знаеха, че никога няма да са в състояние да се изправят пред Бог. — Вдига поглед от бръснача. Очите му са зачервени и кръвясали. — Бил ли си някога край жертва на престъпление… някой изнасилен, пребит или само ограбен? Дълбочината на техния ужас… чувстваш болката през порите на кожата си. Не исках да го приема, но онази нощ… моята лична Хирошима стоеше пред мен.

Когато произнася тези думи, моите… цялото ми тяло усеща как отчаянието се излъчва от тях. Той няма право на избор. Оттук нататък има само един начин да ми попречи да говоря. Поглеждам навън към пътя, който води до предната врата. Кавалерията все още я няма. Ако побягна, бръсначът му е достатъчно близо, така че ще може да ме нарани. Ръцете ми още стискат волана. Надничам между седалките… по пода… търся оръжие.

— Най-лошото е колко лесно е да се престориш, че не е така, и да си мълчиш за всичко. Не само за Грифин. За нея също. За инсулта…

Инсултът? Замислям се за секунда. Той спомена „тя“. Дали няма предвид…

— Приписаха го на синдрома на Търнър, но когато някой вземе дългия гофриран маркуч от прахосмукачката, затъкне единия край в ауспуха на семейната „Хонда Сивик“ и промуши другия край през прозореца до шофьорската седалка, какво е това? Това не е синдромът на Търнър. Това е покаяние — заключава той. — Палмиоти я намерил чак след четири часа. Цяло чудо е, че е оцеляла.

Усещам гърдите си кухи… органите ми не са там, няма ги, докато се мъча да си поема дъх. През цялото това време мислехме, че Уолъс защитава себе си. Но всъщност искал да защити… нея. Сестра си.

— Искаш да кажеш, че Мини… Мини Уолъс е опитала да се самоубие?

— Не ме слушаш! Трябва да ме слушаш! — избухва той, а лицето му се изкривява от болка. — Бях само шофьор! Не съм направил нищо… Просто помагах на едни… те бяха деца!

— Тогава ти ме чуй сега — прекъсвам го и се опитвам да установя контакт с очи в огледалото. — В такъв случай разкажи историята си. Няма от какво да се притесняваш. Не си сторил нищо лошо.

— Не съм — потвърждава той, а болката на лицето му се обостря. — Само ги откарах до болницата. Казаха ми, че Грифин е мъртъв.

— Значи към това ще се придържаш. Само то има значение — заявявам с пълното съзнание каква полза ми носи съгласието му. Колкото по-скоро го спечеля, толкова повече време ще си купя. — През всички тези години… ти не си имал представа.

— Така е… Аз… аз бях само шофьор. Откъде можех да зная за идеята им да го запишат под фалшиво име… или… или да го прехвърлят тук веднага щом Уолъс влезе в Сената? Те ми казаха, че е мъртъв.

— Именно… казали са ти, че е мъртъв. Само толкова знаеше, нали?

Чакам отговора му, но този път на задната седалка цари тишина. Поглеждам отново в огледалото. Очите ни се срещат.

— Знаеше само това, нали? — питам за втори път.

Но когато кръвясалите му очи се навлажняват, бързо разбирам. Най-лошите лъжи в живота са онези, с които се опитваме да заблудим себе си.

— Знаел си… — изричам аз. — Знаел си, че Ейтбол е тук.

— Отскоро.

— От колко скоро? Една седмица? Месец?

Лицето му става бледо като пергамент.

— Излъгах душата си.

— Откога? — настоявам аз.

— От две години. Две години и половина — прошепва и главата му се отпуска надолу, сякаш шията вече не я държи. Колата продължава да е на паркинга. Оглеждам пътеката. Все още няма никого.

— Разбери, когато научих, че… когато се изправих срещу Палмиоти… Били го преместили тук, за да го наглеждат, така ми обясниха… да се грижат за него, но само аз го посещавах. Той трябваше да знае… Налагаше се да му кажа какво беше сторил Уолъс. Заради самия мен. Не го направих заради висшето добро. Беше добро само за мен. Но нямах представа, че Нико ме е чул — добавя той забързано. — Затова на гробищата… когато ми каза, че ще идваш тук… разбрах. Знаех си! Това беше моят шанс да сложа край. Съжалявам, задето бях толкова слаб, Бийчър; трябваше да го направя още в момента, в който започна…

Той вдига бръснача над рамото ми да ме посече. Но в огледалото виждам, че…

Вече е целият в кръв.

Поглеждам надолу и потупвам врата си. Не чувствам нищо…

Неочаквано острието се изплъзва от ръката му, подскача и пада върху предната седалка.

Пергаментовобледото му лице става почти прозрачно. Той се отпуска назад и потъва в седалката си.

О, боже! Да не го застреляха?

Проверявам предния прозорец… страничните. Всички стъкла са непокътнати. Обръщам се към него… По седалката… има кръв. Толкова много кръв. Не се е разплискала. Задържала се е. Като малък басейн. По седалката… По ръцете му… Не, не са ръцете му…

Идва от китките.

— Какво направи? — извиквам изумен.

— Тя плати за своето покаяние — прошепва той през остра кашлица. — Аз трябва да платя за моето.

— Какво, по дяволите, правиш? — повтарям, а на задната седалка червената локва бавно се разраства и се стича към пода. Не бях забелязал преди.

По-голяма локва кръв в краката му се процежда в мокета. Ако съдя по размера на локвата… по цялото това червено… Той го е направил, докато сме говорили. Не просто е гледал надолу към бръснача. Използвал го е.

— Кажи им, кажи им, че си има цена — задавя се, готов да припадне. — Всяко решение, което вземаме в живота, винаги има цена.

— Дай ми китките си! Мога да спра кръвотечението!

— Изпускаш главното — запъва се той, вече без гримаса. Каквато и болка да е чувствал, тя най-после е изчезнала. — През всички тези години се чудех защо попаднаха в моята бръснарница онази нощ. Биха могли да изберат всеки магазин. Или нещо друго. Но не е по-различно от онзи човек… От Хирошима. Не е по-различно от Ямагучи. Прекарваме живота си с мисълта, че историята е произволен сбор от добри и лоши моменти, разбъркани съвсем случайно. Но погледни Ямагучи. Щом историята изтегли твоя номер, няма… няма къде да се скриеш на тази планета.

Пада настрани, дишането му се учестява и той се сгърчва до задната врата.

Отварям с ритник моята врата и изскачам навън.

Каквото и да си мисля за него, той все още се нуждае от помощта ми. Но когато краката ми стъпват на цимента и посягам към вратата му, лицето ми едва не се блъска в гърдите на човек, току-що е стигнал до колата и сега ми препречва пътя.

Вярно, той има право да излиза. Минал е по същата пътека, по която дойде и преди: от паркинга до сградата му отсреща.

— Не гледай толкова уплашено, Бенджамин. — Нико не обръща внимание, че нарушава личното ми пространство. — Вече съм тук. Всичко ще бъде наред.