Вътрешен кръг

Глава 40

Андре Лоран мразеше шапки.

Беше ги мразил винаги и продължаваше дори в ден като днешния, когато в късния следобед ветровете се втурваха в галоп надолу от Капитолия и се понасяха бясно с пълна сила, набрали скорост в широкия каньон, образуван от сградите, наредени по Пенсилвания Авеню. Шапката, разбира се, щеше да му пази топло. Ала, подобно на всеки бръснар, Андре Лоран знаеше, че шапката е годна да направи само едно: да съсипе цял ден труд.

И все пак, докато Лоран крачеше, приведен срещу вятъра, и се бореше да измине пътя по пресечката към огромната гранитна сграда, той нито веднъж не помисли да свали червената си бейзболна шапка на „Вашингтон нешънълс“.

Знаеше какви са ползите от нея, особено след като зави за последен път надясно, излезе от аеродинамичния тунел на Пенсилвания Авеню и тръгна под навеса, за да стигне до автоматичните врати на Националния архив.

— Изглежда, сякаш Дороти и Тото летят наоколо отвън — извика охранителят на рецепцията, когато Лоран влезе във фоайето и донесе мразовит вихър със себе си.

— Не е толкова зле — възрази Лоран.

Така смяташе. В сравнение с постоянно сивото небе в Охайо зимите във Вашингтон бяха леки. Ала с приближаването до регистрацията Лоран си мислеше, че това е единственото по-лесно нещо тук.

Особено през последните няколко месеца.

— За проучване или имате среща? — попита охранителят.

— Проучване — отвърна Лоран, впечатлен колко гъсти са веждите на пазача. Определено се нуждаят от подкъсяване, прецени той, докато вадеше личната карта, дадена му от Палмиоти, и внимателно наместваше бейзболната шапка — в момента единствената защита на лицето му от охранителната камера на тавана.

— Как беше името ви?

Лоран се облегна върху плота за регистрация, издигнат на височина на гърдите като в авиокомпания. Никога не му беше харесвало да идва тук. Но както те знаеха, президентът не можеше да се подстригва всеки божи ден.

— Не ме ли познавате вече? Идвам постоянно. — Лоран вдигна картата: — Аз съм Дъстин Гирич.