Вътрешен кръг

Глава 12

Телефонът на д-р Стюарт Палмиоти започна да звъни късно. Беше нощ, а той се беше разположил удобно. И докато лежеше затоплен под твърде скъпия си пухен юрган, защитен от декемврийския студ, изпитваше пълното щастие да чувства как бавно потъва в любимия си сън, в този сън звучеше пиано и присъстваха стари детски песни на италиански и красивото момиче с лоши зъби, което виждаше всеки път на касата в супермаркета „Дели“.

Но телефонът звънеше.

„Не го вдигай“, би казала бившата му.

Затова беше бивша. Това не бе просто някакво случайно позвъняване. По високото двойно писукане личеше, че е специалният телефон. Телефонът, пригоден да бъде защитен с едно щракване на превключвател. Телефонът със златния президентски печат на корпуса. Телефонът, инсталиран в дома му преди две години. От Агенцията за комуникация на Белия дом. И Сикрет Сървис.

Всеки момент щеше да звънне отново, но Палмиоти знаеше, че само глупак би позволил специалният телефон да звъни два пъти.

— Доктор Палмиоти — отговори той, седнал в леглото и загледан в късния нощен сняг, вече покрил с бяла пелена улицата му в Бетезда, Мериленд.

— Моля, изчакайте президента — оповести операторът от Белия дом.

— Разбира се — отговори той, усещайки познатото стягане в гърдите.

— Всичко наред ли е? — прошепна… гаджето на Палмиоти. „Гадже“ не беше точната дума. Гадже звучеше сякаш са тийнейджъри.

Палмиоти не беше тийнейджър. Беше на четирийсет и осем. Лидия беше на четирийсет и седем. Загубила съпруга си от… тя го наричаше „рак на душата“. В смисъл че сега той чукаше момичето с наднормено тегло от химическото чистене.

Отне им две години, преди Лидия да се съгласи да излязат на среща. Сега вече беше щастлива. Така беше и с Палмиоти. Чувстваше се щастлив, затоплен и готов да сънува.

А после телефонът му иззвъня.

Палмиоти не обичаше да бъде на повикване. Би се отказал още преди години. Но това представляваше част от работата, когато си личен лекар и един от най-старите приятели на най-могъщия човек в света.

— Стюи, ти ли си? — попита президентът Орсън Уолъс.

Откакто бяха първокурсници в университета в Мичиган, Палмиоти и Уолъс се бяха наричали един друг с първите имена, с фамилиите, с прякори и с почти всяка обидна дума, за която се сещаха. Но едва след инаугурацията преди три години Палмиоти започна да наричат своя приятел „сър“.

— Тук съм, сър — отговори Палмиоти. — Добре ли си? Какво не е наред?

Президентът няма нужда да си избира лекар. Най-просто е да се обади в медицинското звено на Белия дом. Но някои, като Джордж Буш-младши, назначил скъп семеен приятел, разбират, че понякога най-доброто лечение е просто да поговориш с някого. Особено с някого, който те познава добре.

— Добре съм — отговори Уолъс.

— Щом си добре, не ме буди посред нощ.

— Чакай. Лидия спи там при тебе, нали?

При тези думи Палмиоти замълча.

— Не ме лъжи, Стюи — засмя се президентът. — Имам спътници. Мога да ви видя в момента. Погледни през прозореца и…

— Орсън, това обаждане на лекар ли е или разговор с приятел?

Този път Уолъс замълча.

— Аз просто… Изглежда, съм си направил нещо на гърба. Много е досадно.

Палмиоти кимна. Предшествениците му го бяха предупредили. Повечето обаждания от Овалния кабинет щяха да бъдат свързани със стреса.

— Искаш ли да дойда и да те прегледам?

— Не, не, това е глупаво. Ще почака до утре.

— Сигурен ли си?

— Да, абсолютно — каза президентът на Съединените щати. — Утре е добре.