Вътрешен кръг

Глава 14

На следващата сутрин телефонът ми започва да пищи в 7,02. Не го вдигам. Това просто е сигналът за събуждане от колегата, който ме кара до работата, и означава, че имам двайсет и четири минути, докато той пристигне. Но когато телефонът спира да звъни, започва будилникът. За всеки случай, ако обаждането за събуждане по телефона не свърши работа.

Имам две сестри, едната живее в района на Вашингтон, затова, вместо да ме буди със зумер, будилникът ми проговаря с роботизиран мъжки глас и обявява: „…Трийсет процента вероятност за сняг. Минус шест градуса. Предимно облачно до следобед“.

Това е официалната прогноза за времето от НОАА (Националната океанска и атмосферна администрация), където сестра ми Клаудия работи през последната година и половина, изучавайки приливите и времето, а понякога пише и текста, произнасян от роботизирания глас. И, да, знам, че не се изисква много „писане“, става ли дума да се каже „Предимно облачно до следобед“. И да, предпочитам да се будя с музика или дори с бръмчаща аларма. Но това го пише сестра ми Клаудия. Ще я подкрепя, разбира се.

Изчаквам роботът да ме осведоми и за останалата част от прогнозата, изритвам завивките и сядам, навел глава. Мама ни караше да казваме по една молитва всяка сутрин. Издържах до началните класове на гимназията, но и след това, както тя ме научи, не започвах деня си, без да покажа, че съм благодарен за нещо. За каквото и да е. Само за да ми напомня за мястото ми в света.

Затварям очи и мисля за… ммм… Опитвам се да си отговоря дали е добре, че Орландо поне почива в мир. И се радвам, че съм го познавал. Но когато става въпрос за какво съм благодарен, без значение колко много си мисля за Орландо… си представям как вчера Клементин дойде за първи път, увереността и топлината, които тя носи спокойно и комфортно като пръстените по ръцете си и пиърсинга на носа. Ала далеч по-запомнящ се е крехкият, уплашен израз, който тя не искаше да видя, когато се криеше зад мен между стелажите. Не защото е срамежлива. Или притеснена. Тя ме защитаваше от този свой израз. Спестяваше ми мъката, която носи със себе си животът ѝ, такъв, какъвто беше станал според нея.

Помагам на хората всеки ден. И разбира се, опитвам се да си кажа, че с всичките си действия в момента просто се старая да бъда добър приятел, и то няма нищо общо със собствените ми нужди или със случилото се с Айрис. Нито с факта, че за първи път от една година се събуждам тази сутрин, без да погледна към шишенцето с парфюм на Айрис, което все още не съм в състояние да изхвърля. Дори си казвам колко очевидно жалко е да запълвам празнините в собствения си живот с някакъв стар, въображаем пълнеж. Но истината е, че най-голямата заплаха за Клементин не идва от това кой е баща ѝ. Идва от факта, че тя, както и аз присъстваме на онази видеокасета от времето, когато бяхме в ПСИД.

Лентата все още я няма. Но дори и без аутопсия, знам защо умря Орландо. Както и краткия списък на следващите…

После се приготвям, без да губя време. Четири и половина минути под душа. Седем минути за бръснене, миене на зъбите и останалото.

„Дзън“, чува се от компютъра долу в кухнята, където държа лаптопа, който следи всички сутрешни наддавания в иБей. Градската ми къща не е голяма. Не е скъпа. И е в Роквил, Мериленд, а не във Вашингтон.

Но си е моя. Първата ми голяма покупка след близо сто сватби, плюс две години разработване на страничния ми бизнес в иБей и спестяване на правителствената заплата. Втората ми голяма покупка беше годежният пръстен. Винаги бях мечтал за него.

Всъщност, когато се спускам към долния етаж, на предпоследното стъпало на застланата с бежов мокет стълба минавам край спретната купчина от дузина картички. Всяка от тях представлява различна черно-бяла снимка на Статуята на свободата от 1901–1903 година. На последното стъпало лежи друга купчина черно-бели снимки на бейзболни стадиони от началото на 1900-те години. А из цялата кухня има още купчини: на плота — снимки на стари германски цепелини, върху микровълновата — снимки на влакове с парни локомотиви, върху хладилника — отделни купчини с кучета, котки, и множество стари автомобили, дори изпълват седалката на яркооранжевото кресло от 1960 г., купено от битпазара в Джорджтаун, на което седя винаги (всяка купчина с различен експонат от Панамериканското изложение през 1901 г. в Бъфало, Ню Йорк, включително и голям куп от парада на камилите).

Според някой друг това са вехтории. За мен обаче е начинът, по който някога светът е комуникирал: чрез пощенски картички.

Тогава, в началото на 1900-те години, ако сте си купили нова кола или нова рокля, или имате ново бебе, правите снимка, пращате я на „Кодак“, а те ви връщат шест черно-бели истински пощенски фотокартички — чудесна възможност да ги изпратите на семейството и приятелите. По онова време събирането на такива истински фотокартички е хоби номер едно в Америка. Номер едно. Но след като започва Първата световна война, понеже най-добрият печат се е правел в Германия, производството спира… и нова компания, наречена Америкън грийтинг кард къмпани, запълва празнината, предлагайки по-евтини картички, но американците не ги харесват толкова много.

Последния пирон в ковчега забива, разбира се, телефонът. Защо да изпращате картичка, когато можете да се обадите и да им съобщите новината? Но днес тези истински пощенски фотокартички са сред най-колекционираните вещи в иБей, както научих, когато продадох снимка от футболен мач на Мичиганския университет от 1912 г. за невероятните 2,35 долара.

Според майка ми картичките са още един пример за обсебеността ми от миналото. Според сестрите ми — а те ме познават много по-добре — служат за отвличане на вниманието, което само се задълбочава, откакто Айрис я няма. Вероятно са прави, но това не означава, че отвличането на вниманието няма предимства: картичките ми помогнаха по странен начин да се върна в коловоза си и да си стъпя отново на краката до такава степен, че когато стара приятелка като Клементин ми писа имейл след петнайсет години и попита как съм, вместо да се замисля какво не е наред в живота ми, се възползвах от шанса да натисна бутона „Отговор“ и да кажа: „Толкова се радвам, че се свързахме“. Това е дори по-ценно от най-новите оферти в иБей.

Проблемът е, че когато премествам купчините от кухненската маса и си сипвам купичката с ядки и стафиди за закуска, на компютъра наистина искам да видя само едно нещо. Всяка сутрин започвам с некролозите. Обикновено чета за непознати. Днес във washingtonpost.com. търся името на Орландо. Неговия некролог все още го няма.

Търся думата „Архиви“. Нищо и там. Няма дори и ред в „Хроника“. Знам какво означава това. Ако смятаха, че в смъртта му има нещо подозрително и ченгетата разследват, щеше да има някоя дума по въпроса. Но докато преглъщам супена лъжица ядки и стафиди, не откривам да има текущо полицейско разследване.

Не съобразявам дали е добре, или не, това е най-лошото.

Навярно е било просто сърдечен удар, окуражавам се аз и все още чувам думите на Хазей. От всичко, което знам, единствените страшилища са в моето въображение.

Има само един проблем с теорията.

Поглеждам към старото куфарче от мека кафява кожа, подпряно на крака на масата. Куфарчето принадлежеше на баща ми. Той умря, когато беше на двайсет и шест. Така и не му се отвори възможност да го използва. Днес то съдържа ключовете ми, дневника, където записвам всички продажби в иБей, и захабения стар речник, който стърчи от джоба на гърба.

Забравете видеокасетата, Хазей и всичко останало.

Книгата. Всичко води към книгата на Джордж Вашингтон.

Има причина книгата да бъде в тази стая и да се окаже, че се използва от лидера на свободния свят. И докато не разбера каква е…

Отвън се чува бързо двойно изсвирване на клаксон.

— Идвам! — извиквам, независимо че той не може да ме чуе.

Грабвам куфарчето и зимното палто и се отправям към вратата през всекидневната, обзаведена с износен черен кожен диван в стил ар деко, който се намира точно под три подредени една до друга фотокартички от 1920-те в рамки, всяка с различна гледка от парада на стари пожарникари, преминаващ по главната улица на града в Уисконсин, където съм израснал. Те са перлите на моята колекция и всекидневно напомняне, че ако се издъня тук, ще трябва да се върна точно там.

Отвън колата бибипка отново.

— Разбрах! — извиквам и посягам към вратата. Но когато понечвам да дръпна, виждам, че вече е открехната, сякаш снощи съм забравил да я затворя добре. Въпросът е, че винаги затварям добре.

Застанал на прага, поглеждам назад към всекидневната и кухнята. И двете стаи са празни. Само прашинки кръжат тихо във въздуха. Пак проверявам куфарчето си. Книгата на Джордж Вашингтон си е все още там. Казвам си, че съм параноик. Ала тръгвайки, дърпам силно, за да затворя добре вратата, и се втурвам на студа, който заледява все още влажната ми коса. На улицата ме чака с работещ на празен ход двигател светлосин кабриолет „Мустанг“ от 1966 г., сякаш си прочиства гърлото и издава суха кашлица като болен от рак на белия дроб. Колата е стара, но в перфектна форма. Точно като шофьора вътре, чиято глава се поклаща в ритъма на кънтри музиката.

— Хайде, момче… нали знаеш колко мразя този квартал! — крещи Тот, въпреки че прозорците са затворени. Той е на седемдесет и две години и му е трудно да ги сваля ръчно.

Макар и забързан към колата, забелязвам на отсрещната страна на улицата слаб мъж с кариран зелен шал да разхожда кучето си, кафяв дакел. Познавам повечето хора в квартала. Трябва да е някой нов. Не мога да мисля за това сега.

Тот е много повече от колега с кола. Той ме обучава на работното място. И ме насърчи да купя къщата. И единствен той не ми натяква за Айрис, а винаги ме изслушва, заговоря ли какъв нов комплект от стари пощенски картички съм открил на битпазара. Той е приятел. Истински приятел.

Но той също е архивист още от последните дни на администрацията на Линдън Джонсън, а това го прави най-старият, най-старшият, най-изобретателният изследовател, когото съм срещал. Затова се вмъквам в колата му, отварям куфарчето си и му предавам разкъсания екземпляр от речника на Джордж Вашингтон. Той е и най-добрата ми надежда да разбера дали заради тази проклета книга си струва да се убива.