Вътрешен кръг

Глава 50

Аз съм буден.

Бях в безсъзнание, сега съм буден.

Прескачам мигновено между двете. Не отнема време.

Очите ми се отварят и се взирам в ярки жълти цветя. Слънчогледи. Сестра ми обича слънчогледи.

Примигвам бързо и се опитвам да се приспособя към светлината. Светлината… дневна ли е?

Не, завесите са спуснати. Светлината е вътре. Чува се и бученето на централно отопление.

Мозъкът ми е разбъркан. Дали Клеми… Да… Спомням си… Клеми е бременна.

Уффф!

Клеми е бременна и брадичката ме боли. Боли много.

Раменете ми са схванати. Силно стягане ми обяснява защо. Ръцете ми все още са приковани с белезници зад гърба ми.

Поглеждам надолу; погледът ми се спира о стола, на който седя. Има подлакътници. Облечени в калъфи резбовани подлакътници. С ноктести лапи.

Поглеждам пак слънчогледите. Те са върху фина азиатска ваза на красива ръчно изработена масичка за кафе.

В свръхсекретни доклади в Архива съм чел къде ЦРУ отвежда всички заподозрени в тероризъм след единайсети септември. Не е в красиво обзаведена стая като тази.

Но дори и без белезниците, упояването и отвличането започвам да си мисля, че това е по-лошо.

Хвърлям поглед наоколо в опит да разбера колко време съм бил в безсъзнание. През спуснатите завеси изглежда тъмно, но със същия успех може да е и рано сутринта. Оглеждам стаята за часовник. Няма. Всъщност колкото повече оглеждам… малкото кошче, вградената библиотека, където всички книги с кожена подвързия са с еднакви размери… цялата стая е толкова… съвършена… че ме кара да се чудя дали не съм в някакъв хотел или… може би в личното ПСИД на някого…

От лявата ми страна виждам поставена в рамка черно-бяла снимка на Белия дом, покрит със скеле и заобиколен от самосвали. Тя е от 1949 г., когато при реконструкция добавят Балкона на Труман.

Моля, кажете ми, че не съм в Белия дом…

Чувам пускане на тоалетно казанче зад мен.

Извивам се на стола, трескаво следвам звука. Има някой в банята. Ала вниманието ми грабва плъзгащата се огледална врата на дрешника до нея.

Дрешникът е празен. Няма дрехи… няма обувки… няма дори комплект закачалки. Същото е и с всичко наоколо.

В кошчето няма боклук. По стените няма снимки… по масичките… шоколадовокафявото кожено канапе от лявата ми страна е без никакви вдлъбнатини по възглавниците. Сякаш никой никога не е сядал на него.

Какво, по дяволите, е това място? Защо няма никакви признаци на живот?

Опитвам да се освободя, но главата ми буквално клюмва. С каквото и да са ме упоили… виенето на свят… все още ми оказва влияние.

От банята се чува шуртене на вода от мивката. Под вратата пробягва сянка и…

Щрак!

Извивам се обратно, от тежестта ми и столът се завърта наполовина. Вратата на банята се отваря и моят нападател се разкрива… Тази миризма… На череша и ром.

Дим от лула с аромат на череша и ром.

— Човече, наистина съм направил беля с брадичката ти, а? — пита Далас, като пристъпва напред, почесвайки се по късата брада, и ми напомня защо винаги е бил най-мразеният архивист в нашата служба.

— Съжалявам, Бийч, просто трябваше да те измъкнем оттам. Видях, че някой те следи…

— За какво говориш? Какво, по дяволите, става?

— Мога да ти обясня.

— Най-добре е да ми обясниш, мамка му!

Мислите ми се връщат към вчерашния ден, когато изнасяха тялото на Орландо. Забелязах как Далас и Рина бързо изтичаха за някакво покривало. В момента обаче той е на своя територия, излъчва нова гордост от начинанието си, каквото и да е то.

— Помниш ли, когато постъпи в Архива, Бийчър?

— Реч ли ще ми държиш сега? Защото, ако се измъкна от тези белезници, ще те убия.

— Чуй ме — настоява Далас. — Спомни си първата нощ, когато си работил до късно, часовете за посещение са свършили, всички туристи са си тръгнали, а ти си отишъл в Ротондата просто за да застанеш в тъмнината и да направиш свой собствен индивидуален оглед на Декларацията за независимост? Всеки служител в сградата изживява такъв момент, Бийчър. Но когато си стоял там сам и си изучавал тези петдесет и шест подписа, променили целия свят… помниш ли удивителното усещане, когато си мечтал какво ли би било да станеш част от историята по този начин?

Далас докосва раната на брадичката ми. От болка отмятам глава назад. Той получава това, което е искал. Вече го гледам право в очите. Ароматът на лулата му се носи около него.

— Това е шансът ти да добавиш своя подпис, Бийчър. Историята те зове. Нужно е да направиш само едно — да ни помогнеш.

— На нас? Кои сте вие?

— Кръгът Кулпър — оповестява Далас. — Ние сме Кръгът Кулпър. И с твоя помощ ще хванем другия.

— Другия какво?

— Онези, които направиха това. Онези, които убиха Орландо. Другият Кръг Кулпър, разбира се.