Вътрешен кръг

Глава 20

„Бийчър, аз съм…“, казва Орландо в съобщението с дълбокия си глас с нотки на монотонния уисконсински акцент.

Краката ми изтръпват, след това и гърдите ми.

— Бийчър, виж това! — вика Тот зад мен, макар да съм готов да се закълна в Бога, че звучи, сякаш говори под водата.

— Тот, дай ми секунда — отвръщам.

Господи. Как може? Орландо. Това е… Орландо…

— Трябва непременно да видиш това — настоява Тот и бърза към мен с дебел сноп хартия, защипан с метална щипка.

Все още стиснал слушалката, се навеждам напред в стола си, посягам към клавиатурата и натискам бутона 3. Това не е…съсредоточи се!… Да започнем отначало… просто се съсредоточи…

Бийп!

„Бийчър, аз съм“, започва отново Орландо. Спира за малко.

— Виждал ли си някога това? — прекъсва ме Тот и размахва листовете.

— Тот, моля те… не може ли да почака?

Натискам отново бутона 3, за да спечеля малко време. Слушалката не е близо до ухото ми, но все още чувам първите думи на Орландо. „Бийчър, аз съм.“

— Искаш ли да знаеш дали речникът е на Джордж Вашингтон, или не? — пита Тот. — Слушай тогава. Когато Джордж Вашингтон умира, в Маунт Върнън правят опис на всички предмети негово притежание: всеки свещник, всяка вилица, всяко произведение на изкуството по стените му…

Натискам 3 пак. „Бийчър, аз съм.“

— … И разбира се, всяка от книгите на Дж. В. — Тот ми подхвърля екземпляра на „Речник на Ентик“. Той тупва върху бюрото ми с глух звук.

— Добре… Разбрах, Тот.

— Колкото повече ме припираш, Бийчър, толкова по-бавно ще говоря.

— Добре, съжалявам, просто… моля те. — Натискам пак 3. „Бийчър, аз съм.“

— Въпросът е — продължава Тот, — че единственият начин да разберем дали това е наистина книга на Дж. В. е първо да разберем дали той въобще е притежавал екземпляр.

Натискам пак 3.

— И?

— Според това е притежавал — сочи ми списъка. Един екземпляр. „Речник на Ентик“. — Но дори този да е същият екземпляр, все още няма обяснение как е стигнал дотук.

— Или стигнал ли е въобще дотук — уточнявам. — Доколкото знаем, дори не е част от нашата колекция.

— Всъщност е доста лесно да разберем. — Тот се забързва към моя компютър и ме избутва от мястото ми. — Хайде, ставай… Старецът трябва да седне.

Аз се дръпвам настрана и опъвам докрай телефонния кабел. Тот вече трака по клавиатурата. Отлично. Насочвам вниманието си към телефона…

„Бийчър, аз съм — започва отново Орландо. Замълчава за малко. — По дяволите, нямам ти мобилния телефон. — Отново замълчава, после гласът му набира скорост: — Трябва да ми се обадиш. Това, което направи…“

Което направих?

„Само ми се обади“, завършва той.

Натискам бутона, за да го чуя отново.

„По дяволите, нямам ти мобилния телефон.“

После замълчава. Паника ли е това? Той в паника ли е? Да не е болен?

„По дяволите, нямам ти мобилния телефон.“

Слушам внимателно, но не съм бил прав преди. Гласът му не набира скорост. Говори бързо, но не по-бързо от обикновено.

„Трябва да ми се обадиш. Това, което направи…“

Ето го. Единствения момент, в който гласът му се запъва. Съвсем леко на думата „направи“. Натискам пак бутона за превъртане.

„Това, което направи…“

Има предвид намирането на речника.

„Това, което направи…“

Определено натъртва на последната дума.

„Направи…“

Само три срички. И три глупави думи. Не е по-различно от това да гледаш снимка на щастливо усмихнато дете, а после да се окаже, че е загинало в жестока автомобилна катастрофа. Без значение какво искаш да видиш, всичко, което виждаш, е… не е само загуба или тъга. Да чуеш тези думи… изречени от този… този… този призрак…

„Това, което направи…“

Чувам единствено упрек.

„Само ми се обади“, казва накрая Орландо в 16,48 вчера.

Докато гласът му заглъхва, чувствам как тялото ми се разтърсва в опит да намери равновесие. То не идва. Стискам слушалката толкова силно, че струйки пот се стичат от юмрука ми по вътрешната страна на китката и попиват в каишката на часовника.

Едва когато поглеждам надолу, забелязвам Тот: извил е глава към мен и ме изучава със здравото си око. Ако е чул…

Гледа право в мен. Чул е, разбира се.

Чакам го да прецени, да предупреди, да каже, че трябва да се отърва от съобщението на Орландо.

— Не си сам в това, Бийчър.

— Всъщност май съм. — Същевременно чувам звуков сигнал на другата линия. Поглеждам към екранчето; там е изписано „Охрана“. Не вдигам. Само това ми липсва сега: Хазей да ме разпитва отново за смъртта на Орландо. Препращам съобщението на Орландо на мобилния си и го изтривам от гласовата поща.

Тот поклаща глава.

— Не си сам, повтарям ти. Трябва да ме чуеш.

— Това е добре и оценявам, когато някой каже нещо хубаво за мен, Тот, но… Аз просто… Не мисля, че мога да го направя.

— Да направиш какво?

— Това. Всяко от тези неща. Да проследявам стари книги, скрити за президенти… да си играя на шпиони срещу шпиони… да получавам упреци и плашещи съобщения от мъртви хора…

— Упреци? За какво говориш?

— Не чу ли съобщението на Орландо? Когато той каза: „Това, което направи…“ Дали е било инфаркт или убийство, можеше спокойно да добави… „когато причини смъртта ми“.

— Наистина ли мислиш, че Орландо се е обадил, за да ти отправя горчиви упреци?

— Какво друго да мисля?

Тот усуква между палеца и показалеца кичур от брадата си на магьосник точно под ухото и разглежда разкъсания екземпляр от „Речник на Ентик“.

— А защо да не е бил възхитен, че си го намерил? Може би тъкмо е осъзнал последствията: „Това, което направи…“ — понижава глас, за да звучи като Орландо:

— …разкри нещо, за което никой не знаеше, че съществува. Президентът Уолъс беше… Бог знае какво беше намислил, но ти го намери, Бийчър. Ти си герой.

— Герой? Защо? Защото разлях кафето? Защото се опитвах да впечатля едно момиче от гимназията с надежда да забравя годеницата си? Така мисля, Тот. Събудих се тази сутрин с изпотени крака! Посочи ми поне един герой с потни крака!

Чакам да ми отговори… да ми пробута някоя историческа безсмислица, например, че Теди Рузвелт е бил известен с потните си крака, но вместо това Тот просто си седи и продължава да усуква брадата си.

Телефонът ми отново започва да звъни. Както и преди се изписва „Охрана“. Както и преди не го вдигам.

Тот кима с одобрение и си поема дълбоко въздух през носа.

— Бийчър, нали знаеш коя е най-хубавата част от нашата работа? За мен е този лист хартия — Издърпва случаен лист от бюрото ми и го размахва. — До време той е просто поредният лист във фондовете ни, нали? Но тогава един ден се случва единайсети септември и изведнъж този лист хартия се превръща в най-жизненоважния документ на правителството на САЩ. — Хвърля листа върху бюрото ми. — Ние сме тук, за да свидетелстваме, Бийчър. Ние свидетелстваме и пазим. Ние сме пазители на тези листове хартия, които някой ден ще определят как ще бъде написана историята.

— Тот, мисля, че малко драматизираш за хартията.

— Не ме слушаш. Не е само хартията. Същото се случва и с хората.

В другия край на залата входната врата се отваря и се чува тихото метално изтракване на нашето магнитно табло. Надничам над преградите като перископ, издигащ се от подводница, и забелязвам моята колежка архивист Рина — отправя ми изненадващо топла усмивка на Мона Лиза, като се има предвид колко ядосана беше вчера, защото остана номер две в нашата вътрешна ранглиста.

— Добре ли си? — пита ме Рина.

— Какво?

— Вчера те видях на долния етаж. С Орландо. Бяхте приятели, нали?

— Да… не… добре съм. Благодаря — отвръщам, докато тя върви към своята „кошара“.

Снижавам перископа и се обръщам към Тот.

— Рина — шепна и бързо добавям: — Значи в тази метафора аз съм листът хартия?

— Ти си тук от няколко години, Бийчър, и вече е редно да знаеш, че историята не е само написаното. Тя е процес на подбор. Тя избира моменти, събития и, да, хора и ги поставя в ситуация, която те никога не биха били в състояние да преодолеят. Това се случва на милиони от нас всеки ден. Но сме чели единствено за тези, които се изправят пред тази ситуация, борят се с нея и разбират кои са те в действителност.

— А сега ти не слушаш, Тот. Аз знам кой съм. Борих се за този живот. За две години направих сто и четирийсет хиляди фотографии на излишно скъпи сватбени торти и младоженци, въобразяващи си, че могат да танцуват, само и само да предотвратя необходимостта да се върна в Уисконсин и да призная колко непоносимо труден е за мен животът извън къщата на майка ми. Стигнах по-далеч от баща си и от баща му, и от всеки скапан съученик, който се целеше в главата ми на народна топка, макар ударът по главата да не се брои, както е всеизвестно. Но каквото и да се предполага, че ми е дала историята… каквото и да сме намерили в ПСИД… не знам какво е то… не знам откъде да започна… Дори не знам какво трябва да търся!

Тот отново поклаща глава, извърта се към моя компютър и натиска „Ентер“. Виждам на монитора историята на „Речник на Ентик“ в Архива. Да, имаме екземпляр. Да, намира се в тази сграда. И според регистъра в момента е…

— Изписан — избъбрям, четейки от екрана.

Това е първата добра новина през целия ден. Всеки ден стотици хора идват в Архива, за да правят изследвания. За удобство, след регистрация като изследовател, имате право да напълните две колички и в продължение на три дни да ги пазите в нашата читалня за изследователи. А според записаното тук в момента „Речник на Ентик“ е запазен от изследовател на име… Тот кликва към следващата страница.

— Дъстин Гирич — прошепваме двамата, а телефонът ми звъни за трети път. И за трети път пренебрегвам охраната.

— Този Гирич от нашите ли е? — питам, издърпвайки горното чекмедже, и започвам да прелиствам нашия списък на персонала. А… Б… В… Г… Няма никой на име Гирич.

— Едва ли е професионалист — добавя Тот; има предвид професионалните изследователи, които хората могат да наемат на час.

На отсрещната страна на залата вратата отново се отваря със замах.

— Бийчър, тук ли си? — извиква познат глас.

Дори и без да вдигам перископа, подушвам дима от лулата на Далас. През повечето дни той ме пренебрегва. Днес стъпките му се насочват право към мен.

— Бийчър? — добавя той леко обезпокоено. — Там ли си, или не?

— Да… ето ме — излизам аз от моята „кошара“.

— По дяволите, защо не се обаждаш? Охраната се тревожи. След Орландо не прави така! — сопва се той, а загрижеността му вече прелива в гняв. — Следващия път, когато някой се обади на жалкия ти задник, вдигни проклетия теле…

Далас млъква и се заковава на място; стигал е до моята „кошара“. Вече не ме гледа. Гледа какво има зад мен. Завъртам се, притеснен, че вижда речника. Но речника го няма. Прибран е от човека, който все още седи на бюрото ми.

— А, Тот — измънква Далас и се почесва по наболата си брада. — Не очаквах да си тук.

Тот не обелва и дума. Просто се взира в Далас с немигащи очи. Нищо лично. Когато навърши седемдесет, Тот реши, че има десет правила за щастлив живот. До този момент е споделил с мен само едно: като архивист няма да се сприятелява с никого, който твърди, че Рузвелт е знаел за предстоящото нападение над Пърл Харбър, защото нито един лист хартия в нашата сграда не потвърждава това твърдение. Знам също, че друго от неговите правила има нещо общо с белите памучни гащи и ключовете към страхотен сексуален живот (аз го принудих да млъкне, защото само при мисълта за това ми се иска да съм сляп). Бих добавил и трето правило: позволява дълбоката омраза към грубияни, особено ако посягат на приятелите му.

Най-хубавото в случая е да гледам как Далас отстъпва половин крачка назад. Дори и най-инатливото кутре усеща, когато големият котарак е наблизо.

— Ттъкмо кказвах… — заеква Далас — казвах на Бийчър, че се тревожа за…

— Откъде знаеш, че някой го търси? — пита го Тот.

— Моля?

— Когато дойде — продължава Тот, — каза, че са се обаждали от охраната. Откъде знаеш, че те са се обаждали?

— Аз… аз бях там — отвръща Далас.

— В Службата за сигурност?

— Не… на пропуска… при детекторите. — Има предвид рецепцията в предната част на сградата. — Просто посещение за Бийчър. Тя е доста настоятелна, иска да го види…

— Тя? — питам.

— Твоята приятелка. От вчера. Онази с пробития нос…

Тот ми хвърля поглед. Той вече я нарече дъщеря на Лий Харви Осуалд. Едва ли би искал да я доведа тук.

— Клементин е долу в момента? — питам.

— Защо, мислиш, продължават да ти звънят? — тросва се Далас. — Видели са, че се регистрираш в гаража, но не си вдигаш телефона…

Поглеждам Тот. Той не се нуждае от помощ, за да сглоби останалото. Единственият начин да се вкара Клементин в тази сграда е лично да сляза и да я впиша, независимо че сега изобщо не ми трябва да се придвижа по-напред в списъка на заподозрените, защото съм помагал на дъщеря на убиец. Но пък колкото по-малко време тя прекара с охраната, толкова по-безопасно ще бъде за мен.

— Тот… — поглеждам го, вече забързал се към вратата.

— Върви. Аз го пазя — кимва той.

Никога не ми е отнемало повече от три минути и двайсет и две секунди да стигна до пропуска. И макар че трябва да взема Клементин, приоритет номер едно си остава да разбера кой е Дъстин Гирич и защо същия ден, когато президентът е щял да дойде тук, Гирич е поискал този стар речник.

— Аз съм стар и мразя празните приказки — осведомява Тот Далас и пак се обръща към моя компютър. — Най-добре да си тръгнеш веднага.

Далас се насочва обратно към бюрото си, а аз набирам скорост и правя остър завой наляво към вратата на залата. Отварям я и пристъпвам в коридора, но едва не се размазвам в гърдите на висок мъж. И в лъскавата му значка на охранител.

— Бийчър, знаеш ли кога наистина се вбесявам? — пита заместник-шефът по сигурността Венкат Хазей, докато извивам врат, за да го погледна. — Когато хората тук, хората, насядали зад бюрата, не отговарят на обажданията ми.

Слага ръка на рамото ми. Способен съм да мисля само за едно: той е единственият друг човек в цялата сграда, който знаеше, че Орландо е в ПСИД.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — питам.

— Много великодушно от твоя страна, Бийчър — откликва Хазей. — Опасявах се, че никога няма да попиташ.