Вътрешен кръг

Глава 16

— „Нов правописен речник на Ентик“? — прочита Тот релефните златни букви върху корицата на книгата, докато се вливаме в сутрешния трафик на движението по Роквил Пайк.

— Чувал ли си за него? — питам и намалявам радиото, което гърми с обичайната си плейлиста от стара кънтри музика на Уили Нелсън, Бък Оуенс, а в момента Кени Роджърс.

— Не закачай „Комарджията“ — заплашва ме той и бута ръката ми, но бързо се връща към книгата. — Изглежда, е… или поне това, което е останало от нея, е…

Той е сляп с дясното око, та се налага да обърне изцяло глава към мен, за да види разкъсаното гръбче на книгата и липсващите вътрешни страници. Същото е и когато кара кола (по закон има право), главата му винаги е обърната на четвърт към седалката на пътника, за да има по-добра видимост към пътя.

Повечето хора намират прилика между Тот и Мерлин със страшната му бяла брада и къдравата бяла коса, сресана назад, но в него има много повече от полковник Сандърс, особено със сивото карирано сако и неизменната каубойска вратовръзка. Смята, че с каубойската вратовръзка изглежда модерно. Има право. Ако сте в Скотсдейл, Аризона, и годината е 1992.

— Нека позная…, преди деветнайсети век, да кажем…

Тот издува бузата си с език, загадката вече му харесва. Дори сляпото му око проблясва. Повече би го развълнувал единствено флиртът с шейсетгодишната жена на салатения бар в кафенето. Но на седемдесет и две години Аристотел Тот Уестман би могъл да има и по-лоши слабости.

— Бих казал… около 1774.

— Близко си. 1775 — уточнявам аз. — Губиш си мерника.

— Така си е. Значи си предположил… какво?… Гражданската война?

Седя, без да казвам нищо.

— Погледни шевовете — продължава той и прокарва пръст по разцепеното гръбче и стърчащите изпокъсани конци. — През деветнайсети век всички твърди корици вече са машинно производство — два картона и гръб, залепени за страниците. А това тук е… това е изкуство. Ръчно зашити. Или са били ръчно зашити, преди някой да ги изкорми. Някой от нашите ли е?

— Тъкмо това се опитвам да разбера.

— Не си ли погледнал? Видя ли дали е в системата?

— Да, трябва. Ще го направя. Просто вчера беше… — поемам си дъх — вчера беше гаден ден.

— Не само за тебе. Видя ли вестника тази сутрин? — пита той и изважда сгънатия брой на „Вашингтон таймс“, пъхнат до седалката му заедно с „Вашингтон пост“ и „Балтимор сън“. — Изглежда, един от нашите служители е получил удар или нещо подобно.

Хвърля вестника в скута ми. Бързо преглеждам материала. Кратък е. Погребан на втора страница в секцията „Метро“. Не съм споменат. Не се споменават и съмнителни обстоятелства.

Дори и Орландо не е споменат по име (името на жертвата не се съобщава, докато семейството не бъде уведомено).

— Нямаше го в „Пост“ — коментирам аз.

— Разбира се, че няма да го има в „Пост“. Ако четеш само един вестник, ще получаваш само половината актуални новини според това за коя предубедена страна се е случило да се абонираш. Представяш ли си все пак? — пита Тот с нетрепващ глас. — Човек пада мъртъв в нашата сграда точно когато президентът Уолъс е на път да пристигне и точно когато ти обикаляш вътре с дъщерята на Нико Адриан, същия, който се опита да убие предшественика на Уолъс.

Седя изпънат, докато движението се забавя и рояк червени светлини на стопове блясват с рубинени усмивки пред нас. За Нико знаеше само жената, на която се обадих в Архиви II. Кари.

— Въобще не се преструвай на шокиран, Бийчър. Наистина ли очакваш Кари да намери регистри за постъпване в армията от някаква дупка в Уисконсин отпреди повече от двайсет години, без да поиска помощ?

Не би трябвало да съм изненадан. Когато Джон Кери се кандидатира за президент и трябваше да докажат, че е получил онези „Пурпурни сърца“, дойдоха при Тот. Същото стана и когато търсеха регистрацията на Джордж Буш-младши в Националната гвардия. И с военното досие на Джон Маккейн стана същото. През първия ми работен ден колега попита Тот дали знае къде да намери регистъра за определен взвод от Испанско-американската война. Тот му продиктува групата регистри, номера на стелажа, реда, раздела и рафта. По памет. На честването за четирийсетгодишната му служба го попитаха за тайната на дълголетието му в Архива. Той отвърна: „Когато дойдох за първи път, започнах да отварям тези кутии, за да видя какво има вътре. Бях очарован завинаги“.

— Кажи ми честно, Бийчър, защо просто не се обади първо на мен? — пита Тот. — Ако имаш нужда от помощ…

— Имам нужда от помощ — настоявам аз.

Мога да се направя на много твърд, да играя самоуверено, да бъда като главния герой във всеки летен филм и да се опитвам глупаво, мъжкарски сам да изнеса на раменете си всичко или мога да бъда умен и да призная…

— Имам нужда от помощ, Тот. Имам нужда от голяма помощ. Имам нужда от онази помощ, която се сервира с гарнитура от помощ.

Лицето му още е извърнато към мен, държи волана на стария „Мустанг“ с два криви пръста. За такава кола си е мечтал на младини… кола на кризата на средната възраст, когато е чукнал петдесет… и предполагаем подарък за пенсионирането при навършването най-накрая на шейсет и пет. Но тя винаги е била недостъпна, винаги е била за някой друг път, допреди три години, когато жена му почина на петдесет и една от спукване на аневризма на мозъка. Същата седмица постъпих в Архива. Тогава той нямаше нищо. Но някак си ме намери и аз намерих… Докато работех в книжарницата, господин Фарис ми каза, че всички нас ни възпитават много бащи в живота ни. Точно сега се моля да е бил прав.

— Разкажи ми историята, Бийчър. Истинската история.

През останалата част от пътуването правя точно това и докато напредваме в трафика на часа пик по обичайния му пряк път през Рок Крийк Парк, споделям всичко — как показвах на Клементин сградата, как Орландо предложи да ни пусне в ПСИД, как разляхме кафето и намерихме книгата, скрита в седалката на стола.

Той не ме прекъсва нито веднъж. Като архивист до мозъка на костите знае колко е важно най-напред да се събере информацията. Вече завиваме по Конститюшън Авеню, а аз стигам до кулминацията на финала със смъртта на Орландо, внезапно изчезналата видеокасета и всяка друга подробност, за която успявам да се сетя — от слухтящия Далас до пасивно-агресивната заплаха на Хазей да ме направи да изглеждам убиец. Но докато светлосиният „Мустанг“ си проправя път с ръмжене по кишавите улици на Вашингтон, единствената реакция на Тот е:

— Не биваше да ми казваш нищо от това.

— Какво?

— Трябва да бъдеш умен, Бийчър. А ти не си бил умен.

— За какво говориш? Аз съм си умен. Искам помощ от теб.

— Това е добре. Но виж пълната картина, насред която си се оказал: от всичко станало само един детайл не може да се оспори.

— Освен че съм прецакан?

— Книгата, Бийчър. Къде намери тази книга? — пита той и сочи речника.

— В стола.

— Да! Била е скрита в стола. Разбираш ли какво ти казвам? Не можеш да знаеш дали е скрита от президента или за президента, от или за неговите агенти от Сикрет Сървис, или за друг замесен, за когото въобще не знаем, но действията по скриване и намиране на нещо предполагат двустранно споразумение. Един криещ и един намиращ. Така че да се скрие книгата в това ПСИД… дори само да се влезе в тази стая…

— Мислиш, че е някой от нашите служители?

— Може да е от нашите служители… може да е от охраната… но определено е някой от нашата сграда — обобщава Тот, докато спираме на червено. — Имам предвид, ако ще криеш нещо, би ли избрал стая, освен ако нямаш ключ?

Там, напред, паметникът на Вашингтон се вижда от дясната ни страна. Но аз съм много по-съсредоточен върху лявата ни страна, върху просторната зелена площ, зад която се издига красиво имение с широк, извит балкон. Белият дом. Оттук изглежда миниатюрен, но вече се различават групите туристи, тълпящи се за снимки пред черните метални порти.

— Бийчър, недей да си мислиш това, което си мислиш.

Мълча, все още загледан в дома на Орсън Уолъс.

— Не с него трябва да се бориш, Бийчър. Не става дума за теб срещу президента на Съединените щати.

— Няма как да знаеш.

— Знам, разбира се. Ако беше така, сега парамедиците щяха да носят теб под чаршафа.

Клатя глава:

— Това е само защото те нямат представа, че тяхната книга е у мен.

За първи път Тот остава безмълвен.

Докато се движим по Пенсилвания Авеню и минаваме покрай нашата сграда, огромна неокласическа библиотека от гранит с дължината на две пресечки вдясно от нас, пренебрегвам високите 15 метра колони и се взирам в двете по-малки статуи от варовик отстрани на предните врати. Има общо четири статуи; представляват Бъдещето, Миналото, Наследството и Настойничеството. Тот знае по-добре от мен коя какво е, но не мога да сбъркам изваяния възрастен мъж отдясно, който държи свитък и затворена книга. На пиедестала му е гравиран надписът: „Изучавай миналото“.

Отварям речника на Вашингтон и отново прочитам думите: Exitus acta probat.

— Помисли за това, Тот, за всички хора в сградата вчера, мога да обясня за всеки защо е бил там, където е бил — Орландо… Далас… Рина… дори Хазей. За всеки, с изключение на президента Уолъс, избрал случайно точния ден, точния час на смъртта, за да намине на посещение.

— Всъщност той не е единственият.

— За какво говориш?

Поглежда към мен, извръщайки се достатъчно, за да видя здравото му око.

— Разкажи ми за момичето.

— Кой?

— Момичето. Училищното гадже, от което се умиляваш толкова.

— Клеми?

— Клеми? Не, не, без имена на домашни любимци. Познаваш това момиче едва от два дни.

— Познавам я от седми клас — възразявам и посягам да сменя радиостанцията.

— Какво правиш? — сърди се Тот.

— А?

— Не ми сменяй станцията. Какво ти казах за „Комарджията“?

— Нали знаеш колко обичам „Комарджията“, но… не може ли просто да…? — Завъртам копчето и търся музика. — Просто искам да чуя нещо ново като… сигурно… знаеш кои станции пускат рап или даже… Джоан Джет?

Той така набива спирачки, че едва не изхвърчавам през предното стъкло.

— Бийчър, да не си посмял да изпадаш в менопауза в колата ми.

— За какво говориш?

Той повишава глас и се опитва да ме имитира:

— Имам нужда от нещо ново. Къде пускат рап музика? — Връща се към нормалния си глас и добавя: — Това момиче се върна в живота ти едва преди четиридесет и осем часа и изведнъж вече не искаш да си ядеш овесените ядки със стафиди и да слушаш една и съща скучна стара музика. Не бъди толкова банален, Бийчър. Имаш добър живот. Превъзмогна историята с Айрис… беше поел по правилния коловоз.

— Да, бях в коловоз. Но това е проблемът с коловозите: не ги ли сменяш, бързо се превръщат в яма.

— Да, с изключение на факта, че вече си в яма, която заплашва да те погълне. Странно е, Бийчър, трябва да го признаеш. Дъщерята на Лий Харви Осуалд се връща обратно в живота ти.

— Нейният баща не е Осуалд.

— Не, той е Нико Адриан, опита се да убие президента на САЩ. И тя влиза обратно в живота ти тъкмо в деня, когато друг президент е на посещение в нашите офиси? Момичето има доста загадъчно усещане за момента, нали?

— Тот, тя дори не знаеше кой е баща ѝ, докато не ѝ казахме! Как би могла заговорничи срещу мен?

Тот завива рязко надясно по Седма улица, после с още един бърз завой надясно се насочва към входа на подземния паркинг на сградата, блокиран от яркожълти дебели метални колчета, щръкнали от бетона. Той натиска спирачките, давайки време на преградите да се приберат надолу. Това обаче не става и Тот спира колата.

Тогава виждам от лявата ни страна защо той е толкова тих. Въоръжен охранител излиза от близкото караулно, издутото черно зимно яке крие всичко освен лицето и необичайно белите му зъби. След единайсети септември, когато ни обсеби заплахата, че терористи ще откраднат Декларацията за независимост, ограничиха местата за паркиране в нашата сграда до общо седем. Седем. Шефът на архивите на САЩ получава едното. Неговият заместник получава другото. Две са за доставки на нови документи. Две са за ВИП личности. И едното е за Тот — услуга от приятел в охраната, контролирал тези неща още по време на ерата Буш.

Охранителят с белите зъби се приближава и Тот кимва за поздрав. Обикновено е достатъчно, за да ни пропуснат. Но вместо да ни махне да минаваме и да свали преградите… пазачът вдига ръка с длан, обърната към нас. Няма да ходим никъде.