Вътрешен кръг

Глава 60

— Чу ли какво казах? — пита Тот, а замъгленото му око сякаш ме гледа от седалката на пътника, докато той размахва фотокопираните листове между нас. — Шестнайсети февруари. Не искаш ли да знаеш?

Кимам и с всички сили се опитвам да остана съсредоточен върху движението пред нас.

— Бийчър, на теб говоря.

— Чувам те. Да. Бих искал да знам.

Той извива главата си още повече. Така ме вижда със здравото око. Не знам защо си правя труда. Много е добър в това.

— Вече знаеш, нали? — пита Тот. — Знаеш какво се е случило на шестнайсети февруари.

Не му отговарям.

— Браво на теб, Бийчър. Потърсил си, когато се прибра у дома?

— Как можех да не го направя? Дните ми минават в исторически проучвания за други хора. Защо да не свърша нещо и за себе си. Хазей иска да ми лепне убийство. Моят живот е на мушката, Тот.

— Значи си видял историята? За Ейтбол?

Кимам. И без да разполагам с неговия опит, не беше трудно да се справя. Когато става въпрос да разбереш какво се е случило на 16 февруари преди двайсет и шест години, се нуждаеш всичко на всичко от вестник от следващия ден: 17 февруари.

Преди двайсет и шест години президентът Орсън Уолъс е бил студент последна година в университета на Мичиган.

— Пресметнал си, нали? — пита Тот.

— Какво? Че шестнайсети февруари е било събота?

В такива моменти обикновено виждам усмивката на Тот да се плъзва зад брадата му. Сега обаче я няма, макар да знам, че съботата е откритие и за него. Днес почти всеки американец е чувал историята как Уолъс използвал всеки уикенд да се прибере вкъщи, за да нагледа майка си и болната си сестра, страдаща от синдрома на Търнър. Та ако младият Уолъс е бил у дома в Охайо…

Нуждаех се само от цифровизирания архив на кливландския вестник „Плейн дилър“. Търсих по всяка ключова дума, която успях да се сетя, включително имената на членовете на семейството. В нито една публикация на 17 февруари нямаше нито ред за Уолъс. И само в една-единствена се споменаваше родния му град — Джърни, Охайо:

Местен жител изчезва

Извадих от вътрешния джоб на сакото си разпечатания материал, погребан на задните страници на вестника. Точно като Орландо. Според информацията двайсет и три годишен мъж на име Грифин Андерсън изчезнал предната вечер, като за последно го видели да се качва доброволно в черен „Додж Дипломат“ заедно с още двама двайсетгодишни. И тримата имали татуировки на черна топка № 8 от вътрешната страна на предмишниците… По този знак полицията разпознала членове на кливландска банда, известна като „Корона кингс“.

— И това ли е всичко, което намери? — предизвиква ме Тот.

— Имаше ли нещо друго за намиране?

— Кажи ми най-напред, защо ме изпитваш?

— За какво говориш?

— Това, което направи току-що… изпитваше ме, Бийчър. Дойде да ме вземеш, направил си същото проучване, но си замълча, за да видиш какво ще ти предложа.

Ако Тот беше на моята възраст, в този момент щях да му кажа, че не му вярвам, и да му налетя. Но той стига много по-далеч.

— Е, каква е оценката ми? — пита той. — Когато произнесох думата „Ейтбол“, издържах ли изпита?

— Тот, ако знаеш още нещо…

— Знам още нещо, разбира се, но също така знам, че именно аз ти казах да не вярваш на никого, включително и на мен. Затова не те виня. Но ако ще ме обиждаш, опитай да бъдеш по-деликатен следващия път.

— Просто изплюй камъчето: какво откри!

Пренебрегва изблика ми, за да се увери, че го разбирам правилно: без значение за колко добър се мисля, той все още е учителят. И все още е на моя страна.

— Става въпрос за татуировката „Топка № 8“, нали? — питам. — Щях да проверя…

— Няма къде другаде да провериш, освен ако случайно нямаш стар колега, който все още работи в кливландската полиция.

— Не разбирам.

— Ще разбереш — обещава Тот. — Особено когато чуеш кой се е оказал в първоначалния доклад на полицията преди двайсет и шест години.