Вътрешен кръг

Глава 109

— Върни се тук!… — гласът на Бийчър се отразяваше в назъбените стени, докато Палмиоти набираше скорост и бързо навлизаше по-навътре в пещерата.

Той използва вратовръзката си като импровизиран турникет и я стегна два пъти около ръката си. За щастие, раната беше входно-изходна. Кървенето не беше опасно, но той нямаше намерение да чака. Не и когато се намираше толкова близо до Клементин… толкова близо до залавянето ѝ… толкова близо до измъкването на досието от болницата, за да сложи най-после край на тази заплаха за него и президента.

Да, такава е ползата всичко да бъде на едно място, помисли си Палмиоти, пренебрегвайки пулсирането в ръката си, и изостри още повече вниманието си, когато достигна до нов завой в пещерата. Несигурен какво го дебне зад ъгъла, спря и зачака. Беше видял какво се случи по-рано. Клементин не само имаше пистолет. Тя натискаше спусъка, без да се колебае.

Несъмнено Уолъс се оказа прав за нея. Тя беше животно точно като баща си. Ала както докторът вече знаеше, това не означаваше, че Уолъс е бил прав за всичко. Позовавайки се на докладите на Далас, Палмиоти се опита да му каже, че макар Бийчър да беше вкарал Клементин в Архива, това не го превръщаше автоматично в неин помощник при изнудванията ѝ на Уолъс и на Водопроводчиците. Затова президентът се върна и настоя Бийчър да дойде в ПСИД. Държеше лично да го изпита. Искаше да разбере. Но дори и така, щом Бийчър попадна на книгата, щом започна да души по вярната следа… Насочи се към болничното досие, а после въведе Тот и привлече вниманието на истинския Кръг Кулпър… Не, нещата вече се развиваха на равнище, предполагащо само един начин да защитят това, за което той и президентът бяха работили толкова усилено. Палмиоти знаеше какъв риск поема, като идва тук сам. Но когато всички са на едно място, той се наемаше да изгаси и последните пламъци на пожара. И да не остави нищо на случайността.

Такава е поуката, помисли си Палмиоти и надникна зад ъгъла. Пред него се ширна още една празна кухина, малко по-дълга от щанд в супермаркет, и се появи нов остър завой надясно. Беше четвъртата досега, сякаш цялата задна част на пещерата представляваше безкрайна стъпаловидна плетеница. Ала зад ъгъла Палмиоти видя в далечния край на следващата кухина локва вода на пода и облегната на стената табела с изписан с червен спрей надпис „Автомивка“.

Докато бързаше покрай тъмнокафявите стени на пещерата — тук те вече не бяха боядисани в бяло, — Палмиоти усети как въздухът се затопля. Забеляза и две жълти гъби, все още пропити със сапунена пяна, пъхнати зад табелата „Автомивка“. Който и да е идвал тук, не си беше тръгнал отдавна и Палмиоти за пръв път се запита: щом Клементин бе подготвена за толкова много неща, дали няма и друг изход от пещерата, за който тя знае?

Той стигна до следващия завой и спря, бавно се наведе напред, за да надникне зад ъгъла. Но този път вместо дълъг тесен тунел видя пещера, широка колкото крайградска задънена улица. Стена от големи плоскости шперплат преграждаше тунела отпред. С подобни защитни огради обграждат строителни площадки. На стената имаше ръждясала метална табела с надпис „Зона 6“.

Но Палмиоти се интересуваше от друга табела. Тя светеше над червената стоманена врата в десния край на задънения проход. „Авариен изход“.

По дяволите!

Палмиоти се втурна към вратата, сграбчи дръжката и дръпна рязко. Не се отвори. Опита отново.

Заключена. Определено беше заключена. Всъщност, когато погледна по-отблизо здравата ключалка, видя, че се беше счупил стар ключ и останал вътре. Нямаше никакъв смисъл. Клементин не можеше да излезе оттук. Но ако не беше излязла оттук, значи все още беше…

Палмиоти чу зад себе си тихо изпукване. Скърцане.

Обърна се и отново огледа пещерата. Неупотребявани вече кални колички бяха струпани безразборно от лявата му страна. До тях имаше две огромни дървени макари с дебел кабел и друга купчина метални рафтове, всички ръждясали от топлината и влагата в този край на пещерата. Диагонално видя друга червена метална врата и надпис с шаблонни букви: „Пречиствателна станция“. Ала преди Палмиоти да тръгне към нея… се чу още едно изскърцване…

Там. Вдясно от него.

Не видя веднага: врязана в шперплатовата стена като кучешка портичка с човешки ръст дървена плоскост, която не пасваше добре.

Несъмнено обаче се поклащаше. Назад-напред. Сякаш някой току-що беше минал през нея.

Втурна се натам. Опитваше се да остане спокоен и огледа вратата. Назад-напред… назад-напред. Вече едва се полюшваше с последни проскърцвания, преди да спре съвсем. Под краката му изхрущяха камъчета. Капка пот се стече по бузата и врата му до вратовръзката, с която бе пристегнал ръката си.

Клементин или стоеше от другата страна на тази врата, очаквайки да пусне куршум в лицето му, или все още бягаше накъдето и да водеше тунелът.

Имаше само един начин да разбере.

Опря отворена длан в шперплата и бутна. Вътре, за разлика от останалата част на пещерата, нямаше светлини. Пълен мрак. Нищо освен тишина.

Сякаш дошъл от нищото, пронизителен писък на пожарна аларма отекна от всички посоки. Палмиоти подскочи и едва не удари главата си в горния праг на врязаната врата. Несъмнено алармата бе задействана от Бийчър, вероятно изпаднал в паника там, където Палмиоти го остави.

Но разсейването си беше само разсейване. Палмиоти изчака за миг, бутна шперплата напред, вдигна левия си крак и прекрачи през летящата врата. Кракът му се приземи с плисък. Чорапите му… официалните му обувки… целият му крак потъна във вода.

Нагази вътре и започна трескаво да опипва с десния си крак, опитвайки се да стигне до сухо място. Отново стъпи с влажно шляпване.

Пффф!

Плесна се по врата, сякаш ухапан от комар. Почувства нещо мокро да се просмуква между пръстите му. Беше твърде тъмно, за да види кръвта. Както и преди дори не усети. Докато стоеше във водата до колене, първо го блъсна миризмата, сладникавата миризма на изгоряла кожа. Неговата кожа.

— Тя ме простреля. Отново. Откачената кучка ме простреля отново!

Преди думите да пропътуват по синаптичните пътища от мозъка до устата му, беше ударен пак… всъщност бе блъснат. Нападателят му го връхлетя отдясно и нарочно притисна раната на ръката му така, че болката го прониза като електрически удар. Избутан бе встрани към плитката вода, стичаща се в пречиствателната инсталация.

Той не успя да издаде и звук. Две ръце го стиснаха за гърлото и остри пръсти се впиха в гръкляна му.

Залитна назад и рухна като отсечено дърво. Плитката вода се разплиска от удара, после се върна и заля лицето му. Вече затънал, Палмиоти се опита да изкрещи, докато дробовете му се пълнеха с мастиленокафява езерна вода. Тя го затисна, седнала върху гърдите му.

Палмиоти така и не я видя.

Но разбра, че Клементин не беше си тръгнала.