Вътрешен кръг

Глава 100

— Под нас е — осведомява ме Далас.

— Какво имаш предвид? — питам.

— Мястото. Пещерите — обяснява Далас, докато тесният двулентов път нескончаемо ни подхвърля нагоре и ни запраща надолу по редуващите се ниски хълмове, които се различават все по-трудно, защото в четири следобед небето вече потъмнява.

— Ето защо пътят е такъв. Пещерите, изглежда, са точно под нас.

Кимам, загледан в телефона си, който хвърля бледосиньо сияние в колата и продължава да получава достатъчно силен сигнал, за да преглеждам интернет страниците на всички вашингтонски телевизионни станции; искам да разбера дали някоя отразява случката.

Търся името на Нико… моето име… дори и думите „убийство“ или „покушение“. Нищо. Не се споменава „Света Елизабет“, не се споменава за мъртъв бръснар и, най-важното, не се споменава за мен като издирван беглец.

— Сега разбираш ли защо за двеста години никой не е чувал за нас? — пита Далас, като отново се опитва да ме успокои. Почти успява, докато не се заглеждам в покритите със сняг дървета и не профучаваме покрай червено-бяло-синя табела с образа на Джордж Вашингтон.

Добре дошли на Вашингтон Трейл — 1753!

Съвпадението е глупаво и безсмислено, но няма как да не си представя радостта на Нико, ако знаеше, че караме по същия път, по който е вървял Джордж Вашингтон през 1753 г.

— Бийчър, спри да мислиш за каквото си мислиш — наставлява ме Далас.

— Нямаш представа за какво си мисля.

— Видях табелата. Това не е поличба.

— Никога не съм твърдял, че е поличба.

Далас чува тона ми. Вярва ми.

— Но наподобява къща с духове — признава той.

— Определено е къща с духове — кимам аз.

След няколко остри завоя навлизаме по-дълбоко в гората. При всяка извивка на пътя на най-близкото дърво е закрепен червен отражател. Тук по пътищата няма осветление, макар че ни е все по-необходимо, докато зимното небе почернява.

— Правилно ли се движим? — питам.

Преди да ми отговори, телефонът започва да вибрира в ръката ми. На екрана виждам кой е.

— Тот? — поглежда ме въпросително Далас.

Кимам. През последните няколко часа звъни за четвърти път. Не вдигнах нито веднъж. Последното, което ми трябва, е той да души и евентуално да разбере къде сме.

Преодоляваме последния завой и хълмовете остават зад нас. Съвсем нов блясък в далечината ни заслепява и ни принуждава да присвием очи. Точно отпред гигантски метални прожектори са осеяли огромното поле, ширнало се пред нас. A познатото глождене в стомаха ми подсказва какво не могат да видят очите ми.

— Това е, нали?

Далас не отговаря. Гледа как бял автобус бавно прекосява ярко осветения паркинг от лявата ни страна.

Няма други признаци на живот освен монтирания на изкуствен хълм с големината на купа сено флуоресцентен червен триъгълник. Прилича на фирмено лого и служи само да приветства посетителите. Никой не идва по този път, ако не знае какво търси.

От единствения кръстопът на километри оттук, непосредствено покрай червения триъгълник, наляво се спуска тесен павиран път към високотехнологичната приемна сграда и оттам стига до подножието на близкия скалист склон, обграждащ малък каньон, към който караме сега.

Поемаме наляво към приемната сграда, става ясно обаче, че пътят не е задънен. Продължава под черна арка, наподобяваща железопътен тунел, към вътрешността на скалата и надолу под земята.

— Останете в колата! Идвам при вас — извиква с отчетливо произношение от Западна Пенсилвания охранителят и се появява сякаш от нищото. Сочи ни встрани от приемната сграда към малко караулно помещение, което прилича повече на барака на строители.

Поглеждам пак надясно. Виждам още две бараки и куп работници с каски. Приемната сграда все още се строи.

— Там… ето там — пазачът сочи към място пред бараката на охраната, в обсега на две отделни охранителни камери.

— Добре дошли в Копър Маунтин — добавя той, когато Далас спуска стъклото на вратата. — Имате уговорена среща, предполагам?